ПРОБЛЕМЪТ „НИЕ И ДРУГИТЕ“ В „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“
„До Чикаго и назад“ е пътепис, който звучи и днес актуално с посланията си. Алеко Константинов го създава по предложение на свои приятели, които познават уменията му да разказва увлекателно. В онези години Америка е далечна и непозната земя за голяма част от европейците, един друг, един нов свят. Малцина се решават на презокеанско пътуване, а интересът към страната на неограничените възможности е голям. Затова приятели на пътешественика смятат, че подобна книга ще даде възможност на много хора да се запознаят с напредъка не само на американците, но и с постиженията на други народи, участващи на световното изложение.
Авторът се готви старателно за пътуването си до Новия свят – проучва от различни източници историята и културата му, изучава английски език. С трепетно вълнение очаква да осъществи детската си мечта – да види Ниагарския водопад. Подхожда отговорно и към бъдещата си книга – по време на дългото пътуване си води бележки, които стават основа на пътеписа му.
Чикагското изложение смайва българския пътешественик с мащабите и пъстротата си. За човек, идващ от Европа, всичко на изложението е с огромни размери, пищно и необозримо. За да може българският читател да придобие бегла представа за размерите на централната сграда, авторът прибягва до сравнение: „А пък в двореца на мануфактурата в Чикагското изложение може да се помести не само цялото наше първо Пловдивско българско изложение, но могат да се настанят и всички жители на втората българска столица, заедно с всичката им покъщнина, па и с живата стока отгоре“. Със същата цел са посочени точните размери на зданието, материалът, от който е построено, и описанието на фасадата му. Вътрешността на двореца не е по-малко пъстра и привличаща погледа на посетителите. Нещо повече, пътеписецът дори не се наема да описва отделните павилиони, тъй като са толкова много, че дори той не е успял да ги разгледа всичките.
След тази гледка е разбираемо защо авторът и неговите спътници бързат с нетърпение да открият българския павилион. Вероятно очакват и той да е толкова красив и пищен като останалите. Може би затова са така разочаровани, когато го откриват на една „тъмна и тясна уличка“. В сравнение с другите павилиони нашият прилича на „дюкянче“, скучно, неприветливо, с безвкусна подредба. С изключение на красивите витрини с розово масло, останалите стоки не са подбрани и експонирани по най-добрия начин. Всъщност това „дюкянче“ е доказателство за изостаналостта на българската индустрия. Колкото и „славни“ да са нашите вина и ракии, не могат да се конкурират с промишлените стоки на другите държави. А явно е, че те са „славни“ само за нас, защото са напълно непознати за останалия свят. България е съвсем неизвестна държава за американците. Те не са чували името й и не знаят къде се намира. Ето защо г-н Йовчев започва представянето на родината ни от познатите турски градове Цариград и Едрине и едва след това показва границите на отечеството ни. Дори сравнението на Розовата долина с „така наречения земен рай" не успява да издигне пред любопитните американски посетители авторитета на нашата промишленост. И това е така, защото изложените стоки затвърждават усещането, че България е една екзотична страна, с армия, водеща успешни войни, и с хора, облечени в странни дрехи, но не и че сме европейци, наскоро извоювали свободата си и бързащи да настигнат другите държави на континента.
С присъщия му хумор Алеко Константинов осмива и официалната българска преса, в която се публикуват статии, написани на доста груб език. Затова се страхува да не би „американките не помолят г. Шопова да им преведе нещо от нашия вестник, за да се запознаят по-добре с нашата татковина“. Епизодът е сериозен заради повдигнатия проблем, свързан с езика на журналистите, но и смешен, защото директният превод дори бегло не представя истинския смисъл на обидните изрази.
Българските туристи изживяват разочарование и в магазина на бай Айвазиян. Стоките, определени като български рядкости, не дават вярна представа нито за нашия бит, нито за културата ни, нито пък имат някаква практическа стойност. Всъщност това са безполезни предмети, които „Айвазиян е могъл да накупи от нашите селянки в течение на няколко години“. Изброяването им създава усещане за безпорядък, за разхвърляност и безвкусица.
След като представя стоката и подредбата в магазина, авторът пресъздава диалога между бай Айвазиян и един от помощниците му. Речевата характеристика допълва представата за търговеца и за отношението му към посетителите. Той е мнителен – гледа с подозрение американците, отнася се грубо с тях, не се притеснява да ги определи като „абдали“, които лесно може да излъже, за да им пробута стоката си. Тъй като е дребнав и алчен човек, от всяко нещо, намиращо се в магазина, се опитва да изкара пари: „Земай им по пет цента бе, нали ги видиш какви са будали!“.
Не по-малко неприятен е и другият търговец – Ганьо Сомов – един от първообразите на бъдещия Алеков герой – Бай Ганьо. И той като Айвазиян е в Чикаго не от любопитство към постиженията на американците, а воден от стремежа към по-лесна печалба. Търговецът на терше също не си е направил труда да научи поне малко английски език, за да се разбира с купувачите. Езиковата бариера е предпоставка за неразбирателство, но той и не желае да общува с хората в магазина. Дрехите, с които е облечен, и начинът, по който седи, го представят по-скоро като ориенталец, отколкото като българин. За него Америка е „студен свят“, към който не проявява никакъв интерес. Отегчен от дългия си престой на изложението, Ганьо Сомов се отнася с презрение към любознателните американци.
Двамата търговци карат Алеко и неговите спътници да се срамуват, защото именно те са лицето на България на Колумбовото изложение. Но читателят може да види в пътеписеца и в неговите спътници другите българи – хора, отворени за срещи с други народи и култури, любопитни към постиженията на напредналите нации и можещи да дадат обективна оценка за мястото на България сред останалите нации, както и да начертаят посоката, която тя трябва да следва.
@bgmateriali.com
