Любовта към всичко родно: българския език, нравите, природата, историята, доминира в много от произведенията на Иван Вазов и се превръща в емблема на неговата визия за света. Особено дълбока почит поетът изпитва пред Рила планина, която му „разкрива сякаш един друг свят, непознат и непристъпен”. На нея и нейния манастир той посвещава излязлата през 1891г. стихосбирка „В лоното на Рила”, състояща се от 22 творби. Първо място сред тях заема стихотворението „При рилския манастир”, в което е засегнат и философският проблем за духовната връзка между човека и природата, както и за смисъла на съществуването като цяло.
За Иван Вазов България е най-красивата страна на света и нейните природни богатства заслужават благоговение и одическа възхвала. Безкрайно възхищение и огромна любов към българското и по-конкретно към Рила планина се усещат във всеки ред на стихотворението, което представя родната природа не само в нейните външни измерения, но и като дом на поета. В пространството около манастира лирическият говорител чувства сигурност, уют, хармония, там намира вдъхновение за творчеството си. Природата приютява желаещия да се освободи от проблемите на новото време човек, дава му възможност да намери себе си, дарява го с увереност в собствените сили. Затова тя е и мястото, където той иска да намери своя вечен покой.
Стихотворението се състои от осем шестстишни строфи, всяка от която започва с анафорично повтореното „Сега съм у дома”. Тези думи многократно разкриват идеята за сливането на лирическия говорител с природата, представяйки я като изконен дом на човека и човешкото. Там лирическият Аз намира топлина, опора и душевното си спокойствие.
Това усещане за уют и близост е заявено още в края на първа строфа чрез сравнението: „Природата отвред, кат майка нежна съща,/ напява ми песни, любовно ме прегръща”. Заедно това се усеща и чувството за национална гордост поради величието на родната земя и нейните разнообразни красиви форми, представители на които в художествения текст са Еленин връх, Бричебор и Царев връх – величествени паметници, извисяващи се над светата обител в Рила. На тях Вазов посвещава и отделни творби в стихосбирката „В лоното на Рила”. Пейзажната картина на планината с посочените върхове прераства в обобщена възхвала и изричане на любовните чувства пред майката природа. Художествените средства, които авторът използва при описанието на природата, внушават чувство за грандиозност: „ели и бори великани”, „издига се огромен”, „гори високи, диви”. Внушителни и светли са и емоциите, които поражда общуването с родната природа:
Сега съм у дома, сега съм в моя мир-
мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,
по-светло чувствувам; свещен, отраден мир
изпълва ми духът, от нов живот талази
нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,
от прясна сила, мощ и тайни песнопенья...
Срещата с природата край Рилския манастир действа като очистител на душата от „световните злини”. Нещо повече – вглеждането в родната земя помага на лирическия говорител да намери смисъла на живота си, зарежда го с енергия за съществуването си и го мотивира за пълноценна личностна изява, пробуждайки в него големите творчески заложби: „Сега съм у дома, сега съм пак поет”. Природата носи нужната хармония и затова е извор на вдъхновение, който пълни душата на поета с нови идеи. В свободното пространство извън големия град, извън проблемите на цивилизацията, която преминава през процес на подмяна на ценностите, лирическият Аз изживява душевно пречистване, намира пътя към „нов живот” в земния рай.
Възраждащите чувства при срещата на лирическия говорител с Рила са резултат не само на дълбоката му връзка с всичко родно, но и на духовния му поглед към божествената същност на природата като цяло. Той усеща, че е част от единството човек – природа – Бог и усещането за пребиваването в едно по-високо равнище е внушено чрез сравнението с орела, кръжащ из висините и насочил поглед „над бездните” – неговият полет сякаш изразява човешкото желание да намери отговорите на тайните на съществуването.
Петнадесет години след появата на Вазовата стихосбирка Пенчо Славейков пише сборника си „Сън за щастие”, в който също описва хармонията и душевното спокойствие, което му носи общуването с природата. Но докато Славейков предпочита тишината и хармонията на природата, Вазов повече се впечатлява от нейните величествени форми и динамиката ѝ. Доказателство за това са множеството действени глаголи, които изграждат зрителна и слухова представа за динамиката на природата („шумят”, „кипи”, „бучат”).
Финалната строфа на стихотворението съдържа „завещанието” на лирическия говорител, който би желал да бъде погребан „в величествените обятия на Рила”, когато неговият живот – „синджир теглила”, намери своя край. Мисълта за приключването на земното битие е лишена от трагизъм. Осъзнал краткостта на човешкото съществуване и вечността на земята, той изразява желанието си да се слее завинаги с неговия дом – природата, за да продължи да участва в „рилский хор” и след смъртта си. Той вярва, че тя ще приюти завинаги своето дете, нейната любяща прегръдка ще съхрани хармонията между духа му и света.
Неслучайно Иван Вазов е наричан „Патриарх на българската литература” още приживе. В творчеството си той умее майсторски да съчетае преклонението пред родното с по-мащабни философски послания, да представи нещата едновременно като универсална и като индивидуална ценност. Ярък пример за това е едно от най-красивите му произведения – стихотворението „При рилския манастир”.
@bgmateriali.com
