Джордж Байрон
    Прометей*


    [* Стихотворението е публикувано заедно с поемата „Шильонският затворник“ през 1816 г. и е тематично свързано с нея. В трактовката на Байрон Прометей е не толкова създател и благодетел на човеците, извор на творческо вдъхновение, колкото символ на титаничното и гордо страдание, на несъкрушимия човешки дух. В този смисъл той се приближава до Байроновия герой, вечния бунтар и богоборец Каин. Бел. ред.]

    I

    Титане, вечно жив, за чийто взор
    на смъртността терзанията тленни,
    в действителната им печал видени,
    не бяха унизителен позор,
    с какво ли тази жал те награди?
    С безмълвна горест в болните гърди,
    с веригата, орела и скалата,
    и мъката на гордия в душата,
    която ще притиска зъб о зъб,
    дори и да се задуши от скръб,
    та само в миг самотен да въздъхне,
    но тъй, че да не чуят на небето,
    и ще се крие в себе си, дордето
    гласът й най-подир без ек заглъхне.

    II

    Титане, твоят труден жребий бе
    борбата между воля и страдание —
    в безсмъртието вечно изтезание!
    И тъй неумолимото Небе
    и на Съдбата глухото тиранство,
    Ненавистта, която с постоянство
    твори в безсмислената си забава
    нещата, за да ги унищожава,
    отказаха ти даже и смъртта.
    Твой беше дарът клет на вечността,
    за който ти достоен се показа —
    от тебе Зевс изтръгна не молба,
    а само гръмотевични закани
    от пъкъла на живите ти рани.
    Ти бе прозрял в суровата съдба,
    но даже и сега не му я каза,
    стаил присъда в своето мълчание,
    а той в напразното си разкаяние
    така се разтрепери, че едва
    сам мълниите си не изтърва.

    III

    О, грях божествен — ти донесе лек
    За мъката световна и понечи
    с напътствени добросърдечни речи
    да укрепиш разумния човек.
    Но и след страшното си поражение
    чрез силата на своето търпение
    и с тази устойчивост, и с отпора
    на гордия си Дух, все тъй висок,
    и на Земя и Небеса след спора
    оставяш ни един велик урок:
    самият ти си символ, знак тържествен
    за нашата съдба и Верен избор;
    човекът, като теб почти божествен,
    е ручей мътен, но от бистър извор —
    Затуй, макар и не дотам добре,
    сам ориста си може да прозре:
    страдание, безкрайна съпротива,
    тъга несподелена, саможива,
    а срещу тях, на всички скърби равен,
    Духът му, годен да стои изправен,
    и твърдата му воля, и умът —
    той, който в изпитните ще съгледа
    наградата за стръмния си път,
    та да ликува в дързостта си бледа
    и да превърне Гибелта в Победа.

    1816

@bgmateriali.com

Изтеглиsave