Иван Вазов започва да пише романа „Под игото” по време на принудителната си емиграция в Русия. Далеч от родината си, мисълта за нея не го напуска. Въображението на писателя ден след ден възкресява на белия лист преживяното в близкото минало и създава един вълнуващ свят, в чийто център стои подбалканското градче Бяла черква.
Събитията в романа обхващат едногодишен период - от майската вечер на 1875 г., когато пристига Иван Краличът, до средата на май 1876 г., когато е погромът на Априлското въстание. Именно събитията, случили се в този отрязък от историческото ни минало, Вазов отразява в духа на времето, изпълнено с патриотичен възторг и надежди. Така се раждат незабравимите герои на „Под игото”, които заемат своето достойно място в българската литература.
Единадесета глава от романа е озаглавена „Радини вълнения” В нея авторът рисува незабравима картина на българския бит - провеждането на годишен изпит. Този момент разкрива отношението на българския народ към образованието и просветата. Изпитът в девическото училище е пресъздаден като истински празник, тържество на знанието. Всички се вълнуват. Никой не е безучастен към това, което става. Това е красноречив пример за духовното издигане на българина и за утвърждаване
на националното му самосъзнание.
Художествено въведение в XI глава е портретното описание на учителката Рада Госпожина и краткият разказ за нелеката й съдба. Читателят си представя не само главната героиня, но и „мъртвешката атмосфера на килийния живот", който героинята е принудена да води под строгия надзор на своята благодетелка „старата сплетница" Хаджи Ровоама. Но душата на Рада се пробужда, тя осъзнава човешката си гордост. Затова отхвърля деспотизма и строгия надзор в отношението си към ученичките. Тя ги обича, ободрява ги, залива ги „със светлия си поглед". Нейното отношение към децата, добродушното и спокойно лице на главния учител Климент изграждат извисения, светъл образ на българския учител, отдал себе си на благородното дело. Празничната атмосфера- украсеното училище, пременените ученички и нетърпението да започне годишният изпит, разкриват всеобщото народно вълнение и радост. Учението е истински празник за българина. Народът вярва в силата на знанието. Всеки иска да види постиженията на децата, да сьпреживее радостното очакване.
Както е обичаят, главният учител започва изпита. Децата са ведри и спокойни -те отговарят със „звънливи и ясни гласчета " не само защото знаят, но и защото обичат учението. Приповдигнатото празнично настроение обаче е помрачено от появата на Кириак Стефчов. Той не споделя всеобщата радост и въодушевление. Погледът му е студен и високомерен, лицето му изразява „душевна сухост и жестокосърдечие". Цялото му поведение говори за презрение към всенародния празник, събрал хората в училище. Това е и неговото отношение към образованието и просветата. Привързан към турците, Кириак Стефчов е враждебно настроен към българите. От своя страна, събраното множество не споделя неговите възгледи и „нежността му към турците". Чрез образа на Кириак Стефчов Вазов изразява отрицателното си отношение към онези българи, които остават чужди на всенародния подем за духовно израстване и национално освобождение.
Въпросите, които Стефчов задава, са по българска история. И това не е случайно. Тъкмо чрез тях се разкрива неговото неуважение към всичко българско и поражда основния конфликт в XI глава-отношението на героите към националната съдба на народа. Напрежението расте. Общо безпокойство и възмущение обхваща всички. Поведението на Стефчов унижава не само учителката и децата им, но и самите тях.
Появата на Бойчо Огнянов точно в най-напрегнатия момент на годишния изпит е закономерна. Тя е художествено противодействие на предателското, сякаш небългарско поведение на побратимилия се с турците Кириак. Естествено е, че, отдал се на всенародния идеал за освобождение, Огнянов не може да търпи подобно грубо и нечовешко отношение. Поведението на Бойчо контрастира на високомерието на
Стефчов. Повествователят го описва кратко: „Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата". Вазов убедително разкрива неговите положителни качества. Огнянов е смел, решителен, проявява човешка топлота и съпричастност към изпадналата в беда Рада Госпожина. Той печели доверието на всички присъстващи, но и на читателя, защото застава на страната на народа си и открито се разграничава от предателите. Атмосферата се успокоява: „Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи... Името му, ново и странно, обикаляше по всички уста..." Освободени от сковаващия страх, децата започват да отговарят уверено и вярно. Изпитът е към своя край, когато чорбаджи Мичо моли да изпитат и дъщеря му Събка. Отговорът на
момичето едновременно вълнува и смущава. Събка изрича една истина, която мнозина се страхуват да изкажат на глас: „...От турско робство ще ни избави цар Александър от Русия!..." Всички вярват, че това ще се случи, но дъщерята на чорбаджи Мичо казва онова, което те мислят. Първа преодолява смущението кака Гинка: „Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Каза си правото! И аз казвам, че цар
Александър ще ни избави, не друг!"Тези думи на кака Гинка показват, че българският народ отдавна вече не е покорна рая и гледа с надежда в бъдещето. С изключение на Стефчов, Нечо Пиронков и „трима-четворица", никой не напуска залата уплашен.И „изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие."
Националният дух е готов за свободата си. „Изпитът” по родолюбие в Единадесета глава- „Радини вълнения”, е художествено доказателство за порасналото самосъзнание на българина.
Вазов разкрива патриархалния и демократичен дух на българското училище от епохата на Възраждането, което подготвя народа за национално освобождение. Силата на знанието пробужда вяра в духовните сили на българина сам да извоюва свободата си.
@bgmateriali.com
