ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТТА НА ЖИТЕЙСКИЯ ПЪТ НА ГЕРОИТЕ В РОМАНА „ТЮТЮН“

 

 

          Димитър Димов започва работа върху романа „Тютюн“ през 1946 г., когато живее в Пловдив. В този град, в който има много тютюневи складове и фирми (една от тях е „Никотея“, първообраз на „Никотиана“ в творбата), писателят събира значителен материал, използва записките на своя втори баща – Руси Генев, тютюнев експерт, разговаря с бившата партизанка Жули Левиева. Първоначалното намерение на твореца е да проследи житейския път на три поколения тютюнотърговци, започвайки още от времето преди Освобождението. През 1946 г. във вестник „Литературен фронт“ е публикуван първият откъс от романа под заглавие „Тютюнев склад“. Произведението е отпечатано в цялостен вид през 1951 г. и предизвиква изключителен читателски интерес.
          Литературната критика обаче, която се ръководи от принципите на социалистическия реализъм, отправя обвинение към Димитър Димов, че се е отклонил от неговите норми. На проведеното в Съюза на българските писатели обсъждане на творбата през февруари 1952 г. той е упрекнат, че в романа преобладават героите от буржоазния свят, някои от които дори стават симпатични на читателите (например Ирина), докато „положителните герои“, представители на работническата класа и Комунистическата партия, са на заден план. Посочени са и други „недостатъци“ на текста – прекален психологизъм, индивидуални характеристики на персонажите вместо схематични образи с еднакви черти, „изобилни описания на пикантност и еротичност“, влияние на „упадъчната“ западноевропейска литература и на „реакционното фройдистко схващане на човешката личност“. В своето изказване писателят защитава избрания художествен подход и заявява с огорчение: „Aз употребих три години, за да напиша седемстотин страници, а за Максим Наимович (литературен критик) бяха достатъчни пет минути, за да ги изтрие като с гъба. (...) Трябва ли положителните герои в един прогресивен роман да бъдат непременно кристалночисти като в някоя утопия? Комунистите нямат ли дребни, човешки, всекидневни слабости?“
          На 16 март 1952 г. във вестник „Работническо дело“, орган на Централния комитет на Българската комунистическа партия, е публикувана статията „За романа „Тютюн“ и неговите Злополучни критици“, която е написана от поета Христо Радевски и изкуствоведа Атанас Стойков по предложение на Вълко Червенков, лидер на БКП. В нея са разкрити преди всичко достойнствата на произведението, обявено за „гордост на нашата литература“, но се препоръчва на автора да го преработи, като отдели „по-широко място за борбите на работническата класа“. От 1946 г. Димитър Димов е член на БКП и затова възприема като свое задължение да се съобрази с направеното предложение.
          В продължение на близо две години работи върху редактирането на първото издание, като в този мъчителен творчески процес, свързан с редица компромиси, трябва да се ръководи и от указанията на литературния критик Яко Молхов, който осъществява идеологическия надзор. В писмо до Вълко Червенков творецът разказва за извършените промени, обхващащи 250 страници: „При преработката въведох новите образи, които се искаха от читателите (образ от работническата класа, който по сила и яркост да съперничи на Ирина), разширих описанието на работническия свят и на неговите борби. (...) Новата положителна героиня (тютюноработничката Лила) надвишава Ирина със своята човечност, топлота, морална сила и жизненост“.
          Много от героите в романа „Тютюн“ имат своите прототипи. Лекарката Марена Колушева, хазайка на Димов в Пловдив, е първообраз на Ирина. Бързото издигане в хайлайфните среди на тютюнотърговците Жак Асеов и Анджело Куюмджийски е пресъздадено художествено във възхода на Борис Морев. По думите на литературната изследователка Екатерина Иванова Анджело Куюмджийски „дължи донякъде кариерата си на женитба с богата, но със сериозен физически недъг жена“. Курт Венкел, главен директор на немския тютюнев концерн „Реемстма“, е прототип на Фон Гайер. Тютюнотърговецът Кочо Апостолов, съпруг на Марена Колушева, се е отличавал с елегантното си облекло и стремежа към светските забавления. Неговите черти се откриват в образа на главния експерт на „Никотиана“ Стефан Костов. Партизанката Жули Левиева, станала по-късно журналистка, е прототип на Барбара, член на партизанския отряд и организатор на политическата просвета.

          „Тютюн“ е една от най-сложните 6 жанрово отношение творби в българската литература. От една страна, художественият текст е епически роман, роман епопея. Сюжетът пресъздава преломен исторически период от 15 години – от 1930 г. до края на Втората световна война (1945 г.). За разлика от романа „Под игото“, в който на преден план е етническият конфликт, в произведението на Димитър Димов е представен класовият, социален сблъсък между тютюноработниците и властимащите. Неслучайно един от публикуваните откъси във вестник „Литературен фронт“ през 1948 г. е с показателното заглавие ,Двубой“.
          От друга страна, „Тютюн“ е и социален роман на нравите, създаден в духа на западноевропейската традиция от XIX век – „Дядо Горио“ на Оноре дьо Балзак, „Бел ами“ на Ги дьо Мопасан, „Панаир на суетата“ на Уилям Текери и др. В тези представителни творби на социалния реализъм са разкрити фалшивите ценности в обществото, в което властват грубият материализъм и лицемерието. Проследена е съдбата на амбициозен герой от социалните низини, който се издига до социалния връх, действайки безскрупулно, аморално (например Жорж Дюроа от „Бел ами“). Подобен е и изпълненият с неочаквани обрати житейски път на Борис Морев – от бедното семейство в малкия провинциален град до високата властова позиция на генерален директор на могъщия тютюнев концерн „Никотиана“.
          Характерни за романа на кариерата са проблемите за възхода и падението на парвенюто (новобогаташа), цената на успеха във „висшето“ общество, нравствената разруха и духовната пустота на героя мономан, разминаването между мечтите и реалността, изгубените илюзии на младостта сред покварата на светския елит.
          „Тютюн“ може да се разгледа и като трансформация на жанровия модел на семейния и любовния роман. Още в началната глава е внушена представата за отчуждението на Ирина и Борис от патриархалния род и семейството, от еснафската провинциална среда. Поставен е проблемът за превръщането на човека в чужденец в родния му дом. Любовта на мечтателната девойка към различния от другите младеж се заменя с безразличие, прерастващо в презрение. Романтичните мечти отстъпват място на изгодния брак, възприеман като сделка в хайлайфното общество, където цари законът на покупко-продажбата.
          Повествователният модел на романа се отличава с преплитането на личната и обществената драма. Завръзката на сюжетното действие е срещата на Ирина и Борис на римския път край града. Кулминацията е в драматичния момент, когато Морев осъзнава своята обреченост: „Ти ще умреш (...) заедно с твоя свят, който също загива!... Ти напускаш живота озлобен и безпомощен като звяр, попаднал в капан“.
          Развръзката е физическата гибел на героите (жалкият край на Борис, погребан в чужда земя, и самоубийството на Ирина), но преди нея вече е настъпила тяхната духовна смърт.
         Романът „Тютюн“ се състои от две композиционни части. Сюжетното действие в първата обхваща периода от 1930 г. до началото на Втората световна война (1939 г.). Художественото време в другата част е до края на войната през май 1945 г. Отличителна особеност на композицията е присъствието на всевиждащия и всезнаещ повествовател, който коментира поведението на героите, прави психологически анализ на мотивите за техните действия и издава сурови присъди. Друг похват, използван в творбата, е самоанализът на персонажите, които често водят драматичен разговор със самите себе си и се обвиняват за своето обезсмислено съществуване.
          Образите на обречените представители на хайлайфния свят са изградени от писателя като антиподи на идеологическите си противници – Павел, Лила (във второто издание) и др. От дистанцията на времето обаче изпъкват не толкова различията между тези герои, колкото онова, което се оказва общо между тях - фанатичната отдаденост на определена идея, която обсебва изцяло съзнанието им.

ПЪРВА ГЛАВА НА ПЪРВА ЧАСТ

            Есенният пейзаж в началото на първа глава обрисува обагрена в жълто картина, която навява тъга, меланхолия и „сладостна печал“ – капещите листа, жълтите пръчки на лозите. Тези знаци от природния свят, представящи „умиращата растителност“, загатват за приближаващия край на опиянението и веселието, обзели хората, и изразяват предчувствието за обреченост, драматичен обрат. Още в първото изречение на произведението са синтезирани конкретността на изображението и символният смисъл; „Гроздоберът беше към края си“. Мотивът за гроздобера присъства в последната библейска книга – „Откровение на апостол Йоан Богослов“, известна като „Апокалипсис“: „И Ангелът хвърли сърпа си на земята, обра земното лозе и хвърли гроздовете в големия лин (съд) на Божия гняв“ (14:18-20). Символиката на гроздобера в Новия завет се свързва с възмездието за греховния живот.
          Детайлите от описанието на обстановката внушават усещането за предопределената съдба на персонажите, които са в плен на своите илюзии, на проектите за себеосъществяване. Древният римски път, по който върви Ирина, поражда аналогия с отминалото могъщество на Римската империя, достигнала до упадък и унищожение. Сходна е участта на Димитър-Димовите герои, които изживяват моментите на възход и падение и твърде късно осъзнават, че мечтите им са претърпели крушение и с всяка своя стъпка са пропадали в бездната на духовната пустота. В първата глава на романа обаче Ирина и Борис Морев не подозират в каква нравствена развалина ще се превърнат, не предполагат, че ще станат жертва на неизлечима болест, която ще порази смъртоносно душите им.
          Повествователят ги представя, използвайки различни литературни похвати – психологическа характеристика, портретно описание, речева характеристика, мнението на други герои за даден персонаж. Ирина се стреми да се откъсне от провинциалната среда на предразсъдъци, духовна ограниченост и посредственост, желае да напусне еснафския свят на нищожества с „тъпи лица“. За романтичната девойка родният дом е тясно пространство, в което се чувства потисната от надзора на строгия си баща – полицейския стражар Чакъра.
Тя е ярка индивидуалност, която се откроява сред безличните фигури на своите връстнички – „простите“ момичетата на съседите и надменните дъщери на интелигентните семейства. Димовата героиня е направила стойностен житейски избор, свързан с решението й да следва в Медицинския факултет, и знае „как да живее и какво да постигне“.
         Ирина е сложен образ, в който се преплитат разнородни черти – привързаност към родителите, които обича, и в същото време копнеж да бъде духовно независима, сама да гради своя живот. Намерението й да се посвети на лекарската професия, я представя като целеустремена личност със съзнание за дълг и отговорност, определила по кой път ще поеме и как ще реализира мечтите си. Увлечението й по сантименталните романи („Палми край тропическото море“, „Гирлянди от Хавай“) загатва за друга страна на нейната душевност – за пламенни чувства, страстно желание да избяга от „еснафската простота“ и строгия патриархален ред във фикционалното пространство на екзотичното и приказното.
          Емоционалната девойка, за която любовта е „трагично и силно чувство“, изпъква със способността си да изпитва дълбоко вълнение, със стремежа си към далечното и все още неизживяното. За разлика от Ирина, чието въображение „скита из чудни задморски страни“, Борис е прагматичен, лишен от чувствителност и морални задръжки. Портретното описание на героя акцентира върху студенината, която се излъчва от него. Използваните метонимии и метафори открояват душевната му хладина и безцеремонност: „бледно лице и тъмни очи, които гледаха остро“, „пронизващи очи“, „студения пламък, който светеше в очите му“. Макар да е наранена от проявеното пренебрежително, обидно отношение, Ирина е и магнетично привлечена от Борис, у когото открива „нещо, което я смущаваше“.
          Независимо от това, което ги разделя, от съществените различия в техните интереси и житейски планове, дъщерята на Чакъра не може да потисне своето любопитство към странния безработен младеж. При срещата им той говори за „немската книга върху тютюните“, която чете. Символният образ на книгата загатва за амбициите на персонажа, пленен от „златния мираж“ на тютюна, да осъществи пробив в този бранш. Пределно откровен пред Ирина, младият човек не прикрива отчуждението си от своето бедно семейство, презрението към баща си - Редингота, когото нарича с насмешка „смахнат човек“, неприязънта към по-големия си брат (Павел) заради неговите комунистически убеждения. Основният мотив за поведението на мономана, обсебен от стремежа за издигане в социалната йерархия, е омразата към нищетата и постоянните лишения. В движеща сила за него се превръща озлоблението, породено от изживените унижения.
          За сина на учителя по латински език материалното богатство, разкошният дом, американската кола не са крайната цел. Парите са единствено средство да наложи превъзходството си над другите. Младежът не страда от морални скрупули, не познава чувството за вина и е решен да премахне всякакви прегради по своя път. Във вътрешния си монолог той определя своите съграждани като „гадна тълпа“ и не би се поколебал дори да направи сделка с дявола, да продаде душата си, за да властва над „провинциалните глупци“.
          Сходството с повествователния модел, познат от трагедията „Фауст“, е привидно. Гьотевият герой сключва облог с Мефистофел, воден от желанието си да опознае света и да докаже, че никога няма да достигне до състояние на самоуспокоение. Дори на преклонна възраст Фауст се вдъхновява от творческия труд, желае да приложи своите Знания и да помогне на връхлитания от бедствия човешки род. В „Тютюн“ се откроява демоничното у Борис, който е враждебно настроен към заобикалящата го среда и води егоистично съществуване.
          В образа на индивидуалиста се откриват, от една страна, чертите на Ницшиевия тип личност, която се поставя над традиционните представи за доброто и злото. Поведението на сина на Редингота може да се възприеме през призмата на принципите, изразени във философските текстове на немския мислител, когото писателят Томас Ман нарича „светец на аморализма“: „Не се страхувай от действията си! Не ги изоставяй! – Угризенията на съвестта са порок. (...) Не съществуват никакви морални дадености“ („Залезът на кумирите“); „Що е добро? – Всичко, от което у човека нараства усещането за сила, волята за власт, могъщество“ („Антихрист“). От друга страна, Борис се различава от Ницшевия „свръхчовек“, който се стреми към себенадмогване и самоизграждане. С действията си Димовият герой не се изгражда като силна личност, а се саморазрушава, превръща се в олицетворение на слабостта и смъртта, за което загатва и фамилното му име.
          За Ирина запознанството с Морев е възможност да се вживее в ролята на героиня от роман. В същото време тя сякаш се наблюдава критично отстрани и се упреква в лекомислие, неприсъщо за едно „почтено момиче“. Въпросителните изречения в полупряката реч разкриват нейното колебание, съмнение, тревожно предчувствие за драматичните последици от взетото решение: „Защо отиваше на тази среща? Може би това щеше да усложни живота й, да разбърка следването й, да разстрои плановете й... Не беше ли по-добре да се върне?“
          Докато Ирина е смутена, неуверена в правилността на направения избор, строга съдница на поведението си, Борис не си задава болезнени въпроси, а разсъждава с ирония за разходката до параклиса: „Малко любов“. Готов да поеме по „златния път“, водеш към „Никотиана“, той няма потребност от разтърсващи душата любовни страсти. Срещата с красивата девойка е възприета като краткотрайно, незначително забавление, което го изпълва с досада и отегчение.
          Героят, който е устремен към света на могъществото и властта, не се съмнява, че ще успее да постигне поставената цел. Уверен е в собствените сили, убеден е, че няма непреодолими препятствия, и не се колебае при избора на средствата за реализацията на „огнената мечта“, превърнала се във фикс идея. Израз на неговото високо самочувствие и на безскрупулността му е реторичният въпрос в полупряката реч: „Какво му пречеше да постигне същото?“. Озлобеният от нищетата младеж е решен да престъпи всякакви нравствени норми без угризения на съвестта. Максимата на Йезуитския католически орден „Целта оправдава средствата“ характеризира аморалната житейска философия на персонажа, за когото е напълно допустимо нарушаването на закона, ако то осигурява социалния му възход.
          Страшна е цената, която заплаща Борис, станал жертва на тютюна, на разяждащата душата отрова. Образът на „Никотиана“ изпъква във възлови моменти от сюжетното действие като главния герой в романа – въплъщение на идеята за злото, неумолимата съдба и непредотвратимата разруха. Името на фирмата, свързано с латинското название на тютюна – Nicotiana tabacum, е злокобен знак за обречения свят на осъдените от времето персонажи. Тяхното съществуване се оказва режисирано от демоничната сила, която постепенно омаломощава волята им.
          Още в първа глава повествователят внушава усещането за трагичния развой на човешкия живот, като акцентира върху символиката на залеза: „Слънцето клонеше към запад (...) Водните пари по течението на реката се бяха сгъстили в дълга ивица от синкава мъгла“. Западът според традиционните религиозни представи символизира материалното, тленното, мрака, есента и смъртта. 

          В  началните глави на романа изпъква конфликтът на индивидуализираните герои с патриархалната семейна среда и провинциалното общество. Сблъсъкът на контрастни позиции проличава в семейството на Борис, в което цари отчуждението между синовете и бащата, както и между братята, имащи различни политически убеждения. Напрежението се долавя и в дома на Ирина поради строгите забрани и ограниченията, наложени от Чакъра. Във втора глава е представено острото противопоставяне между полицейския стражар – човек „от старото поколение с пуритански характер“, и неговата дъщеря, която защитава с чувство за чест и достойнство своя избор и отхвърля гневно обвиненията, че е, "любовница на един вагабонтин“ и „леко момиче“.
          В хода на сюжетното действие конфликтът между консервативните възгледи на традиционната общност и различния от другите човек се трансформира във вътрешен, психологически, в душевна криза. Героите на Димитър Димов – особено Ирина, често се изправят пред безпощадния съд на собствената си съвест и не могат да избягат от истината за своето морално падение, за загубата на някогашните младежки илюзии. Тази тема е характерна и за френския социален роман от XIX век („Изгубени илюзии“ на Оноре дьо Балзак, „Мадам Бовари“ на Гюстав Флобер и др.).
          Повествователят поставя проблема за драматичното разминаване между мечтите и реалността, амбициозните проекти и прозаичната действителност. Преминалият през многобройни обрати живот на героите разкрива трагичната ирония на съдбата. Борис, който се е опиянявал от измамното усещане за сила, осъзнава непоправимо късно, че е слаб, че разрушителните страсти са го „зазидали“ в затвора на потискащата самота. Ирина, станала част от покварения столичен хайлайф, също не е щастлива и неизбежно се разделя с нравствената си чистота.
        

@bgmateriali.com

Изтеглиsave