В композиционно отношение повестта „Гераците” на Елин Пелин се състои от десет прозаични фрагмента, оформящи сюжетната последователност на авторовия разказ за живота на едно селско семейство. Последният единадесети повествователен фрагмент играе ролята на епилог.
Основното събитие, което Елин Пелин разгръща пространно чрез жанровата форма на повестта, а не на разказа - характерен за художествения изказ на неговото творчество до този момент, е драмата на българската патриархална душевност, изправена пред своя исторически крах.
Семейството на Гераците изживява криза. Две поколения - на традиционно-изконното минало и на непознатото, съвременно настояще - живеят под един покрив. Съжителството привидно е хармонично. Общуването им е предопределено от колективните норми на патриархата. Но неговото време е отминало, то е фамилна история за рода на Гераците. Следващите поколения са адекватни на времето, в което им е отредено да живеят. Те имат съзнание - различно от това на патриархата. Конфликтът между поколенията е неизбежен. Той е следствие от променените ценности на действителността, които имат стойност само за синовете на стария Герак, но самият той не може да разбере същността им. Затова и главен носител на психологическата драма на отиващото си поколение, формирано в годините на селската патриархална задруга, е именно дядо Йордан Герака. Той е предопределен от автора да преживее болезнено краха на патриархалния селски свят. Неговата болка е колкото лична, толкова и универсално-обобщителна, т.е. изразяваща типичното за психологическите терзания на всеки труженик, живял в този преломен исторически момент от развитието на икономическите взаимоотношения между селото и града в края на XIX - началото на XX век у нас.
Причината за драматичните последствия в битов и психологичен план е все още неясна за душата на дядо Йордан, който страда за стопанката си – баба Марга, „споминала се ненадейно през пролетта": „Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред. Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затропоти по камъняка."
Нарушен е домашният мир. Досегашните колективни принципи на общуване са разколебани. Настъпва дискомфорт в стародавния патриархален свят. Нещо, познато отколе, си отива. Атмосферата е друга - конфликтна и противоречива: „Вкъщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, срьдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище. Никой не знаеше как стана това, отде се роди тая завист между снахите, това недоверие между братята, което ги караше да се подозират."
Употребата на ярка фолклорна лексика: „змии", „сръдни", „крамоли", още по-отчетливо откроява драмата на дома, въплътила всъщност трагедията на патриархата. Отнета е „любогрейната топлина на общото огнище". Неговият спокоен, идиличен пламък е почти угаснал. Под въглените на „общото" семейно „огнище" тлеят искрите на голям битов конфликт, който ще има разрушителни психологични последици за човешките души. Никой от членовете на голямото, някога задружно семейство на Гераците няма да избяга от своята лична драма. Всеки ще я преживее по свой начин, но най-болезнен ще е отзвукът й в душата на стария Герак: „Той гълчеше силно и сърдито, но усещаше, че думите плачат в душата му, и той правеше неимоверно усилие да скрие тая слабост. Той знаеше, че доброто и злото се излупват в човека..., но той не знаеше, защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца. Защо? И той дълго мислеше. От тая мисъл косата му бърже побеляваше и сънят му стана безпокоен."
Елин Пелин поставя основния проблем, провокиращ повествователен размисъл: откриване защо злото се „излупва" в човешките души. Има ли психологична причина за този нравствен разпад? Отговорът е скрит в новите икономически механизми на времето, налагащо нов вид взаимоотношения и борба за отстояване на нови житейски и нравствени ценности. Те изискват активност от отделния индивид, а не от патриархалната задруга, безпомощна пред новия социален лик на действителността. Дядо Йордан е безсилен пред новото, страда от непознатите емоционални реакции на децата си, но не разбира същността на социалнопсихологическата причина, която ги е предизвикала. Той търси нравствено обяснение на променената картина на своя познат, патриархалнобитов свят. Вглежда се в „общото" домашно „огнище", открива промяната и страда, но не разбира смисъла на случващото се около него. Ритъмът на човешкото ежедневие на пръв поглед е същият, но хората контактуват помежду си по друг начин. Те не са вече „братя", настъпва отчуждение между тях. Вътрешната им мотивация за труд вече има индивидуални, а не колективни стойности. Най-силно тази психологична тенденция е изразена в поведението на Павел - третия, най-малък син на Герака. Неговото отношение към земята и проблемите на семейството е съвсем различно от това на двамата му по-големи братя - Божан и Петър. Останал в казармата на свръхсрочна служба, Павел се чувства чужденец в собствения си дом. Душата му се оказва слабо свързана със земята. Той е първият „кълн"от рода на Гераците, който се откъсва от патриархалната семейна задруга. Процесите на социално разслоение променят първо човешката психика: „Павел разбираше братята си, догаждаше страданията на баща си и се чувстваше чужд в къщата, дето бе се родил и пораснал, теготеше се и гледаше по-скоро да се махне. Животът на братята му, на баща му, на селяните и на всички тук му се виждаше прост и глупав."
Разпадът в семейството на Гераците е неминуем. Всеки иска своя наследствен дял от земята. Но за стария Герак това е крах не само за него, но и за постигнатото с много усилия и труд от всички поколения на рода, живели преди него. Той се чувства отговорен за семейната традиция, основана на колективното патриархално владеене на земята. Съпротивлява се срещу индивидуализма в помислите и желанията на синовете си, не разбира, че по този начин задълбочава драмата на всеки един от тях, без да може за опази традициите на миналото времето е друго, с нови, непознати за душата му ценности. То е неумолимо с трагичната си присъда над патриархалното му съзнание. Един свят си отива. И старият Герак се затваря в себе си, търсейки корените на щастливото си минало. То е изцяло свързано с пространството на кръчмата, в която цели четиридесет години е бил господар. Чувствал е силата си на човек с власт и пари. Усещал се е значим, ценен и уважаван: „Дядо Йордан видя, че така не може да върви, и скоро затвори кръчмата. Това не беше лесно за него. Кръчмата той държеше от четиридесет години, с нея бе спечелил пари, в нея се чувстваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните... Само сутрина, когато отиваше по стар навик в затворената кръчма, хванала паяжина, станала глуха, пуста и тъмна, той дълго време се разхождаше с наведена глава, мислеше и въздишаше, скрит от всички."
Затворен в себе си, старият Герак страда. Той е в своя свят, оказал се ненужен за синовете му. Промяната е с дълбоки психологични последици за последния патриархален „кълн" от рода на Гераците. В душата му се борят противоречиви чувства. Усеща се виновен за настъпилото отчуждение между синовете си.
Отношението към труда и земята дори и за него самият е вече друго, твърде различно от това в миналото.
Настъпването на жътвата не го радва. Макар че повтаря механично ритуални действия и думи от миналото, които е наследил, те вече са загубили смисъла си: „Сега той равнодушно посрещаше жътвата - най-щастливото време за него, което го съживяваше... пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше бодър - нямаше сила."
Животът тече в ново русло. Старият Герак не определя посоката и ритъма му. Силата не е вече на негова страна. Тя принадлежи на синовете му, които са твърде различни като нрав и човешки личностен потенциал. Божан обича земята, но с хищническата страст на съперника. Петър се страхува да бъде господар на съдбата си. Земята го плаши. Тя е изпитание за волята му, за която е убеден, че не е достатъчна. Двамата братя, останали на село, са двете полюсни измерения на човешки индивидуалното като водеща ценност в новите социални отношения, които времето налага. Божан има сили и възможности да извоюва свое място в новата социална действителност, но Петър е убеден в неуспеха си. И двамата синове на Герака познават добре своята човешка същност. Петър е по-близо да патриархалния, задружен начин на живот, но му е отредено да живее във време с нови социални механизми. Това е неговата трагедия, която предчувства душата му. И тя не закъснява. Животът на Петър след подялбата на бащината земя е низ от поражения и осъзната самота: „Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птиче сърце. Той обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани."
Истински господар на настъпващите нови социални времена е Божан. Той се радва на получената земя. Стихията на индивидуално-собственическата страст го стимулира. Той е активен и напорист. Силите и желанието му за работа се удвояват. В него сякаш са концентрирани мощта и енергията на отминалите поколения от рода на Гераците, което надхвърля мярата на човешки разумното. Частнособственическите му страсти са изпепеляващи и личностно разрушителни: „ Божан още на другия ден отдели с плет своя двор, бързо направи харман и си хвана ратай. Той бе щастлив и доволен. Беше постигнал своите въжделения. Той цял ден ходеше гологлав из двора, измерваше, даваше заповеди и гълчеше високо на жена си и на децата си... Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност... Вечер той седеше самичък в къщата и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да го не види никой."
Семейството на Гераците се разпада. Патриархалният свят си отива. Най-страшна е драмата на Павел. Новите социални навеи променят до такава степен душата му, че той скъсва завинаги връзката си с родовите корени. Чужд на селото, земята и дома, за него обратен път няма. Напълно отреден, третият син на Герака се изгубва във въртопа на времето със сърце, изстинало към Елка, и с душа - студена и безразлична към невръстния Захаринчо. Никаква-мисъл за семейно щастие и любов не докосва вътрешния свят на Павел. Той е наказан със самота и отчуждение. Дирята му в родовата история на Гераците избледнява. Никой нищо не знае за него. Остава споменът за отредения, незавърнал се „блуден" син. Но неговото заминаване покосява живота на Елка. Тя догаря като бледа, запалена вощеница, измъчвана от спомена за някогашния, обичащ я Павел. Не по-щастлива е и съдбата на Захаринчо - трагичния плод на тяхната любов. Осемгодишен тръгва към града, за да търси своето място в живота. Сърцето му се свива от мъка. Захаринчо е последният „кълн" от рода на Гераците, обрулен от новия социален повей на времето, отнесен далеч от дома и семейството. Той е сам и никому ненужен: „На Захаринчо му стана жално. Той заплака мълчешком и не каза нищо. Сълзите мръзнеха на очите му. Пътят виеше през безкрайна снежна пустиня... На сърцето му тежеше камък. Нещо го душеше. Той вървеше като насън и се отдалечаваше от селото, дето оставаха връстниците му, дяда му, стрина му... Щеше ли да може да ги види още веднъж?"
Отговорът е излишен. Пътят назад към миналото е невъзможен. Там е трагедията на едно разделено от времето семейство. Задружният дом на Гераците не съществува. Патриархатът си е отишъл завинаги. Това е и последното художествено послание на Елин Пелин в епилога на повестта „Гераците”.
@bgmateriali.com