ПРОЧУЛ СЕ СТОЯН ХАЙДУТИН – ХАЙДУШКИ НАРОДНИ ПЕСНИ

Хайдушките народни песни възникват през XVII век с появата на хайдутството - своеобразна форма на протест срещу неправдата и насилията по време на османското владичество. Тези песни са опоетизираната история на хайдушкото движение, съхранена и възвеличена в народната памет. Животът и делата на българските хайдути, единствени закрилници на поробения български народ, се превръщат в легенда, многократно възпявана в хайдушките песни. Те се изпълняват с гордост и удоволствие от народния певец пред неговите слушатели в различните краища на поробена България.

Епическият разказ от историческите и юнашките песни вече е заменен от кратка случка, в която се прокрадват лирични нотки и се осъществяват неочаквани преходи от страданието към надеждата, от болката към вярата, че стореното от хайдутите няма да бъде забравено.

Хайдушките песни се групират в няколко основни тематични цикъла, един от които включва песните, посветени на хайдушката смърт. Сред тези песни е „Прочул се Стоян хайдутин". Истинският облик на хайдутина, неговата духовна сила, смелост и самообладание изпъкват неслучайно във върховия момент на неговото изпитание, когато хайдутинът след дълги усилия е заловен от потерята:

На два го пътя вардиха, 
на третия го хванаха, 
черни му върви развиха, 
мъжки му ръце вързаха...

Този Стоян, който захвърля сиромашкото тегло и поема „по тая Стара планина" като хайдутин и закрилник на народа, е истински юнак, който ще бъде обесен заради желанието си да се противопостави на османските завоеватели и техните зверства над българското население. Предстоящата смърт на хайдутина е колкото реалистично описана, толкова и символно натоварена. Народният певец успява в рамките на една песен да убеди слушателите, че смъртта му не е край, а начало, защото героят ще продължава да живее в песента. Човек с такова достойно поведение пред лицето на смъртта, посветил живота си на щастието на хората, не може да не бъде увековечен в песен. Неговата саможертва е осмислена и подтиква слушателя към размисъл и непримиримост с робството.

Макар и кратка, в хайдушката народна песен за Стоян хайдутин няма застой, а движение. Със смяната на картините внушението за подвига на хайдутина става още по-убедително, пълнокръвно. Стоян става известен в Стара планина с това, че „варди" грижливо всеки проход и всяка пътека, за да не може „пиле да хвръкне, / нежели турчин да мине". Дори когато вече са го за-ловили, турците изпитват страх, защото хайдутинът се е прочул със своята смелост и юначество, и бързат здраво да му вържат ръцете. В картината на залавянето ясно проличава възхищението на народния певец от силата и смелостта на героя. Следващата картина - „на Ерин попа в дворове", е изпълнена със скръб и предчувствие за неизбежната гибел на Стоян. Дъщерите и снахата на попа са силно обезпокоени и притеснени от това, което очаква хайдутина. Затова се обръщат към него със загриженост и обич: „Байчо ле, байчо Стояне", и споделят тревогата си от това, което го очаква:

... зарана ще те обесят 
на царювите дворове...

В отговор на тяхното състрадание Стоян обяснява на „Ружа снахица“, а чрез нея и на всички останали, че „юнак не жали, не плаче". В спокойно изречените му думи проличава неговото самообладание и душевна сила. Последната картина остава трайно в съзнанието на слушателите. Подчертавайки красотата на подвига, тя допринася песента да зазвучи по-оптимистично дори при такъв трагичен финал. Горд и непобедим е духът на хайдутина, отрекъл се отличен живот, пренебрегнал радост и любов. Той отдава най-хубавите си години на борбата за свободата на народа, посвещава му и смъртта си, като дори не си позволява да моли за живота си:

...не ми е жално за живот, 
не ми е мило за бял свят, 
юнак не жали, не плаче!

Образът на Стоян хайдутин, който е централна фигура в песента, постепенно се разкрива пред слушателите. Въпреки своята младост, той успява да си спечели име на народен закрилник. Младостта, красотата и силата на духа му правят още по-неприемлива мисълта за неговата гибел. Последното желание на героя да остане красив и смел в съзнанието на хората, свидетелства за огромната му вътрешна сила и внушава още по-голямо уважение към него:

Ами те моля, Ружке ле, 
ризата ми да операт, 
косата ми да разрешат,
че ми е драго, Ружке ле, 
кога юнака обесят, 
да му се белей ризата, 
перчемът да се развява.

Бялата риза и акцентирането на белия цвят се свързва с чистотата на неговите помисли, с красотата на подвига, върху който не хвърлят сянка нито страхът, нито колебанието. Внушението на народния певец е, че чистият в делата си човек остава чист и в смъртта си. Дори името Стоян носи известна символика, защото това е човек, който винаги ще „стои" в паметта на хората и заслужено ще се радва на тяхната обич. Стоян хайдутин побеждава враговете си със своята готовност да умре красив - физически и духовно. Неслучайно неговият образ отговаря така точно на идеала на Бойчо Огнянов от романа „Под игото" на Иван Вазов за отношението на революционера към живота и смъртта: „Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата..." Чрез своята смърт Стоян се издига над потисниците и е истинският победител в двубоя с тях.

Художествените средства в песента „Прочул се Стоян хайдутин" са същите, както при почти всички български народни песни. И тук постоянните епитети и сравнения, инверсията, обръщенията и диалогът съществено допринасят за достоверността на случилото се и за обгърнатите с толкова романтика хайдушки бит и обичаи.

Възвеличаването на саможертвата и възторжената прослава на силния духом човек смекчават тягостното впечатление от трагичния край и основно променят тона на песента. Последното, което се запомня от нея, е моралната победа на хайдутина, която прави образа му едновременно реалистичен и легендарен.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave