Името на известната българска поетеса Елисавета Багряна поражда у всеки асоциации за волност и стихийност, за неудържими пориви на кръвта и опиянения от полета над пространствата. Тя става един от символите на духовното и социалното разкрепостяване на жената. Символ на бунта срещу ограниченията на семейния бит и традицията. Тя също допринася изключително много за утвърждаването на жената творец като равностоен участник в литературния живот.
В едно от най-добрите си стихотворения “Потомка”, Елисавета Багряна търси своята същност в древния си родов корен. Прави опит да обясни не само на читателя, а и на самата себе си коя е всъщност тя. Самото заглавие –“Потомка”, поставя основния проблем на творбата - потомството като наследяване на някакви устойчиви родови черти. Родът е гледната точка, през която човекът разпознава себе си, знае за себе си като наследник на своите родители, деди и прадеди. Творбата започва с отрицание - паметта на лирическата героиня не е съхранила никакви портрети, книги, завети - миналото не се е закрепило в някакви ясни проявления. Отрицателните думи “няма”, “ни”, “не знам” подчертават, че тя няма от къде да черпи информация за своя произход.
Още във втората строфа обаче, това категорично “не знам” е заменено от не по-малко категоричното “но усещам”. Потомката, която не познава миналото си чрез фамилните книги, го познава по друг начин, чрез друг тип спомени. Тя се вглежда в себе си и осъзнава, че е различна от другите жени, че в нея бие “древна, скитническа, непокорна кръв”. Основното, което е съхранено от родовата памет е именно споменът за непокорството. Героинята дава воля на въображението си и сътворява една приказка. Тя си представя, че е имала “прабаба тъмноока”, защото според старите вярвания тъмнооките жени са били по-волни и непокорни.Тъмнооката прабаба е избягала, за да последва забранена любов. От гледна точка на родовите закони подобно бягство безспорно е нарушение. Но творбата търси не просто родовите повели, а и повелите на сърцето - в тях намира опора и героинята.
В четвъртата строфа е въведен мотивът за греха и неговото възмездяване. Грехът е нарушаване на някаква забрана, противопоставяне на общоприети от традицията принципи. Но нарушавайки забраните, човекът получава шанс да бъде друг, различен, да следва собствения си емоционален свят.
Да си верен на себе си, на съкровената си същност, не може да бъде греховност, то по-скоро е святост. Поетесата не забравя, че свободата минава през принципа на жертвеността. Кинжалът на възмездието и смъртта на пътя се появяват като знаци на цената, която всеки, устремил се към свободата, трябва да заплати. Образните символи “вятъра”, “конски тропот” и необхватните с око поля подчертават образа на героинята, който се вслушва в гласа на сърцето и не се подчинява на традиционните възгледи. Самоопределението като “грешна и коварна” разкрива нови характеристики от образа на героинята. Тя знае, че грехът винаги се наказва.
Но грехът тук отново е утвърден не като нарушаване на родовата традиция, а като вярност към свободолюбието.
Изводът “може би сред път ще се сломя” разкрива, че героинята съзнава, че ще получи своето наказание заради гордостта и волността си. Тя не вижда своята смърт в затвореното пространство на дома, а там, на пътя - символ на вечния човешки стремеж към откриване на нови светове.
Финалът на стихотворението: “аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице - земя”, символично слива образа на жената със земята. И двете раждат и сътворяват живота, съхраняват родовите ценности и завети.
В творбата на Багряна образите на потомката, тъмнооката прабаба и земята са пряко свързани. Потомката на рода става потомка на земята майка, на вечния копнеж по свобода и волност. В стихотворението “Потомка” лирическата героиня извървява пътя към родовия корен, за да опознае себе си. Желанието й да намери отговор на въпроса “Коя съм аз”, я характеризира като любознателна стремяща се към себепознание и търсеща обяснение за сегашните си действия.
@bgmateriali.com
