ПЪТУВАЩИЯТ ЧОВЕК В ТВОРЧЕСТВОТО НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Алеко Константинов има популярността на най-големия хуморист и сатирик в българската литература. Идеята за написването на „Бай Ганьо“ възниква още в Чикаго, а може би дори още по-рано. Пресъздал срещата между различни светове в пътеписа си „До Чикаго и назад“, коментирал във фейлетоните си нелицеприятните черти на нашенската действителност в края на XIX век, в „Бай Ганьо“ прозаикът концентрира в една сюжетна схема идея и оценки, които присъстват в цялостното му творчество. За новите си творчески планове Алеко пише: „Нека да тръгнем ний с бай Ганя по Европа“, но скоро разбира, че книгата му ще буди само много смях, без да предизвиква размисли и ще остане само като забавен разказ за веселите приключения на един българин в културна Европа. Тогава той, демократът и хуманистът, започва да търси по-дълбока основа за своя герой, за да го превърне от забавен в литературен тип и така образът се обогатява с национални и социални черти.
„Бай Ганьо“ продължава, от една страна, силната през Възраждането проблемно-тематична линия в литературата ни, но от друга страна, отговаря по съвсем нов начин на питанията
„кои сме“ и „с кои сме“; какъв е смисълът и ценностите, които се съдържат в понятията „родно“ и „чуждо“; какви са и какви би трябвало да бъдат отношенията между тях. „Бай Ганьо“ има отворена композиция, което е нов принцип в нашата литература и позволява дописването на книгата. В първата част личи вярата на автора в доброто у човека, надеждата за по-добри времена и желание за прошка на нецивилизования индивид, попаднал в чужда среда. Европеизацията на героя е продиктувана от външни съображения. Подменят се само атрибутите, наследени от робството. Показност на отъждествяването с европейските модели, които не са осмислени, не се възприемат като ценност. Съществува антитеза между външност и същност. Пътуващият герой се свързва с момента на преход, на отваряне на обществото към света, на разчупване на патриархалната рамка. Всичко това се оказва проблем за неосъществената промяна в същността на героя, който слага бариери пред чуждото, брани се от културата, от науката, от етичните изисквания, от идеалите. Дори и в цивилизованото пространство се пренасят онези граници на Аза, които той не желае и не може да разруши. Те са свързани с първичното в природата му, с крайната му изостаналост и егоизъм.
Главният герой — Бай Ганьо, е пътуващ човек в стария континент. Пътуването „навън“, върху което е положена сюжетната основа на произведението, е не само приближаване към етнокултурната различност. То се случва и като своеобразно пътуване „навътре“, към едно особено, ново познание за различните профили на родното. Алековото съчинение успява да проблематизира съдържанието и възприемането на „своето“ и на „чуждото“, защото те са взаимнозаменяеми. Европа е мярката, централизиращата призма, през която се гледа на героя. Ценното е, че рамката, в която е поставен Бай Ганьо, се оказва с много важни функции. Тя определя в много голяма степен цялостния „образ на книгата“. За това, че тя не се състои от случайни наброски, говори още началното й изречение: „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия — и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.“ То е отделено от основния текст и показва, че Алеко Константинов има предварително изработен план, замисъл и теза, които в основни линии следва до края на повествованието. Защото втората част от последното изречение на „Бай Ганьо тръгна по Европа“ е: „...моля ти се, бай Ганьо, взирай се по-дълбоко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!...“, а във финала на книгата думите на героя отново ни връщат към началото: „Европейци сме ний, ама все не сме до там!“
Бай Ганьо е герой, който „се преоблича“, но бихме могли да допълним: Бай Ганьо е герой, който все не успява „да се преоблече“, т.е. да се премени и промени. Нищо, че ще изпълнява различни роли и ще се превъплъщава в много образи. Още първото изречение на книгата задава такъв двустранен код за четене. В „преобличането“ е скрит основният смислов механизъм на Алековия текст. Затова толкова често, особено в „Бай Ганьо тръгна по Европа“, авторът ще се спира на облеклото на своя герой, но и на неговото тяло. Тялото представя „образа“ на Бай Ганьо, оттук и физическото, силовото, което дава обем на неговата характеристика. Още на пещенската гара той тича „цели три километра“ подир маневриращия влак; винаги се храни така, сякаш се бори с някого; когато говори, думите му все са придружени с жестове, а понякога „говори“ само с ръце, глава и очи; при среща с българските студенти той им сграбчва десниците.
И да не забравяме, че Бай Ганьо е: „млад човек: да има, да има най-много тридесет години“. Още при първото представяне на външния му вид най-напред изпъква физическата му мощ — широкоплещ, а после и другите външни дадености: „...черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица.“ „Той е бабаитска натура“ с „бабаитско поведение и маниери“, видян не къде да е, а в операта, но и не само там. Тъй като телесната характеристика е най-важна за същността на героя, Алеко Константинов още в един от началните фейлетони ще ни го покаже: „в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе“, които „не представляваха най-подходящ модел за Аполона белведерски“. После той пак ще се покаже, освободил се от горните си дрехи, за да „плени“ слугинята. А тя ще извика на чешки: „Какъв е черен! Космат като някой дивак.“ Дори битката с „лъскавата“ и „мазна“ Европа, двубой, при който с телесни аргументи, а Бай Ганьо не разполага с други, едновременно иска да запази себе си и да надвие непознатия и непознаваем за него свят. Където и да е, Бай Ганьо заема с тялото си околното пространство, като успешно го „отвоюва“ и си го присвоява: „Че е тука ний го чувстваме доста: и по миризмата на ботушите му, и по специфичния аромат на потното му тяло, и по неговото настъпателно движение към окупирането на цялото канапе.“ За да се чувства добре, превръща чуждото пространство в свое, „облагородява го“ и така е защитен и спокоен. Там, където веднъж е било тялото му, територията е „усвоена“, тя е негова собственост: „аз що свят съм изръшнал“, „аз цяла Европа съм изходил“.
И тъй като агресивната телесност в характеристиката на Бай Ганьо доминира, той в повечето случаи е показан в Европа в ситуации, в които задоволява телесните си и физиологически потребности: яде, спи, ходи на баня, слиза на гарата до тоалетната, търси къде да преспи, готви, пие чай. И цялото му любопитство да опознае Европа се свежда до тази страна на въпроса: „Аз много съм любопитен да изуча Европа.“ „Вий кога обядвате например?“ Яде на трапезите, като налага своята „норма“ за поведение. Телесно-физическото присъствие на Бай Ганьо в Европа поражда големия конфликт между него и средата, в която попада. Той преоблича енергичното си и агресивно тяло, понякога „току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си ръкавици, па кога го нагорят, облича и фрак“, но сякаш все остава гол (в облечена Европа), все нуждите на тялото определят поведението му. Преобличането е факт, но всъщност то не се е състояло. Защото под европейските дрехи пак напира същото тяло. Подобно извисяване на телесното в култ може да се изтълкува в хедонистичен смисъл, ако обаче Байганьовата телесност не беше подчинена на интереса, на келепира.
И тук все изпъква срещата, сблъсъкът му с цивилизацията, който създава комичен ефект. У Бай Ганьо физическото е антипод на цивилизацията. Той я изключва, опорочава я, дори я обезсмисля. Разбирайки, че не се вписва в реда на общоприетото за Европа, Бай Ганьо, преобличайки се, се мъчи да прилича поне малко на европеец. Поставяйки го в Европа, Алеко Константинов прави мъчителен опит да идентифицира Бай Ганьо в различна и непривична нему обстановка, иска да проникне в неговата същност и да я определи. При пътуванията авторът подлага на проверка своя герой. Връщайки го в България, вече със сигурност знае кой е той. В Европа „Бай-Ганьовите бозави дрешки се хвърляха в очите като контраст с общия тъмен фон на костюмите“. В България, макар и с „по-импровизантна външност“, той прилепва на мястото си. Ако в Европа Бай Ганьо пилее за щяло и нещяло физическата си енергия, в България тя е съвсем точно канализирана в руслото на политическия живот.
В нашето съзнание Бай Ганьо остава с високото си самочувствие: „Европа му станала като такваз, като нищо!“, и с циничното и спекулативно отношение към родовото: „Като има келепир и Бай Ганьо знае да обича.“
Няма друга творба в българската литература, която да се радва на такава популярност и да е предизвикала толкова противоречиви оценки от страна на критиката и до днес. Героят отдавна е напуснал страниците на книгата и е заживял свой самостоятелен живот в българското съзнание, превръщайки се в герой на многобройни анекдоти, в събирателен образ едновременно на негативното в националния характер, но и на българската виталност и адаптивност. Алеко Константинов е успял да посочи пътя за преодоляване на националните комплекси при съпоставката ни с Европа.
Ваня БЛАГОЕВА, Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
