"Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!"

Благодарността е най-достойният отговор за добрината, отзивчивостта и състрадателността, проявени в тежък момент за човека. Разкриващ дълбочината на българската душев­ност чрез образа на баба Илийца в разказа „Една българка”, Иван Вазов достига до значими обоб­щения - за силата на страданието и смисъла на състраданието, за благородството и вярата, които осмислят човешкото съществуване.

В пета глава на разказа героите - баба Илийца и четникът, временно разменят местата си. Баба Илийца, обикновената селска жена, сил­на духом, с вродена състрадателност, изпитва най-голямото страдание, осъзнавайки смъртта на внучето си. А четникът, страдащ до безна­деждност, показва, че е способен и на благодар­ност, и на състрадателност и деликатност - черти, присъщи само на истински добрите хора. Думите му: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена", са спонтанен изблик на признателност към непознатата, която излага себе си и болно­то си внуче на риск, за да му помогне, водена от своята човещина, майчина загриженост и хрис­тиянско милосърдие.

Преминала през тежки препятствия в смутното и размирно време след потушаването на Априлското въстание, неполучила очакваната помощ и подкрепа в светата обител — манасти­ра „Пресвета Богородица”, баба Илийца стига отново левия бряг на Искъра, след като е преми­нала с несигурната ладия мътните води на ре­ката и се е преборила с черните й талази. Нача­лото на пета част щрихира природата - харак­терен похват за Вазов. Тя е свързана с душевното състояние на героинята, която „с безпокойс­тво”следи брега и въпреки тежката умора „не­забавно” тръгва към гората. Няма време за гу­бене, защото знае, че момъкът я очаква. Тя съз­нава, че е единствената надежда за него. Това усилва чувството и за дълг и загрижеността й за човешкия живот. В критичната нощ жената изобщо не мисли за себе си. Чужди са и страхът, колебанието, раздвоението. Както и при първа­та среща, и в този момент четникът събужда майчиното и чувство. Тя гледа с умиление и със­традание това „двайсетгодишно голобрадо мом­че, тънко — високо" и веднага му подава хляба и дрехата, които е успяла да вземе от манасти­ра. Жената с изненада открива, че дрехата е калугерско расо; това събужда мисълта й за греховност, но дълбоко в себе си съзнава, че човеш­кият живот е много по-ценен и че Бог ще и прости, защото мотивът за кражбата и е бла­городен и искрен. Решена да помага докрай, баба Илийца подкрепя четника по пътя, макар че самата тя е много уморена. Духовните й сили я поддържат във физическите и усилия. Едва след като момъкът се е нахранил, селянката задава въпросите си - израз не само на любопитство, но и на загриженост, на съпричастност, а и на народна традиция - да опознаеш непознатия, за да го почувстваш като свой. При първата среща баба Илийца е приела момъка със сърцето си, защото той е събудил майчината й грижовност. Тези чувства се засилват и при втората среща героинята желае да му вдъхне сили и кураж, да го ободри и да заличи отчаянието му. Тя не само го подкрепя и му дава хляб и дреха; готова е в това размирно време да го приюти. На въпроса му: „Къде да се дяна, бабо, сега?", тя има само един отговор: „Как къде? Ами у дома!" - отговор на истинска християнка, за която милосърдие­то и взаимопомощта са естественото човешко поведение. Момъкът е силно развълнуван, обнадежден и благодарен. Искреността, безкористността и добротата на селянката извират от сърцето й. Те събуждат доброто у момъка. Без­крайно трогнат, той се навежда и целува ръка­та и - израз на неподправено почитание, и про­изнася думите: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!" Тези думи, така прости и обикновени, говорят за спечеленото доверие и признател­ността към всеотдайната българка. Тя е гото­ва да му помогне, защото вижда един страдалец. Но чрез разказа му тя го опознава по-добре, ста­рае се да вникне в поведението и жертвоготовността му. Баба Илийца не разбира съвсем ясно смисъла и целта на борбата, в която момъкът участва: „Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли лесно се разсипва?" Но със сърцето си усеща високоидеалистичната им отдаденост на делото. С практичния си здрав разум осъзнава, че борбата им е обречена, но спонтанното й родолюбив и християнското и милосърдие я карат да бъде на страната на бунтовниците. Състраданието й вдъхва кураж и решителност. Тя не забравя колко трудно е времето, но това не я плаши: „Хората са напла­шени сега и ме изгарят жива, ако усетят - продължаваше селянката, - но как да те оставя тука...”Вроденото й милосърдие и високата й нравственост; черти, които, според Вазов, са част от националния характер, я тласкат по пътя на доброто. Момъкът вижда „в тая непоз­ната жена своя майка, свой спасител, свое провидение". В този момент тя е олицетворение на духовно извисена личност. Безкористното й се­беотрицание я издига до изключителното.

Този крайно драматичен момент от разказа е наситен с емоционалност - героинята в миг осъзнава, че внучето, оставено на милостта на бога, е умряло. Жената е обзета от неизказуема болка; майчиното чувство я води до безкрайно отчаяние. Това е моментът, когато състрадаващата жена става страдаща. Светът наоколо й се сгромолясва и остава само скръбта по умря­лото дете. В този миг страдащият момък из­питва състрадание. Той желае да утеши жена­та, но не знае как. Двамата герои се доближават един до друг, защото са еднакво подвластни на доброто, на милосърдието, на човещината, еднакво притежаващи способността за съпричастие в името на друг човешки живот. Егоиз­мът и чувството за самосъхранение са им ед­накво чужди. Момъкът усеща страданието:„Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие...” Но в този най-трагичен момент от дългата, изпълнена с премеждия нощ, баба Илийца намира сили да потисне личната си скръб и да помисли за момъка, към когото е поела отговорност: „Момче, крий се хубаво днес. Дове­чера - пак тука, та да те намеря...” Решена да спаси два човешки живота, подвластна на майчината си грижовност и християнското си ми­лосърдие, тя е готова да направи всичко, на кое­то е способна. Това е естественият човешки дълг според обикновената селска жена. Така и диктува моралът и стремежът към добротворство.

Пътят към доброто за баба Илийца е осеян с много препятствия. Но тя го извървява уверено и без колебание. Личните й качества, проявени при необикновени обстоятелства, я издигат до висините на героичното. Липсата на раздвоеност и колебание са следствие на увереността й, че пътят, по който върви, е единствено вер­ният. Въплътила духовните добродетели на своя народ, героинята става мерило за устойчивост­та на вярата, за непобедимостта на доброто начало у човека, за завладяващо благородство.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave