РАЗКАЗЪТ „АНДРЕШКО“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ
„Андрешко“ е едно от произведенията на българската литература, което предизвиква най-противоречиви оценки. Както показва съпоставката между статията „За едни майка, а за други мащеха“ и „Андрешко“, сам Елин Пелин взема страната на бедния и онеправдан народ, противопоставяйки се на държавата, която обвинява в социална нечувствителност, лицемерие и преклонение пред богатството и силата. Неговата позиция обаче е по-скоро човешка, спонтанна, дори бихме казали философска, защото израства върху съзнанието, че човекът не е способен да промени дълбоките битийни принципи с измислените от самия него закони и правила. Не такъв е случаят обаче с позицията, изразена от марксическата критика. Тя вижда в „Андрешко“ основно класовия конфликт и възприема двамата герои като типични представители на противопоставящите се позиции в класовата борба. Дълго време, особено в периода на комунистическия режим, това тълкуване беше възприемано като единствено възможното и беше налагано по всички възможни начини – чрез училището, критиката, дори чрез често употребявани в битовото общуване изрази от разказа.
Не е чудно, че тази позиция беше една от първите, които бяха отхвърлени след края на комунистическия режим. Но не за да се стигне до едно по-дълбоко и по-вярно тълкуване на разказа. Той отново беше „прочетен“ едностранчиво. Образът на Андрешко изведнъж започна да се възприема като представител на онези хитреци, които не желаят да изпълняват задълженията си към държавата. При предишния режим такъв проблем не съществуваше, защото в ръцете на държавата бяха всички властови лостове и хитруването беше невъзможно. При демокрацията обаче проблемът с плащането на данъци и изпълняването на задълженията към държавата от страна на гражданите стана първостепенен. И в този момент „Андрешко“ отново беше употребен – думи като „андрешковци“ и „андрешковщина“ станаха нарицателни за назоваване на недобросъвестните данъкоплатци, както и на другите хитреци, бягащи от обществени задължения. Такова гражданско поведение, разбира се, е недопустимо, но също така е недопустимо и преиначаването на художественото послание. Защото по този начин „Андрешко“ беше разтълкуван сякаш от позицията на съдията, който не вижда човека, а само неговата социална роля. За нас обаче е важно да прочетем този разказ не едностранчиво и половинчато, а да стигнем до неговите дълбоки послания, свързани с противопоставянето между човешкия и божествения закон, от една страна, а от друга – с необходимостта от диалог между власт и народ.
@bgmateriali.com
