ПРАВОПИСНА НОРМА НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
Записването на говоримата реч и превръщането й в писмена съвсем не е елементарна операция. Най-напред трябва да се опредеш еднозначно кои са звуковете, използвани от езика. След това всеки от тези звукове трябва да се обозначи със съответната буква. И на трето място, трябва да се въведат правила как да се означават някои от особеностите на изказването – начало и край на изречението, съществителни собствени и съществителни нарицателни, удвояване на звукове и други подобни. Затова и правописните норми на един език се установяват постепенно, като следствие на много спорове, докато се стигне до най-приемливото решение. След това обаче се установяват правила, които наричаме правописна норма на езика.
| Правописната норма осигурява единството на езика, като регламентира кои звукове с кои букви ще се записват, както и как ще се означават особеностите на изказването. |
А) Правописни правила на българския книжовен език;
По-важните правописни правила на българския език са:
► В корена на думите гласните без ударение се изписват винаги така, както те се чуват и изписват, когато са под ударение. Например: пътуване (път), кожух (кожа).
► Звучните съгласни се изписват винаги като такива, независимо че в края на думата или пред беззвучна те се обеззвучават. Например: градски (градът), ред (редът).
► Мекият звук „о“ се пише като „йо“ в началото на думата и след гласна, а като „ьо“ – след съгласна. Например: Йордан, Панайот, миньор.
► Съществителните от женски род, когато се използват като обръщение, се пишат накрая с меко „о“ („йо“ след гласна и „ьо“ след съгласна. Например: Марийо, земьо.
► Ако в края на корена има звук „т“ или „д“, то той се запазва във всички производни думи. Например: вест, вестник, вестникарски, чест, честност, дъжд, дъждовен.
► Представките и наставките винаги се пишат по един и същи начин. Някои представки като „о-“ и „у-“ понякога се бъркат поради близкото си звучене. За сигурност при употребата им трябва да се проверява в правописен речник. Например угаждам., улавям, омесвам, оказвам.
► В думите се пише двойно "-нн-“, когато те са образувани с наставката „нен“ в м.р. ед. ч. В женски и среден род, както и при членуване, „е“ отпада и се получава двойно "-нн-“. Например: конен, но конна, конният, ценен, но ценно, ценният.
► В края на думите се пише двойно „т“, при членуване на думи от женски род, завършващи с „т“. Например: кост, костта, милост, милостта.
► В окончанията на глаголите в 1 л. се пише „а“ или „я“, въпреки че се произнася „ъ“ или „ьъ“. Например: преда, вървя, седя.
► Личните имена се пишат винаги с главна буква. Например: Иван, Стоян, Петров.
► Имената на институции, длъжности, епохи и явления се пишат с главна буква, когато се възприемат като съществителни собствени или се използват като обръщение при официално общуване. Например: Народно събрание, Възраждане, Уважаеми господин Министър.
► Сложните думи се пишат слято, когато главната съставка е на второ място, а поясняващата – на първо. Например: железобетон, фитнесклуб.
► Сложните думи се пишат полуслято, когато главната съставка е на първо място, а определението – на второ. Например: кандидат-студент, вагон-ресторант.
► Ако в края на думата има звук „ъ“, който отпада в други форми на същата дума, тогава се пише „ъ“. Ако обаче не отпада, тогава се пише „а“. Например: остър, но остри, вятър, но ветрове, казал, но казала.
@bgmateriali.com
