Най-пъл­на кар­ти­на на мир­ния жи­вот на древ­ни­те ели­ни Омир пред­ста­вя в XVIII пе­сен на по­е­ма­та „Илиа­да". В нея е от­ра­зен жиз­нен мо­дел с го­ля­ма прив­ле­ка­тел­на си­ла, яр­ко кон­трас­тен на вой­на­та. Изоб­ра­зен е вър­ху щи­та на най-гнев­ния от­мъс­ти­тел — Ахил. На мрач­но­то мо­гъ­щес­тво на вой­на­та, ос­но­вен обект на изоб­ра­же­ние в „Или­а­да", се про­ти­во­пос­та­вят праз­нич­ни­ят бля­сък и ки­пя­ща­та жиз­не­ност на ми­ра в та­зи един­стве­на сце­на.

В сю­жет­но от­но­ше­ние XVIII пе­сен стои встра­ни от ос­нов­но­то епи­чес­ко дей­ствие в по­е­ма­та. (За­то­ва ня­кои из­сле­до­ва­те­ли смя­тат, че е съз­да­де­на по-къс­но.) Изоб­ра­зе­на­та сце­на иг­рае ро­ля­та на ре­тар­да­ция на епи­чес­ко­то дей­ствие, но ос­вен то­ва тя пра­ви све­та, от­ра­зен в „Илиа­да", по-пъл­нок­ръ­вен и ис­тин­ски, жив. Омир въ­веж­да сце­на­та на из­ко­ва­ва­не­то на щи­та след ги­бел­та на Пат­рокъл — ра­зум­ния двой­ник на бо­го­рав­ния Ахил. Сил­на­та брат­ска при­вър­за­ност и скръб­та по от­не­тия при­я­тел по­раж­дат в ду­ша­та на ге­роя но­во сти­хий­но чув­ство — жаж­да­та за мъст. То го зав­ла­дя­ва из­ця­ло, ка­то го ка­ра да заб­ра­ви ве­ли­кия си гняв към Ага­мем­нон, да се по­ми­ри с не­го и да се вър­не на бой­но­то поле, за да от­мъс­ти на Хек­тор. Ре­ше­ни­е­то му е не­по­ко­ле­би­мо, но по епи­чес­ка тра­ди­ция не мо­же да бъ­де ре­а­ли­зи­ра­но вед­на­га и без на­ме­са­та на бо­го­ве­те. Те­ти­да от­ли­та на Олимп и мо­ли бо­га-ко­вач Хе­фест да нап­ра­ви но­ви дос­пе­хи за си­на й. Ста­ри­те, дар от бо­го­ве­те, са пле­не­ни от Хек­тор. Хе­фест не е заб­ра­вил, че е за­дъл­жен на Те­ти­да, и е го­тов да из­пъл­ни же­ла­ни­е­то й. Вла­га ця­ло­то си из­кус­тво в из­ра­бот­ва­не­то на щи­та на ге­роя. Щи­тът тряб­ва да бъ­де си­гур­на пред­паз­на мяр­ка, за­то­ва чрез ри­ту­ал­но сът­во­ря­ва­не бо­жес­тве­ни­ят ко­вач му при­да­ва ма­ги­чес­ка си­ла. „Щи­тът тряб­ва да бъ­де съ­вър­шен и за­то­ва в не­го се вла­га си­ла­та на са­ма­та ре­ал­ност.” Кар­ти­ни­те, изоб­ра­зе­ни вър­ху не­го, да­ват пред­ста­ва за по­зна­ни­я­та на древ­ни­те гър­ци за све­та, за тех­ния бит, нра­ви­те и кул­ту­ра­та им. 

В древ­ног­ръц­ка­та ми­то­ло­гия ня­ма бог съз­да­тел. Све­тът се са­мо­сът­во­ря­ва от „... веч­ни­ят, без­гра­ни­чен и тъ­мен Ха­ос. В не­го се кри­ел из­во­рът на жи­во­та. Всич­ко въз­ник­на­ло от без­гра­нич­ния Ха­ос — це­ли­ят свят и без­смър­тни­те бо­го­ве”. То­зи про­цес на струк­ту­ри­ра­не на све­та в точ­но оп­ре­де­лен по­ря­дък от­ра­зя­ват пос­ле­до­ва­тел­ни­те изоб­ра­же­ния на Хе­фест, кой­то вли­за в ро­ля­та на пър­вот­во­рец. Най-нап­ред от­ли­ва щи­та „ог­ро­мен и плъ­тен" от „пет ме­та­ли­чес­ки плас­та". Пос­ле „с див­но из­кус­тво” му вниз­ва бо­га­та ук­ра­са от зла­то, раз­по­ло­же­на в пет кон­цент­рич­ни кръ­га. В цен­тъ­ра на щи­та бо­гът пос­та­вя Зе­мя­та, за­о­би­ко­ле­на от дру­ги­те кос­ми­чес­ки те­ла (483-490). В съ­от­вет­ствие с пред­ста­ви­те на древ­ни­те ели­ни всич­ки те са кръг­ли и плос­ки. Зе­мя­та се на­ми­ра сред „Оке­а­на със си­ла без­край­на", изоб­ра­зен от Хе­фест в край­ния кръг на щи­та. Кос­ми­чес­ки­те еле­мен­ти със­та­вят сво­е­об­раз­на рам­ка, ко­ято об­граж­да чо­веш­кия свят. Тя е веч­ни­ят ста­ти­чен фон на пре­ход­но­то чо­веш­ко би­тие. Нес­лу­чай­но мно­го от кос­ми­чес­ки­те те­ла но­сят име­на­та на ми­то­ло­гич­ни бо­го­ве и ге­рои. Древ­ни­те гър­ци ги на­зо­ва­ват та­ка, за­що­то ги въз­при­е­мат ка­то жи­во до­ка­за­тел­ство за ре­ал­но съ­щес­твуващ свят на без­смър­тни­те. 

В прос­тран­ство­то меж­ду кос­ми­чес­кия кръг и Оке­а­на Хе­фест раз­по­ла­га ком­по­зи­ция, изоб­ра­зя­ва­ща в един­ство чо­веш­кия свят и при­ро­да­та. Във вто­рия кръг ку­ци­ят бог ри­су­ва кон­трас­тна кар­ти­на на два гра­да. Еди­ни­ят е в мир, а дру­ги­ят — в об­са­да. Мир­ни­ят бит на хо­ра­та от пър­вия град е раз­крит чрез сце­ни, ко­и­то точ­но пред­ста­вят об­ре­ди­те и за­ко­ни­те в об­щес­тво­то — сват­ба и съд. Де­тай­ли­зи­ра­ни­ят сват­бен ри­ту­ал (491—496) при­над­ле­жи на един свят на сво­бод­ни хо­ра. Чрез ху­до­жес­тве­ни­те епи­те­ти „пищ­ни” (пир­шес­тва), „яр­ко за­па­ле­ни” (фак­ли), „кръш­но"

(хо­ро), „ли­ку­ва­щи” (зву­ци) Омир съз­да­ва впе­чат­ле­ние за праз­нич­ност и жиз­не­ра­дост. Пъл­но­то щас­тие и хар­мо­ния са плод на иде­а­ли­зи­ра­ни­те пред­ста­ви на по­е­та за ми­на­ло­то. В на­чи­на на из­жи­вя­ва­не на съ­би­ти­е­то мо­жем да усе­тим бли­зост с на­ше­то вре­ме. То­ва е до­ка­за­тел­ство за неп­ре­ход­на­та стой­ност на Оми­ро­во­то твор­чес­тво. 

След­ва сце­на на съд за кръ­вен от­куп (497—508). Спо­рът се ре­ша­ва с учас­ти­е­то на мно­го хо­ра, съб­ра­ни на град­ския пло­щад. Вся­ка от стра­ни­те има съ­миш­ле­ни­ци — сви­де­те­ли, ко­и­то я под­кре­пят. Общес­тве­но­то и лич­но­то би­тие са в един­ство. Край­но­то  реше­ние взе­мат „съд­ни­ци-стар­ци". Те са за­ко­нът; из­лъч­ват мъд­рост и дос­то­ле­пие, на­ре­де­ни в „све­щен кръг". Все­ки от тях глас­но из­ри­ча сво­я­та при­съ­да. Скип­тъ­рът в ръ­це­те им е сим­вол на власт. Съз­да­ва се пред­ста­ва­та за ед­но раз­сло­е­но об­щес­тво, в ко­е­то пле­мен­ни­те вож­до­ве до­би­ват все по-ре­ша­ва­ща ро­ля. 

Във вто­рия град бу­шу­ва вой­на. Жи­во­пис­ни­те де­тай­ли (509—514) да­ват ос­но­ва­ние да се смя­та, че той е ми­ни­атю­ра на об­са­де­на­та Троя. В бит­ки­те учас­тват зем­ни „дреб­ни” хо­ра и яр­ко кон­трас­ти­ра­щи­те с тях бо­го­ве на вой­на­та Ати­на Па­ла­да и Арес. Вън­шни­ят вид на бо­го­ве­те из­ра­зя­ва пре­въз­ход­ство­то и съд­бов­но­то вли­я­ние, ко­е­то имат над све­та на хо­ра­та „два­ма­та злат­ни и в злат­ни одеж­ди", „ху­ба­ви, снаж­ни, с дос­пе­хи. Прид­ру­жа­ват ги Смут, Раз­дор и Смърт — неизбеж­ни­те спът­ни­ци на вой­на­та. Те си ус­трой­ват пир­шес­тво с чо­веш­ки жер­тви (533 - 538). Ха­осът и ди­на­ми­ка­та на вой­на­та се вну­ша­ват от сло­во­съ­че­та­ния ка­то „шиб­ват ко­не вих­ро­гон­ни", „в бяг ко­лес­ни­ци по­ли­тат”, „сграб­чи­ла войн ра­нен", „вед­на­га прис­ти­гат на по­мощ", „сблъс­кват се те и се би­ят" (530—540). Вой­на­та на­по­до­бя­ва при­род­ни­те сти­хии, пред ко­и­то чо­ве­кът е без­си­лен. В съз­на­ни­е­то на древ­ния чо­век вой­на­та не е не­ес­тес­тве­на. Тя, за­ед­но с ми­ра, е част от чо­веш­ко­то би­тие. В нея мо­гат да бъ­дат-при­до­би­ти бо­гат­ства и сла­ва, но тя ли­ша­ва чо­веш­кия жи­вот от ра­дост. В нея спът­ни­ци на хо­ра­та са не­щас­ти­е­то, бол­ка­та, смър­тта. Вой­на­та пра­ви не-мис­ли­мо всич­ко, на ко­е­то се рад­ват жи­те­ли­те на мир­ния град. Тя на­ла­га на чо­ве­ка дру­ги, жес­то­ки за­ко­ни, напр. по от­но­ше­ние на смър­тта. В еди­ния град хо­ра­та се въл­ну­ват от спра­вед­ли­во­то от­съж­да­не на един спор, свър­зан със смърт, до­ка­то във вто­рия град смър­тта е ма­со­ва, а съд­ни­ци ня­ма.

В след­ва­щия кръг Хе­фест пре­съз­да­ва раз­лич­ни стра­ни от чо­веш­кия труд. В ед­на плос­кост са раз­по­ло­же­ни се­зо­ни­те, зна­чи­ми от глед­на точ­ка на зе­ме­дел­ския труд про­лет, ля­то, есен, пред­ста­ве­ни чрез важ­ни мо­мен­ти от чо­веш­ка­та дей­ност: оран, жът­ва, гроз­до­бер. Чрез де­тайл­но­то опи­са­ние на оран­та Омир по­каз­ва, че за древ­ния чо­век то­зи труд е кол­ко­то те­жък, тол­ко­ва и же­лан. В не­го той вла­га мно­го фи­зи­чес­ки си­ли, ка­то се на­дя­ва на бо­га­та ре­кол­та и но-до­бър жи­вот. Ни­ва­та е „със плод­на и рох­ка­ва угар”, „шир­на” и „туч­на”, но­си ра­дост и на­деж­ди на доб­рия зе­ме­де­лец. 

След­ва­ща­та сце­на по­каз­ва пло­до­ве­те на вло­же­ния от ора­ча труд. Мла­ди и ста­ри сръч­но при­би­рат уз­ря­ло­то жи­то. Сред тях „с ра­дост в сър­це­то", „без­мъл­вен" се на­реж­да и гос­по­да­рят. Не­го­во­то учас­тие в тру­до­вия про­цес не е из­клю­че­ние в „Или­а­да”, то по­каз­ва не­раз­сло­е­ност на об­щес­тво­то от Оми­ро­во­то вре­ме по от­но­ше­ние на тру­да. 

Извес­тно е прек­ло­не­ни­е­то на древ­ни­те ели­ни към Ди­о­нис (Бак­хус), бо­га на ви­но­то и ве­се­ли­е­то. „Той учи хо­ра­та да от­глеж­дат ло­за­та и да пра­вят от ней­ни­те теж­ки, зре­ли гроз­до­ве ви­но". Гроз­до­бе­рът, изоб­ра­зен вър­ху щи­та на Ахил, при­ли­ча на ре­ли­ги­оз­на це­ре­мо­ния, пос­ве­те­на на бо­га. Хе­фест ри­су­ва есен, на­те­жа­ла от плод. Гриж­ли­ва ръ­ка е под­ре­ди­ла ло­зе­то, „от­ру­па­но с гроз­до­ве чер­ни и ед­ри” (563—564)- С „ра­дос­тно чув­ство в сър­ца­та” бе­ра­чи­те но­сят „ме­де­нос­лад­ки гроз­до­ве”. Те прис­тъп­ват шум­ни и ве­се­ли под зву­ци­те на цит­ра и „ху­ба­ва ли­но­ва пе­сен”, как­то сви­та­та на Ди­о­нис. Та­зи сце­на кос­ве­но от­пра­ща към ре­ли­ги­оз­ни­те вяр­ва­ния на древ­ни­те ели­ни и раз­кри­ва още ед­на стра­на от тех­ния жи­вот.

Във вся­ка от те­зи три сце­ни чо­веш­ки­ят труд е изоб­ра­зен ка­то тър­жес­тво. Той е съ­че­тан със зас­лу­же­на по­чив­ка: за ора­ча — ча­ша ви­но в края на браз­да­та; за жет­ва­ри­те — бо­га­та тра­пе­за в края на де­ня; за бе­ра­чи­те на гроз­де — му­зи­ка и тан­ци. Тру­дът е из­вор на кра­со­та, щас­тие и хар­мо­ния. Изо­би­ли­е­то из­пъл­ва сце­на­та от чет­вър­тия кръг, ук­ра­ся­ваш щи­та на бо­го­рав­ния Aхил. Тук Хе­фест се спи­ра вър­ху друг вид чо­веш­ка дей­ност, не­из­мен­но свър­за­на със зе­ме­де­ли­е­то — ско­то­въд­ство­то. Сред жи­во­пис­на при­ро­да са изоб­ра­зе­ни ста­до во­ло­ве, на­пад­на­то от лъ­во­ве, ов­чар­ски ко­ли­би и ста­да ов­це. Те до­пъл­ват съз­да­де­на­та ве­че пред­ста­ва за Ела­да ка­то зе­ме­дел­ска стра­на. 

Отно­во при­със­тва и чо­ве­кът — в сце­на­та на „хо­ро­то”, мо­де­ли­ра­но по по­до­бие на из­вес­тно­то хо­ро, ук­ра­ся­ва­що дво­ре­ца на цар Ми­нос в Кно­сос. В ма­ги­чес­ки кръг са сле­ли жиз­не­на­та си си­ла мла­ди и кра­си­ви хо­ра, зав­ла­де­ни от тан­ца. Радос­тта и ве­се­ли­е­то им са бла­гос­ло­ве­ни от бо­го­ве­те — „бо­го­по­до­бен пе­вец” с цит­ра омай­ва тан­цьо­ри­те. Мно­го­об­ра­зи­е­то на „хо­ро­то” Омир из­ра­зя­ва чрез раз­гър­на­то срав­не­ние (599—602), къ­де­то се пра­ви па­ра­лел с дру­го из­кус­тво, ко­е­то ели­ни­те са вла­де­е­ли до съ­вър­шен­ство —  грън­чар­ство­то. Не е без­прис­трас­тно към тан­ца и мно­жес­тво­то от зри­те­ли­те. Всич­ки са по­ко­ре­ни от си­ла­та на из­кус­тво­то. То ги пра­ви по-доб­ри, по-чо­веч­ни. 

В ху­до­жес­тве­но­то прет­во­ря­ва­не на све­та Омир съ­че­та­ва ре­ал­но­то с же­ла­но­то — ри­сун­ки­те вър­ху щи­та на Ахил се дви­жат и го­во­рят. То­ва е не­ре­ал­но, но но­си реа­лис­тич­ни вну­ше­ния. „В то­зи свят ня­ма ни­що про­за­ич­но, лип­сва бед­но­та­та, всич­ко е пос­та­ве­но в ед­но­мер­на­та плос­кост на праз­нич­но­то въз­при­я­ти­е” То­зи илю­зо­рен свят е в пъ­лен кон­траст с пред­наз­на­че­ни­е­то на щи­та. Той е пред­мет на вой­на­та, а въз­ви­ся­ва цен­нос­ти­те на мир­ния жи­вот. То­ва е част от фи­ло­со­фи­я­та на мъд­ре­ца Омир: в све­та доб­ро­то и зло­то сто­ят ед­но до дру­го, жи­во­тът не спи­ра своя ход по вре­ме на вой­на. В ръ­це­те си во­и­нът Ахил ще но­си щит, вър­ху ко­и­то блес­ти в зла­то ми­рът. То­ва нед­вус­мис­ле­но по­каз­ва по­зи­ци­я­та на ав­то­ра: Омир оце­ня­ва ми­ра ка­то най-важ­на чо­веш­ка пот­реб­ност. Све­тът на древ­ни­те гър­ци, изоб­ра­зен в XVIII пе­сен, е бо­гат, бляс­кав, мно­го­об­ра­зен. Пре­дизвик­ват въз­хи­ще­ние пре­ди всич­ко хар­мо­ни­я­та и кра­со­та­та в не­го.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave