"Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!"
Благодарността е най-достойният отговор за добрината, отзивчивостта и състрадателността, проявени в тежък момент за човека. Разкриващ дълбочината на българската душевност чрез образа на баба Илийца в разказа „Една българка”, Иван Вазов достига до значими обобщения - за силата на страданието и смисъла на състраданието, за благородството и вярата, които осмислят човешкото съществуване.
В пета глава на разказа героите - баба Илийца и четникът, временно разменят местата си. Баба Илийца, обикновената селска жена, силна духом, с вродена състрадателност, изпитва най-голямото страдание, осъзнавайки смъртта на внучето си. А четникът, страдащ до безнадеждност, показва, че е способен и на благодарност, и на състрадателност и деликатност - черти, присъщи само на истински добрите хора. Думите му: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена", са спонтанен изблик на признателност към непознатата, която излага себе си и болното си внуче на риск, за да му помогне, водена от своята човещина, майчина загриженост и християнско милосърдие.
Преминала през тежки препятствия в смутното и размирно време след потушаването на Априлското въстание, неполучила очакваната помощ и подкрепа в светата обител — манастира „Пресвета Богородица”, баба Илийца стига отново левия бряг на Искъра, след като е преминала с несигурната ладия мътните води на реката и се е преборила с черните й талази. Началото на пета част щрихира природата - характерен похват за Вазов. Тя е свързана с душевното състояние на героинята, която „с безпокойство”следи брега и въпреки тежката умора „незабавно” тръгва към гората. Няма време за губене, защото знае, че момъкът я очаква. Тя съзнава, че е единствената надежда за него. Това усилва чувството и за дълг и загрижеността й за човешкия живот. В критичната нощ жената изобщо не мисли за себе си. Чужди са и страхът, колебанието, раздвоението. Както и при първата среща, и в този момент четникът събужда майчиното и чувство. Тя гледа с умиление и състрадание това „двайсетгодишно голобрадо момче, тънко — високо" и веднага му подава хляба и дрехата, които е успяла да вземе от манастира. Жената с изненада открива, че дрехата е калугерско расо; това събужда мисълта й за греховност, но дълбоко в себе си съзнава, че човешкият живот е много по-ценен и че Бог ще и прости, защото мотивът за кражбата и е благороден и искрен. Решена да помага докрай, баба Илийца подкрепя четника по пътя, макар че самата тя е много уморена. Духовните й сили я поддържат във физическите и усилия. Едва след като момъкът се е нахранил, селянката задава въпросите си - израз не само на любопитство, но и на загриженост, на съпричастност, а и на народна традиция - да опознаеш непознатия, за да го почувстваш като свой. При първата среща баба Илийца е приела момъка със сърцето си, защото той е събудил майчината й грижовност. Тези чувства се засилват и при втората среща героинята желае да му вдъхне сили и кураж, да го ободри и да заличи отчаянието му. Тя не само го подкрепя и му дава хляб и дреха; готова е в това размирно време да го приюти. На въпроса му: „Къде да се дяна, бабо, сега?", тя има само един отговор: „Как къде? Ами у дома!" - отговор на истинска християнка, за която милосърдието и взаимопомощта са естественото човешко поведение. Момъкът е силно развълнуван, обнадежден и благодарен. Искреността, безкористността и добротата на селянката извират от сърцето й. Те събуждат доброто у момъка. Безкрайно трогнат, той се навежда и целува ръката и - израз на неподправено почитание, и произнася думите: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!" Тези думи, така прости и обикновени, говорят за спечеленото доверие и признателността към всеотдайната българка. Тя е готова да му помогне, защото вижда един страдалец. Но чрез разказа му тя го опознава по-добре, старае се да вникне в поведението и жертвоготовността му. Баба Илийца не разбира съвсем ясно смисъла и целта на борбата, в която момъкът участва: „Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли лесно се разсипва?" Но със сърцето си усеща високоидеалистичната им отдаденост на делото. С практичния си здрав разум осъзнава, че борбата им е обречена, но спонтанното й родолюбив и християнското и милосърдие я карат да бъде на страната на бунтовниците. Състраданието й вдъхва кураж и решителност. Тя не забравя колко трудно е времето, но това не я плаши: „Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят - продължаваше селянката, - но как да те оставя тука...”Вроденото й милосърдие и високата й нравственост; черти, които, според Вазов, са част от националния характер, я тласкат по пътя на доброто. Момъкът вижда „в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение". В този момент тя е олицетворение на духовно извисена личност. Безкористното й себеотрицание я издига до изключителното.
Този крайно драматичен момент от разказа е наситен с емоционалност - героинята в миг осъзнава, че внучето, оставено на милостта на бога, е умряло. Жената е обзета от неизказуема болка; майчиното чувство я води до безкрайно отчаяние. Това е моментът, когато състрадаващата жена става страдаща. Светът наоколо й се сгромолясва и остава само скръбта по умрялото дете. В този миг страдащият момък изпитва състрадание. Той желае да утеши жената, но не знае как. Двамата герои се доближават един до друг, защото са еднакво подвластни на доброто, на милосърдието, на човещината, еднакво притежаващи способността за съпричастие в името на друг човешки живот. Егоизмът и чувството за самосъхранение са им еднакво чужди. Момъкът усеща страданието:„Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие...” Но в този най-трагичен момент от дългата, изпълнена с премеждия нощ, баба Илийца намира сили да потисне личната си скръб и да помисли за момъка, към когото е поела отговорност: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тука, та да те намеря...” Решена да спаси два човешки живота, подвластна на майчината си грижовност и християнското си милосърдие, тя е готова да направи всичко, на което е способна. Това е естественият човешки дълг според обикновената селска жена. Така и диктува моралът и стремежът към добротворство.
Пътят към доброто за баба Илийца е осеян с много препятствия. Но тя го извървява уверено и без колебание. Личните й качества, проявени при необикновени обстоятелства, я издигат до висините на героичното. Липсата на раздвоеност и колебание са следствие на увереността й, че пътят, по който върви, е единствено верният. Въплътила духовните добродетели на своя народ, героинята става мерило за устойчивостта на вярата, за непобедимостта на доброто начало у човека, за завладяващо благородство.
@bgmateriali.com
