УИЛЯМ ШЕКСПИР – „ХАМЛЕТ“
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПРАВИЛНИЯ ИЗБОР В ТРАГЕДИЯТА
Епохата на Ренесанса е епоха на човека, наличността и като нейна рожба, Шекспир създава своите произведения изключително и само за това най-съвършено същество, носител едновременно на силни чувства и висш разум. Именно затова в трагедията „Хамлет“ драматургът обрисува своите герои като пълнокръвни образи със собствени възгледи и лични драми. Всеки от тях е господар на съдбата си и търси своето място в света, свят с много въпроси, в който трябва да се направи правилния избор, поставящ на изпитание вечните човешки ценности.
Чрез образа на принц Хамлет Шекспир акцентира върху общочовешките проблеми за съвестта, истината, вярата. Емблематичният монолог „Да бъдеш или не... “ синтезира въпроса за смисъла на съществуването на човек както телом, така и духом. Хамлет, заобиколен от безчестие и пороци, е поставен пред сложната дилема дали е по-достойно да се бориш със злото, или да се оттеглиш неопетнен в безвремието на смъртта. Но за търсещия и свободолюбив ренесансов герой отдръпването от „бойното поле“ не е успокоение, а поражение:
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи или пък може би — сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят...
Изборът „да не бъдеш“ би бил прост и лесен — една заслужена почивка от живота, изпълнен със сплетни и измами. Но Хамлет се страхува от кошмарите на неизпълнения дълг, на истината, които ще тормозят измъчения му безпомощен дух. А тогава бездействието ще е всевластно и връщане назад за душата няма да има. Хамлет не изпитва страх от смъртта, а от призраците на настоящето, които може да го последват и там. Затова той трябва да се бори с тях тук: „по-скоро сме готови да търпим /сегашните злини, отколкото / към други неизвестни да се хвърлим“.
Колебанието на Хамлет не би могло да се приеме като нерешителност. Той ясно е определил срещу какво се бори и какво защитава. Остава му да избере само как да спечели своята битка, да определи ценностите си. Защото зад главния въпрос се крие още един, и то основен — да бъдеш или не човек. Въплъщение на Шекспировите идеи за живота, Хамлет е и олицетворение на авторовия хуманизъм. Пропит с дълбока ирония, монологът му за човека показва искрената тъга на принца по човешкото. Трудно е „да бъдеш“, когато всеки друг не е, но все пак, заобиколен от лицемерие, безчестие, коварство, Хамлет не губи представата си за човека такъв, какъвто трябва да бъде — „дивно създание“, „ясен и възхитителен“. Това е ренесансовият оптимизъм. Главният герой се бори със злото, знаейки, че не всичко е безнадеждно. Ако не вярваше в човека, Хамлет не би имал сили за тази битка, не би направил своя избор — да бъде личност.
Това е и причината за ретардацията в III действие, III сцена. Моралният избор, който вече е направил, не позволява на датския принц да извърши отмъщението. Мисията му е да се опълчи срещу злото, а не да мъсти по начин, който би го приравнил с убиеца:
О, туй ще бъде не мъст, а награда.
Според Шекспир възмездието не е достатъчно — необходимо е престъпникът да осъзнае грешката си. Само тогава би имало удовлетворение. Затова сцената с молещия се Клавдий е твърде необходима — тя именно дава представата за истинските ценности на Ренесанса, на човека и за сложността на избора, водещ до тях.
Шекспир не свежда проблема за правилния избор единствено до Хамлет. Той изгражда цялостни и нееднозначни характери, всеки със своята драма, поставен пред своя морален избор, с различни ценности, които предполагат различна нагласа към света, различна съвест дори. Разбираем е изборът на Гертруда и Клавдий — „да бъдеш“ щастлив, но цената му е твърде висока не само за останалите, но и за самите тях. Гертруда избира да бъде кралица въпреки сина си, въпреки честта си, въпреки покойния си съпруг. Клавдий също се е опитал да постигне щастието, властта на всяка цена. Затова Шекспир едновременно осъжда и съжалява своите герои — изборът се прави веднъж и няма връщане назад, дори и да си разбрал, че не е правилният:
О, моя смраден грях достига бога!
Проклятие най-древно нося аз —
братоубийство! Нито мога да
се моля — искам страстно, но не мога.
Друго превъплъщение на идеята за това, че човек сам може да направлява съдбата си, е „да бъдеш или не“ личност. Чрез образите на Полоний и Офелия, Шекспир поставя проблема за това, как чистият стремеж към душевна хармония може да обезличи човека. Тези два персонажа са направили противоположния на краля и кралицата избор — предпочели са спокойствието пред това да бъдеш личност. Офелия е безхарактерна и сякаш не може да ръководи живота си, да прави избор, но той се изразява именно в това — тя сама е пожелала да бъде безгласна. Това до известна степен обяснява и отношението на Хамлет към нея.
Всички герои, поставени от Шекспир в обкръжението на принца, са предпочели своята съдба. Остава само Хамлет, който да отсъди кое е правилно и кое не и така да изгради своята ценностна система, да открие своя път. Но нееднозначността както на характерите, така и на избора не може да даде ясен и обобщен отговор. За всеки от героите в трагедията са стойностни различни неща — оттук идва и впечатлението, че Хамлет се колебае. Той е преценяващият, търсещият човек. Нужно е да направи правилния избор, защото е лесно да постигнеш целите си, когато си набелязал пътя. Трябва обаче да решиш дали те ще ти донесат морално удовлетворение.
Автор: Гергана СТОЯНОВА
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
