Споменът е завръщане в миналото, припомняме на желаното. Единствено там мечтите се сбъдват. Спо­менът е отношение към миналото. Той пряко се свързва с мотивите за пътя и пъ­туването в художествената литература. Пъ­тят е метафора на живота, а „пътуването” към неговия смисъл, макар и в условен план, дава възможност на човека да отк­рие своята идентичност. Пътят се свързва и с изпитанията, през които преминава човекът, търсещ себепознанието.

Пътят и споменът за миналото са основ­ни теми в творчеството на Димчо Дебелянов. В „Да се завърнеш...” споменът е ос­мислен като жалба по нещо ценно, изгу­бено в миналото, отказ от реалността, завръщане към едно „високо” и желано „преди”. „Спомнянето” е своеобразен път, възраждане на една минала реалност. Актът на припомняне е духовно събитие, провокиращо екзистенциални размисли. То осмисля битието на лирическия субект в настоящето, компенсира усещането за самотност и чувството за изгубеност. Зав­ръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, съдба и избор за човека в елегията на Димчо Дебелянов. Миналото е осмислено като ценно и пречистващо, противопоставено е на ед­но принизено и грозно „сега”.

Човекът в художествената литература е различен от другите чрез условността на действията си, които са изживени като реални. Лирическият АЗ в „Да се завър­неш... ” се самозаявява в света на творба­та чрез „спомнянето”. Така се постига оценностяване на припомнянето, то е спа­сение от празнотата на настоящето. Спо­менът е бягство от реалността, пътуване към миналото. Елегията на Димчо Дебе­лянов силно въздейства с фолклорно-митологичните и библейските реминисцен­ции. Мотивът за завръщането на човека към едно „високо” и желано „преди” препраща към митологичното осмисляне на отминалото сакрално време. То е „пристан” на високи пориви и мечти. В българския фолклор завръщането се свър­зва с ходенето на гурбет. У Димчо Дебеля­нов завръщането към миналото е от ек­зистенциален порядък. То е единствен из­ход за героя на творбата от самотата и ски­талчеството в настоящето. Темата за са­мотата и скиталчеството на човека в мо­дерния свят препраща към текстовете на Христо Ботев - „На прощаване”, и на Иван Вазов - „Немили-недраги”. Ако за героите на двамата автори самотата и ски­талчеството са наложени от обстоятелст­вата, то за лирическия субект в „Да се за­върнеш... ” те са съзнателно избрани. Ге­роят на Дебелянов сам напуска грозната реалност, избирайки „спомнянето” като основен модус на съществуване. Именно тук откриваме убедителни аргументи на тезата за безусловната ценност на мина­лото и акта на припомняне.

Към важни идейни внушения води и визията на спомнянето. Времето и мястото на спомена пораждат светлата гама на чув­ствата, близка до сакрално значимото. Ин­тимността на спомена получава емоцио­нален „ореол”. Реалността чезне, „стапя” се в духовното  безплътие на изплувалия спомен. Пред „храма на душата, осве­тен отминалото, вечерта „смирено гасненощта е „тихане нарушава покоя на оживелия в съзнанието спомен. Пораж­дат се асоциации за уют и спокойствие. Лексемата „приласкае алюзира скрита от света нежност.

„Бащината къща" е цел на споменното завръщане. Домът е сакрално простран­ство, превръща се в условен „олтар” в „хра­ма” на спомена, изпълнил със синовен трепет душата на лирическия герой. Към такива идейни внушения отвеждат и при­съствието на майката, и иконата в дома. Пораждат се асоциации за чистота, изви­сеност, святост на света, в който героят на Димчо Дебелянов се завръща. Изминал дългия път на „спомнянето”, той сякаш ос­тава само „морен поглед, „изтляваЗа­вършването на пътуването към света на ми­налото пред „старата икона недвусмис­лено определя света на спомена като свят на тихата красота, уюта, светостта. Това е свят, към който героят на Димчо Дебеля­нов се стреми.

Символиката на „прага” също отвежда към важни идейни внушения. Това е мигът на среща между майка и син, но преди той да се е завърнал. Срещата е мечтана, но реално изживяна като поетична изповед. В традиционните представи образът на майката е свят, тя е олицетворение на нрав­ствеността. В контекста на българската фол­клорна традиция май ката се свързва с до­машното огнище, светостта, жертвоготовността. Елегията на Димчо Дебелянов от­ново препраща към Ботевата поема „На прощаване”. Ботевият лирически герой се завръща у дома, за да потърси прошка и подкрепа от майката за избрания път. Завръщането за Ботевия лирически герой се свързва и с радостта от победата над тирана, и с извоюваната свобода. В „Да се завърнеш...” единствена радост за лиричес­кия АЗ носи споменът-завръщане. От дру­га страна, завръщането се свързва и с осъз­натата елегичност на изминатия житейски път („мойто слънце своя път измина...). Ся­каш героят в елегията на Димчо Дебелянов за последен път си „спомня” красотата. В контекста на творбата образите на майка­та и иконата, като съкровена духовна същ­ност, символизират вечното в живота. Оказва се, че лирическият герой се завръ­ща в света на спомените, в храма на све­тостта, за да се сбогува с него, за последен път да се докосне до същностното, ценно­то, бленуваното.

В контекста на „Да се завърнеш... ” гла­голите „помня, „бленувам, „мечтая” са функционално заменими. „Спомнянето” е не просто припомняне на една минала реалност, но и копнеж, силно желание за възраждане. Завръщането към света на миналото е бленувано пътуване към бъде­щето. И двете условни проекции на „зав­ръщане” и „пътуване” са невъзможни. Те са извън реалното. Завръщането към ми­налото чрез спомена за него е единствена духовна проекция на елегичния блян. Мечтата за пътуване към бъдещето е тра­гична. Елегичен блян и трагична мечта се „срещат” в реалната изповед на лиричес­кия АЗ. Проблемът за времето в ли ри ката на Димчо Дебелянов е поетично спомня­не на преживяно и пожелано. Границата между „сега” и „преди” е лирично разко­лебана. Блянът, копнежът по духовност противостои на грозната проза на живо­та, а домът, към който лирическият АЗ се завръща, е контрапункт на града. Лиричес­кият АЗ в „Да се завърнеш... ” търси утеха и спасение в спомена за миналото.

Бленуван и желан, светът се превръща в дом на миналото. Той е мечтан като несъ­ществуваща реалност. В разминаването между мечта и реалност, копнеж и дейст­вителност се ражда болката на лирическия герой в елегията на Димчо Дебелянов. Споменът е нетрайно убежище за човека на модерните времена. Той е само кра­сив, но мимолетен блян.

„Да се завърнеш...” поставя проблема за трудния път, за самотата и скиталчест­вото на човека, изповядал трагично недокосналите се светове на мечта и реалност.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave