Тъмна, демонична и тъжна е „галерията” от художествени образи, която Алеко Константинов изгражда във фейлетонния цикъл „Разни хора, разни идеали”. Героите - малки и нищожни в своята нравственост, са едновременно и застрашаващо опасни - „галерия”, която поражда тъжния стон на авторовата ирония.
След Освобождението на България в нашата литература е отразен образът на държавата със своите институции, управници и проблеми. А това води след себе си и голямото следосвобожденско разочарование. Вижда се сблъсъкът между възрожденските идеали и социалната действителност, която е част от художествената природа на Алековите герои от „Разни хора, разни идеали”.
Във фейлетоните са очертани типовите образи на кариерист, политикан, псевдопатриот и еснаф. Въпреки различията между тях, сплотява ги един общ девиз, една обща ненавист към ветрогонеца, т. е. към непримиримия и неспокоен дух на вярващия в идеала за демократично и свободно общество. Образът на този идеалист - борец за човешки права - е отречен от фейлетонните герои на Алеко. Те искат власт и по-голямо обществено влияние. Авторът внушава тяхната дребнавост. И тук естествено се налага асоциацията с „Чичовци”. Вазовите герои са пространствено ограничени в църквата и Джаковото кафене, където те водят буйни и разпалени разговори. Така Вазов ги иронизира и затваря тяхната „галерия”, което се поддържа и от цикличната затвореност на текста - започва и завършва в Джаковото кафене. Докато „галерията” на Алеко остава композиционно отворена, за да има място за още негативни герои, въплъщение на отрицателни явления в обществения живот. Те не са пасивни като „чичовците”, но са „по-виновни” от тях, защото преобразуват енергията си в беззакония и престъпления. Кариеристът от 1 фейлетон е готов да плати всякаква цена, за да живее богат и охолен живот. Причината за професионалния си неуспех той търси във външни фактори, в облеклото, а не в характера: „...гледаш дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка то се знай, чепици разбираш ли, връзка кое и прочие - всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!..." Въпреки че описва облеклото, т. е. разкрива героите с външно атрибутивното, Алеко представя нравствената им „голота”. Така неговата „галерия” е обществено представена и чрез облеклото, което не успява да прикрие негативното в характера.
Напълно „облечена”и следователно затворена е Вазовата „галерия”. Тя е в застой и невъзможност за придвижване. Това целят да покажат и костюмите на героите, които се характеризират с анахроничност „френските дрехи" на Хаджи Смион, Мирончовата качулка, цилиндричния фес на Варлаам Копринарката). Ако се върнем към Алеко и неговите герои - може би те сами се „събличат” чрез монолозите си, изливат вътрешните си чувства и страсти, представят отблъскващата си нравствена същност. Без притеснение възкликват: „Да живее амнистията", която оставя престъпленията им ненаказани. Нагаждат се към времето и обстоятелствата и извличат полза от тях. Убедени напълно в правотата си, героите на Алеко се стремят да призоват за свидетели и събеседниците си. Именно те трябва да защитят накърнените им лични интереси. Но този метод на комуникация е само загатнат чрез кратки реплики и реторични въпроси. Събеседникът обикновено напомня за себе си. Той не е участник в разговора, а слушател: „Ще прелее". Това е метафора на препълнената чаша не само с вино, но и с кървави грешки. Героят жадува да изпие чашата докрай, да я пресуши до дъно, да почувства опиянението от греха. Защото може би единственият начин да се отървеш от греха, е да му се отдадеш (Оскар Уайлд). Героят на Алеко Константинов от II фейлетон е опиянен не само от виното, но и от низките си страсти. Това е образът на малкия човек, който от физическото и моментното пиянство („Чичовци”) преминава към пиянство душевно, психологическо, за да стопли „това тяло". И малкият човек отново ни плаши със своето демонично желание да пристъпи закона, но да успее. „Галерията” на Алеко става още по-тъмна и неприветлива. Препълнената чаша е предупреждение, че героят е прекрачил позволената норма. Забелязва се цикличност не само в композицията, а по-скоро в целенасочените внушения. Краят повтаря началото и завършва с демоничен, жесток, застрашителен смях. Героят става все по-голяма обществена заплаха.
Смях има и в „другата” галерия, но той не е така опасен и застрашителен. Защото консерватизмът на чичовците и тяхната страст към безплодно философстване са колкото комични, толкова и нужни. „смешните” черти на тези герои до голяма степен са художествена необходимост. За да оцелее, българинът е формирал смирение и търпимост в нрава си. Такова оправдание Алековите герои нямат. Те са активни и действат „сега”: „Ето, тамам сега е времето". А „другата” галерия изчаква Вазовите герои винаги имат време тях най-важното (идеята за националното освобождение) се намира в бъдещето. Настоящето е протяжното, дънно време на безсмислените разговори. Героите не приемат реалността по тази причина те слагат маски, мислят си своя реалност, създават своя митология, в която съществуват вярата и убедеността на Хаджи Смион той е убил змията, на Мичо Бейзадето, че Русия е непобедима и т. н. Героите се прикриват зад тези маски. Самите те са дистанцирани и затворени в своя индивидуализъм. Херметизирани в пространствен смисъл - свиват космоса до размерите на собствената си личност. Алековите герои напротив желаят да свалят маските, с които с явяват пред обществото. Те се показват в цялата си „голота” и се разобличават чрез монолозите си. Разкриват маскарада, в който участват. Сваляйки маските на своите герои, Алеко дава прано на всеки да изрази отношение към времето. Въпреки маските на „чичовците”, Вазов не се дистанцира от тях а ги обиква, защото представят истинска част от патриархалния български бит. Защото са рожба на робството, а то действа двупосочно - от една страна, поражда желание за саможертва и високи подвизи, а от друга – усещането за активно родово съхранение повишава чувствителността. Такова обвързване на автор и персонаж няма във фейлетонния цикъл „Разни хора, разни идеали”. Разказвачът, маркиращ авторовата позиция, присъства активно само в първия фейлетон: „Нашият помощник на регистратора е страшен комик! Изкопаваме от смях, богато започне да бомбардира несправедливата съдба." Той се смее, това е процес на обвързване с героя, своеобразна прегръдка. Затова, смеейки се, ние се приобщаваме към героите с критиката на автора.
И едва ли целта на Алеко е била да предизвика единствено смях. Да не повтаряме недоразумението, сполетяло „Бай Ганьо"! Да разберем „галерията", да се вгледаме в нея. И може би в някоя от картините, отдавна потънали в прах, ще открием своя портрет. И това би трябвало да предизвика не злокобното „ха-ха", а себевглеждане и сътворяване на нов свят. Свят, в който лъжепатриотът, еснафът, кариеристът, политикантът ще са обществен анахронизъм. Дано!
@bgmateriali.com
