Следосвобожденската реалност в България – разминаването между очакванията на изстрадалия народ и действителността и размиването на висшите възрожденски идеали, води до отчаяние в душата на Иван Вазов, който все още живее с героиката и необикновеността на изминалата епоха. В творбите си от първото десетилетие след извоюването на свободата той се опитва да отвори очите на сънародниците си, които бързо са забравили мечтите и ценностите през Възраждането. Една от най-ярките прояви на будната му гражданска съвест и чувството за морална отговорност е стихотворението „Линее нашто поколенье”, поместено в излязлата през 1884г. стихосбирка „Поля и гори”.
Поетът страда за изгубените идеали в обществото и изразява опасенията си за духовното бъдеще на българския народ. Ситуацията на нравствения срив е породена от предпочитанието да се следва повече личния, отколкото обществения интерес, т.е от самата апатия на обществото като цяло. Според Вазовата творба идеалите трябва да бъдат запазени и предадени на следващите поколения, за да може да съществува и в бъдеще отечеството. А отричането от тях – това трагично явление, с което трябва да се сблъска дълбоко свързаната с родината Вазова душа, води до духовна и обществена безпътица; забравата на заветите на предците и отказът да се потърси и следва дадена историческа мисия (което е дълг на всяко поколение) приближават един народ до края на съществуването му като общност.
Мотивът за отговорността на настоящото поколение пред миналото и пред бъдещето е загатнат още в заглавието на творбата – „Линее нашто поколенье”, което се оказва и първият стих на произведението. Стихотворението се състои от шест четиристишия, които могат по две да бъдат групирани в три смислови части – първите два куплета изричат трагични констатации за безпътицата, в която е попаднало обществото, трета и четвърта строфа се стремят да провокират читателя, разкривайки с поредица от реторични въпроси гнева и моралното осъждане на лирическия говорител, а във финалната част на художествения текст зазвучава молитвата за идеал, който да освети пътя на народа.
Самото произведение препраща идейно към Вазовия Пантеон на българските герои – цикъла „Епопея на забравените”, който цели завинаги да запечата в съзнанието на българина подвига на великите личности и да ги накара да носят в сърцата си светлите идеали на Възраждането. В него поетът представя „нашто недавно” като най-възвишената част от историята ни, поставяйки храбрите подвизи на революционерите редом до най-достойните световни образци на нравствен героизъм. Но атмосферата на свършилата само няколко години преди написването на стихотворението епоха е изчезнала почти напълно в сърцата на българите. Сякаш заветите на монументални фигури като Левски, Раковски и Бенковски са забравени, сякаш делото им е било напразно.
Първите два куплета на творбата имат характера на изповед, в която звучи упрекът на лирическия Аз, че сънародниците му са загубили голямата цел в живота си, която да ги води напред. Подобно съществуване „без идеал”, без посока, без кауза е лишено от смисъл и води до морална деградация на населението:

Линее нашто поколенье
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.

Авторът призовава съвременниците си да намерят пътя, който да ги извади от ситуацията на нравствения хаос. Приканва ги да осмислят ценностите на настоящето през призмата на бъдещето и на времето като цяло. Третата строфа започва с остро поставяне на въпроса за наследството и завета, което поколението ще остави на децата и внуците си:

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?

Целта на тази гневна атака е да провокира действие у морално деградиралото общество, да изпълни своята мисия, за да остане достойно в страниците на историята. Прави впечатление замяната на името, с което е назован адресатът на авторовите думи – от „поколенье” в първата строфа до „племе” в третия куплет. Тази промяна сякаш показва какво ще се случи с нацията, ако тя не върви заедно напред и не следва обществените идеали – народът ще се разпадне, в държавата ще живее не колектив, а сбор от намиращи се в зоната на нравственото дъно личности.
В това се крие един от основните страхове на Вазов, който с болка наблюдава засилването на духовния хаос в държавата. Затова във финала на творбата той решава да използва молитвената форма, като молитвата към Бога е съчетана с искрена молба към братята на поета, които трябва да запазят родните традиции, да продължат славната история на отечеството. Акцентът пада върху въздействащите символи на лампата, химна и вярата, които трябва да изкарат „племето” от тъмнината на духовния упадък и да осветят бъдещия му път:

Недей оставя, мили боже,
без лампа твоя свет олтар,
без химна твоето подножье,
без вяра живота си твар!

Синтактичният паралелизъм от този куплет равнопоставя трите съществителни като неизменна част от всяка религия и асоциативно зад тях могат да се открие триадата вяра – надежда – любов. Не е изненадващо желанието на Вазов да направлява чрез текста си Божията промисъл, ако се вземе под внимание голямото му влияние в обществото и фактът, че немалка част от художествените текстове направляват съзнанието на българина и до днес. Финалните стихове на произведението издигат идеала като свръхценност, като въвеждат две картини, отварящи границите хоризонтално – към морската шир, и вертикално – нагоре, към небето. Те внушават, че нацията в новосъздадената свободна държава може да достигне много напред, че няма ограничения пред идните ѝ дни, стига да се появи светъл идеал, който да я обедини. А с множественото число в последния стих – „народите”, посланията на текста преминават от територията на националното в общочовешкото пространство и така зазвучават като призив към всеки човек, който е готов да отвори сърцето си за тях.
Вазов влиза в ролята си на народопсихолог и рисува една ужасяваща черна картна на социалния живот на народа ни – картина на застой, духовна смърт и чувство за безнадеждност. Воден от най-силния порив на душата му – любовта към отечеството, авторът изразява толкова стряскащо гражданската си позиция, за да отвори очите на съвременниците му и да ги накара да се осъзнаят в момента на тежка нравствена криза