"Пътешествията на Гъливер"
Героите на романа като мярка за човешкото
В двете глави, които прочетохме, основният герой е Лемюъл Гъливер. В увода са споменати и отделни личности, от които най-важна роля има учителят му, видният холандски хирург Джеймс Бейтс. Гъливер произхожда от свободно, но не благородническо семейство, в което образованието се цени - въпреки че е трети от петима синове, баща му го изпраща в Кеймбридж. Самият факт, че е трети, го определя като човек по средата, т.е. обикновен, среден човек. Поименно са споменати само учителят му, съпругата му и баща й, от който Гъливер получава зестра, както и капитаните на корабите, с които пътува. С други думи, именно тези хора са преценени като важни в един свят, където бизнесът е на мода. Тъй като главният герой е представител на третото съсловие - гражданин със свободна професия, той не получава благата по наследство (това е привилегия на благородниците), а трябва да полага усилия, за да живее по-добре от предците си. Този му стремеж го тласка към пътешествия и приключения.
При първото корабокрушение са споменати и няколко моряци, от които оцелява единствено Гъливер (същата е ситуацията и в „Робинзон Крузо“). Изплувал на неизвестен остров, той заспива... и се събужда в един чудноват свят като пленник на малки човеци с ръст от около 15 сантиметра. Образът на лилипутите е колективен - винаги се появяват в десетици. Има и важни личности, но и те са описани не по-различно от другите - онова, по което се различават, са социалните им функции: паж, дърводелец, инженер, император и т.н.
Втората част започва с подробно описание на корабния живот. Същинското приключение започва обаче със страха на моряците, слезли за вода на един остров, където живеят чудовищно големи хора. Моряците побягват ужасени и изоставят Гъливер. Всъщност героят в буквалния смисъл на думата попада в ръцете на едно чифликчийско семейство великани. Първоначално умира от страх при вида на седмината жътвари, но постепенно става част от забавленията на семейството благодарение на разумните си ходове. Семейството се състои от стара баба, баща, майка, три отраснали деца (най-малкият син е на около десет години) и едно невръстно бебе, за което се грижи дойка. Семейството има и прислужница. Всъщност това е автобиографичен образ на семейството на самия Суифт. Всеки един от тези герои се държи психологически правдиво - бащата взема решения, майката се плаши при вида на непознатото същество Гъливер, десетгодишният син си изкарва един шамар заради навика си да мъчи по-дребните от него, а бебето направо набутва главата на героя в устата си. Точно както и при всяко селско семейство, в къщата има котка, кучета, плъхове. С други думи, хора и природа са свързани. Всяко от тези същества е с впечатляващ ръст. Това е светът, в който трябва да живее Гъливер. Това, че чифликчията и жена му имат чисти бели носни кърпи, както и подредбата на масата, говори, че те са хора с добра хигиена, признак на висока цивилизованост. Убедителността на разказа се постига както чрез честото споменаване на математически мерки и правдиво оразмеряване на света, така и чрез точни психологически сравнения - например един великаните жътвари го гледа и повдига така, както Гъливер прави с невестулките в Англия - с известен предварителен страх и с внимание животинчето да не го ухапе или одраска, но след това увереността в собственото превъзходство и умения надделяват и по-големият спокойно преминава към действие.
И в двете ситуации основен герой е Гъливер - той наблюдава, описва и предава чувствата и разсъжденията си, коментира видяното. Тоест, живият, конкретен човек е поставен в две коренно различни, но обобщени като характеристика среди: сред народ от 12 пъти по-малки от него същества и семейство от около 12 пъти по-големи от него великани.
Отличителната черта на главния герой е разумното му поведение. Наистина той се учудва, страхува, обезсърчава, а при великаните дори изпада в краен душевен смут - започва да оплаква вдовицата и децата си, но и в тези свръхтежки емоционални състояния умът му работи. И то винаги правилно - когато вижда жънещите великани, веднага схваща, че по-едрите „човешки създания“ (което може да означава и родени от въображението на човека същества) са по-диви и по-жестоки. Тогава мисълта му веднага прави асоциация с човекоядците: „какво друго можех да очаквам, освен да стана залък в устата на първия от тези огромни варвари“. Когато обаче го поставят пред изпитание - жътварите и чифликчията ритуално са насядали в кръг, а той в средата е поставен на земята, Гъливер им представя своята човешка „програма“. Показва им какво означава цивилизован човек - изправя се и ходи на два крака, сваля шапка и се покланя, после, застанал на колене и с ръце, вдигнати към небето, отправя молитва към Бога. Най-убедителният аргумент обаче е измъкнатата от джоба кесия с пари, с които се опитва да се откупи. Явно тази пантомима показва на „варварите“, че той е разумно същество. Малко след това ще се окаже, че те съвсем не са варвари, защото дори и да не разбират езика му, също членоразделно произнасят думи със съответните интонации и жестове. Това вече води до разбирателство. Особено правдив е епизодът с малкия син на чифликчията. Като всяко десетгодишно дете той спонтанно и неразумно грабва „играчката“, за което е наказан от бащата. Но Гъливер, познавайки детската отмъстителност, моментално моли бащата да му прости - не от абстрактно човеколюбие, а за да си спести един озлобен враг. Но освен точните наблюдения, и начинът на разказване показва главния герой като умен и опитен човек (все пак девет години е учил за лекар). Ако при лилипутите той е по-естествен (дори си дава сметка, че не е вежлив, когато го настигат естествени нужди - да се храни и да отделя), то в Бробдинганг у него заговаря мислещият човек. Епизодът с разсъжденията, които го изваждат от душевния смут, е показателен. Най-напред си спомня за подвизите си в Лилипутия. Това донякъде му дава самочувствие. Веднага следва правдива преценка за унизителното му състояние в момента, страхът събужда примитивните представи за човекоядци, но срещу тях разумът на Гъливер изправя философите - хората на познанието, които рационално обясняват света. За да заключи: „Колкото и да бях изплашен и объркан, продължавах да разсъждавам за тези неща.“ С други думи, разумът и разсъждението са единственият път към спасението.
@bgmateriali.com
