Димчо Дебелянов е най нежният български лирик. Поет е по призвание. Той принадлежи към литературния кръг “Звено”. Това е най-значителната “крепост” на втората вълна на българската модерна литература от началото на века. “Основите” са вече положени от стиховете на Теодор Траянов и от “Песен на песента ми” на Яворов. Времето създава условия за страдание на чувствителните души. У Дебелянов, подобно на Яворов, се появява усещането за раздвоение. В чистите извори на вдъхновението Дебелянов остава верен на своя учител в лириката – Пенчо Славейков. След смъртта му Яворов вижда в творчеството на Дебелянов “най-добрата надежда за бъдещето на нашата поезия”. На мястото на Пенчо-Славейковата склонност към парнасистко извайване на един политически обективен цялостен свят, идва затвореният в пределите на субективните преживявания и видения. Дебелянов, а по-късно и Гео Милев, осъществява идеята за европеизацията на българския културен живот. С неговото име е свързано навлизането на урбанистичната тема в нашата литература. По-късно тя се развива в произведенията на Емануил Попдимитров, Христо Смирненски, Атанас Далчев. Творчеството на Дебелянов продължава романтичните традиции, поради което в нашата литература често се говори за романтични интонации в поезията му. Но в лириката на Дебелянов е втъкано както романтичното, така и реалистичното начало. И ако едното е породено преди всичко от преплитане на спомен и блян, то другото носи връзка с действителността.
Реализъм и романтизъм в поезията на Димчо Дебелянов
Увод: Романтичното е белязано със символистичния език на Дебелянов, изпълнен с абстракции, с нежния и топъл тон на поета. Моделът на света в неговото творчество е на границата между символизъм и романтизъм. Николай Райнов казва: “От всички наши символисти , той стои най-близо до романтизма”. Произведенията му изпълват с драматизъм стълкновението между блян и действителност. И суровия реализъм Дебелянов представя по един изтънчен и ефирен начин. Романтизмът се прокрадва в реализма, както и реалистичен детайл може да се открие и в най-романтично-символистичните творби на поета. Може да се говори за двустранно проникване в творчеството му. В него романтичното усещане към света, както и реалното възприемане на заобикалящата го действителност е представено чрез лирическото “аз”. Изповедността на лирическия говорител изпълва произведенията с откровение и чувственост.
Образът на невъзможното щастие в поезията на Димчо Дебелянов
Блян и действителност в поезията на Димчо Дебелянов
Спомен, мечта и реалност в поезията на Димчо Дебелянов
Темата за завръщането в поезията на Димчо Дебелянов
Увод: Трагичният сблъсък блян (идеал) – действителност в поезията на Дебелянов е ситуиран в образа на невъзможното щастие. То има две основни образни проекции, чиито обиталища са светът на миналото (свидното детство, бащиния дом, майката-пристан, любимата-убежище) и светът на бъдещето. (фантастичният свят на красивите илюзии). Споменът и мечтата са нравствени ориентири, от които се оценява настоящето. Те са негови етико-естетически алтернативи. Поезията на Дебелянов е ориентирана около три темпорално обособени идейно-тематични ядра – минало, настояще и бъдеще. Като представа за невъзможното щастие се въплъщават в споменни и мечтателни образи. Споменът и мечтата често се взаимопроникват – споменът се изживява като мечта, а мечтата много често е изпълнена с носталгичен спомен. За Дебелянов настоящето е скръб, страдание, безсилие, символ на отрицателното и негативното. Миналото е значимо. То е светът на спомена, чрез който лирическият говорител живее. Често миналото е представено като сън, в който “аз”-ът открива естетически стойности. В стиховете си Дебелянов се насочва към спомена, свързан с трагичното усещане за настояще. За него бъдещето е свързано с мечтата, със “светлата вяра”.
Димчо Дебелянов твори в периода 1905 – 1916 година. От начало това е време за подем на България, който идва с обявяването на Независимостта. Следва бурен патриотичен подем по време на Балканската война. Но този подем е прекъснат от първата и втората национална катастрофа. Пораженията в Междусъюзническата и Първата световна война водят до крах на патриотичните надежди на интелигенцията за целокупна България. Появява се трето поколение символисти.
Поетическият свят на Димчо Дебелянов
Увод: Характерно за Дебеляновия човек е отчуждение от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в една действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана. Сетивата му са невъзприемчиви към материалното, към видимия свят. Неговото душевно сътояние може да се обясни чрез обяснението към родното, въпреки че този мотив не е често срещан в поезията му. Особено за Дебеляновата поетика е, че съхранява стилистичното многообразие като същностен белег на символистичната поезия. Структурата на произведенията му обединява импресивно-романтичен, алегорично-символен и реалистичен план. Преобладаващото минорно-елегично настроение определя и основната жанрова форма в неговата лирика - елегията.
Наред с него Дебелянов предпочита италианския сонет. Структурата на елегията и сонета позволява да се изразят дълбоки чувства и интелектуални открития като се съхрани класическата рамкова композиция, както е в “Златна пепел”, “Слънчогледи”, “Сонет” и др. Чувството на безнадеждност не е твърде болезнено като възприятие, но е туширано с елегичните мотиви. Лириката на Дебелянов разкрива двуизмерно поетическо виждане. Явно той възприема като естествено за творческата си нагласа романтичния модел. Основни мотиви са скиталчеството на духа, скръбта и смъртта, неусъщественият порив. Владимир Василев определя Димчо така: “Той излиза и се връща към една действителност позната и в отношението му към нея се определя и поетическото самочувствие”.
Поезията на Дебелянов е амбивалентна. Сънят е искан и неискан, търсен и отхвърлян. Усеща се драматично напрежение. Героят е вътрешно изтерзан, пулсира между вяра и неверие: “А в свойта вяра сам не вярвам аз”. Димчо предпочита сложните епитети “огнеструйни”, “светлосмирени”. Основните образи в творчеството му са любов, грижа, градът. Често те са безплътни, потъват в бездните на собствената му душа и не намират просветление. Поетът се връща към света на предметното във фронтовата си лирика. Тези стихове се извисяват с хуманизма и реализма си. В тях се откроява всепроникващата любов към хората, което е сподавен вик срещу безчовечността и братоубийството. То е тихо жертвено примирение с неутолимостта на човешката съдба. Поезията на Димчо Дебелянов носи дълбоко фаталистично чувство. Той е лирикът на обречената, на жертвената любов. Дори нещо повече – на обречения на любов. Той сам се разделя с любовта, защото осъзнава по-дълбоката си човешка жертвеност. Дебелянов ярко в българската поезия изразява творческото самосъзнание на един нелюбовен, а екзистенциален трагизъм. Дебелянов и Дебеляновият човек търсят нова религия – религията на духа. В свое писмо до Лилиев Димчо споделя: “Без богове не може да се живее. Щастлив е оня, който носи най-много светилници в душата”.
На Дебелянов беше отредено да бъде поет на елегичните настроения, на интимните ценности, на носталгичния спомен за родния дом, на нежната и тиха паласка, на смъртните копнежи и невъзможните радости.
В поезията му се появява поезията за пътя, пътуването и образа – архиетип за вечния странник, въплътен по-късно и в поемата на Лилиев “Ахасвер”. В дълбочината на миналото и в неясния спомен тежи болката по недостигнат. Определението бездомен е емблематично за характеристиката на Дебеляновия лирически герой. Образът на бездомен странник връща отново към мотива за родното в творчеството му. Наблюдава се очевидно сходство с Ботевия образ-синекдоха “бащина ми мила стряха” и в неговата изповедност за вечната връзка на майката – родина с нейния син. Но при Дебелянов пътуването е страдание, страдание – самопознание. Духовната алтернатива е намерената родина. Тя е краен пристан на бродницата душа, символ на спокойствие и духовна цялост. Лирическият герой е вървял дълго и неговото завръщане е към чувствата на родова приобщеност към забравената топлина на майчината ласка, към мъдростта на една стара икона. Всичко родно е претворено с много любов и одухотворено.
Идеализацията на спомена достига връхната си точка в елегията “Да се завърнеш в бащината къща”. Тя се постига чрез естетическото отъждествяване между човека, природата и битовия свят. Човешкият и природният свят са огледано обвързани. Това се постига чрез образния паралелизъм. Нощта “смирено гасне” така както героят смирено влиза в стаята позната. Нощта е лоно, приласкаващо скръбните и нещастните, така както майчиното рамо е убежище за лирическия герой. Така се утъждествява битовия и човешкия свят – майката и иконата имат идентична характеристика. Образът на майката се сакрализира, придобива иконичен ореол. Двата образа са свързани ситуативно с поведението на лирическия герой – пред майката започва своята страдална изповед, а пред иконата я завършва. Дебелянов възприема едно специфично национално изживяване на родовия свят. Неговата конструкция е традиционна – бащината къща, двор, праг, стая са традиционно предметно-битови елементи, които съдържат българската поезия редовното пространство. Идеологизиран център с него е майката. Реконструиран с библейския мотив за завръщането на блудния син, но родоотцепника се завръща мислено при майката, не при бащата “дори неговия образ е игнориран” в един план лирическата изповед се разгръща в второличната тип форма. Лирическият “аз” се скрива в нея. Въображаемият герои събеседник е самия “аз” а в друг план събеседникът е несретника. Скриването на “аз” - формата зад местоимението “ти” е стъпка към вътрешното разширяване на “аз”-вите граници, т.е. “аз”-ът търси художествената дистанция от себе си, от по-вироко обхватното “ти”. Тенденцията към деперсонализация на лирическия образ, към превръщане на личнoстта в свръхлична драма, към обективност и субективното изживяване е ярка черта на българската модерна поезия от началото на века. За разлика от Яворов, който се стреми да излезе от тесните сфери на личностните стремления и да очертае лирическия човек като родово понятие, то Дебелянов е чужд на Яворовата творческа целенасоченост.
Лирическото преживяване в елегията пулсира в романтичен ореол чрез противопоставяне на емоционалните контрасти “безутешен” - “радост”. Елегията е изградена от две части. Първите 18 стиха градят идилията на родното, мислено като съкрално. Те визират две картини, две взаимосвързани, преливащи се една в друга мечти. Началните 8 стиха ситуират пейзаж носещ Дебеляновия натюрел. Емоционалната атмосфера на молитвена тишина се изгражда както от мелодията на стиха, така и от лексикалните повторения на епитети, внушаващи безмълвие, мекота, печал: “тихи пазви” – “тиха нощ”, “плахи стъпки” – “радост плаха”. Несравнима е художествената синонимика на думите. Те не са само близки по вътрешен смисъл и фонетична изразителност, но чрез тях чувството постепенно и незабелязано се градира. То придобива нови изобразителни нюанси, художествено внушение и пластичност. В този миг се усеща влиянието на мечтата и действителността, преживяването на лирическия аз. Усеща се наближаването на дома, влизането в двора, срещането с майката. Образът Ј се доизгражда не само в представата, но и в изказа чрез нежното двукратно повторение, изтръгнало се сякаш от дълбините на душата. В полуреалния свят на бляна миналото и настояюето се сливат. Разгръща се втората картина – едно носталгично видение – мечта, представено в реалистично – предметната му реалност. Всичко е така истинско. Сред новопостигнатите радости в живота, малкия свят на бащината къща е изпълнен с духовно богатство и красота. Но завръщането, милувките на майката, впития в “старата икона” са само мигновено щастие, романтичен порив. Действителността разрушава поетичната илюзия.
Чрез рязка графична изобразеност се извършва промяна в преживяването. Идва мигът на скритите вопли. Оказва се, че 18-те стиха са само сън, прекрасен спомен. Втората част е кратък епилог, след като хармонията е вече разрушена. Появява се знак на апосиопеза и идва онова скъсване на стиха, сякаш скъсване със спомена. Използване е риторичен похват за съзнателно скъсване на заглавието:
О, скрити вопли на печален странник,
Напразно спомнил майка и родина!
Така образът на спомена се раздвоява като представа – щастлив пристан, извисен, прекрасен свят, спомен родил прозрението, че миналото не може да се възпроизведе в настоящето. Мечтата за жизнен пристан е обречена. Така творбата очертава катастрофическия сблъсък между надеждата, чийто израз е копнежът по роден дом и скепсиса, рухналата мечта за жизнен пристан.
Образът на спомена има нова модификация в елегията “Помниш ли, помниш ли…”. Той е разколебан като представа. Това разколебание очертават началния и финалния стих: “Помниш ли, помниш ли тихия двор…”, които обявяват реалното съществуване и: “Сън е бил, сън е бил тихият двор…” за съновидение. Опозицията “било” – “не било” е изражение на духовното разколебание между вярата и съмнението в романтиката на миналото. Елегичният спомен не е изцяло идеализиран, а е раздвоен като представа. Призован е отново “тихия дом”, но вместо видението на майката е визиран друг предметен характерен детайл - “белоцветните вишни”. Този образ е символ на загубената младост и радостта от пролетното възприятие на света. Белият цвят е емблематичен за творчеството на Йовков, където изразява стремеж към щастие, красота и живот. У Дебелянов той битува като признак на изгубено щастие, блян, красив спомен. Както чрез повторение на стихове и фрази, така и чрез преливането на анафори в края на осемстишията “моята” и “сън” е изградена лирическата мелодия. Усеща се амбивалентността на спомена – искан и неискан:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни…
Субектът вика спомена, желае да го усети в своето настояще. Мотивът е смислоорганизиращ. Началото се усеща съкралното пространство за “тихия двор” и “тихия дом”. Отново се изгражда така типичната за Дебеляновата поезия атмосфера на молитвена тишина. Във втората строфа се визира нова картина, която в самото начало създава впечатление за повтаряемост с първата, най-вече с мотива “Помниш ли”. Но се усеща и динамизиране, чрез което е осъществено и лесно възприятие на красивия спомен: “шъпот и смях в белоцветните вишни”. Следващият стих е организиран от възклицание и отрицание: “Ах не пробуждайте…”. Подобно на първата строфа се сменя изживяването и се появява образът на затвора. Тук той се актуализира. След като в първата строфа лирическият говорител е определил, акцентирайки на страданието “моя затвор”, а после е уточнил, наблягайки на тягостното и нерадостно чувство – “мрачен затвор”, сега той отново затвърждава този мрачен нюанс. И в тази елегия на блаженното несъмнено идеализирано в спомена минало е противопоставено безрадостното настояще. Контрапунктното настроение тук не е дадено в епилога, а е пронизало чрез противопоставянето цялото стихотворение. “Тихият двор” и “Тихият дом” са символ на отминало и радостно възприятие на живота. То е противопоставено на действителността, в която лирическия герой се самоопределя като “заключеник в мрачен затвор. За жестокостта на тази действителност говори конкретният подбор на думите “казан”, “затвор”. Субектът сам се е осъдил, сам се е наказал, сам се е заключил. Разрешението е намерено в последните два стиха на първата строфа:
… моята стража е моят позор
моята казан са дните предишни!
“Дните предишни” стават спомен, грях, заради който лирическият герой се е самонаказал. Блянът по миналото е пречинен от страданието на субекта в днешния ден, от една действителност, в която дори споменът не може да го приюти и откъсне от реалността. В лирическият текст присъства кръстосана рима, носеща градация в трагичното чувство. И тук споменът е амбивалентен, глаголното време се променя – в началото е сегашно, а в края – минало. Дори на граматичното равнище се отрича спомена. Преливането на спомени и мечти в елегията “Помниш ли, помниш ли …” е обобщено във финала чрез характерното в модерната поезия разбиране за живота като сън. В Дебеляновата поезия това е предадено с изключителна емоционална сила, а в тази елегия и чрез повторението:
…сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Своеобразен завършек на елегичния цикъл спомени от детството е сонетът “Пловдив”. В него се изповядват не светло-радостните дни на миналото, а ранните скърби на спомена. Това се постига още с първата кратка и ударна строфа, започваща с двукратно отрицание, разпростряно върху два стиха:
Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук се разрушава развитието на мотива за търсене утеха в миналото. Образите на спомена и настоящето не са антоними, а синоними. Миналото е разкрито като вместилище за злото. Стиховете “Как бяха скръбни моите детски дни” и “И днес аз бродя в тоя скръбен град” са знак за морално отъждествяване. Докато в “Помниш ли, помниш ли …” е отречена романтиката на спомена като реално съществуващо минало, то в “Пловдив” е отречен самият спомен. Чрез елипса, повторения, дублиране на еднокоренни думи – типично Дебелянова етимологична фигура, и обикнатите смислови антитези се усеща безутешността на преживяното вече. Творбата очертава топоса на злото – града. Един и същ в детството и младостта на героя. Това е град хищно-посегателстващ върху личността, който отнема вяра, надежда, любов. Отъждествяването между минало и настояще разкрива трагичната невъзможност на лирическия герой да намери дори илюзорен изход. Израз на трагичната безпомощност е пожеланото безпаметство:
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
Така копнежът по спомняне е заменен с копнежа по забрава. Споменът става въплъщение на невъзможното щастие. Дисхармонията на чувството е внушена най-добре чрез наситеността на стила с анжамбмни във второто четиристишие.
В елегиите на Дебелянов на преден план изпъква мотивът за спомена. В тях битуването на спомена замества действителността и в това се корени романтизма на поета. В стиховете му се оглежда драмата на живота му. Грубостта на действителността постепенно отнема илюзиите на лирическия герой за мечтано щастие. Чрез образа на субекта, чрез неговите преживявания, Дебелянов изповядва своята участ:
Животът бездушен ме люто измами
крилата ми светли скова…
В поезията на Дебелянов споменът е максимално субективизиран като представа. Той е сакрализиран. Стихотворението “Спи градът” визира един от най-впечатляващите образи на субекта, който се чувства неудобно в една действителност. Началото ситуира героя в трагичната реалност на неговото битие. Опозицията човек – град е тематично ядро на символистичната поезия. Тя е образ-проекция на конфликта човек – свят. В основата на символистичната концепция стои тезата за тоталната алиенираност на човека от социума, за тяхната трагична дезинтеграция. Разривът има ярък духовно-психологически израз. Тревожно-будният, странстващ дух на бездомника е осъден да се движи из един позорно спящ град, който вместо топлото разбиране дава студенина и безразличие към своите самотни обитатели. Опозицията заспалост – бдение е вариация на основната в българската литература семантична двойка буден-спящ.
Стихотворението “Миг” също ситуира Дебеляновия човек в един град, където той е отчужден от всичко. Творбата се превръща като цялостен монолог на лирическия герой. Отделните ситуации в такава степен преминават едни в други, че текстът не е строфично разделен. Състои се от три картини, всяка от които е изградена от дванадесет стиха. Като цяло стиховорението рисува кошмара на действителността, превърната в затвор, в оръдие на мъка за душата – бедната, безидейна действителност, лишена от възторг:
…мъжете там хилави воини бяха,
жените – отвъргнати, неми сирени…
В началото на творбата героят изразява разколебаване – било ли, не е ли, ще се случи. Налице е типичното, двоинствено възприемане на битието като истина и лъжа, като сън и действителност. Традицията за Дебеляновата поезия е и пространната ситуираност на лирическия герой. Той се намира в чужд, ледено-бездушен град. Неговото отчуждение от тълпата е тотално. Бягството му от градската суета тук се осъществява не в далечния спомен, а във фикционалния свят на въображението. Първата картина набляга на разкриването на лирическия герой и неговите пространствени връзки. Централни образи са тълпата, градът, небето и “аз”-ът. В поетиката на символистите небето е олицетворение на надеждата, но тук то е “замръзнало в мисъл безумна” и немее “странно далече”. По този начин се поражда очакването за невъзможността да се постигне надеждата, прозрението. Самотата на субекта се разкрива и чрез неговата пространствена ситуираност. Той плува “самин из тълпата огромна”. Втората картина визира поведението на лирическия герой. Преминава “глуха вълна “, която донася панически ужас. Поетът прозира в дъното на безмислеността, осъзнава кухата показност на несправедливо устроения свят и всичко това вижда в една застинала, мъртва точка:
… и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време…
Видението отминава – видимо за субекта, невидимо за другите. Прелита като сън и суетният поток го повлича отново в мътните си води.
Третата картина се разгръща и разкрива едно завръщане на
“аз”-а в действителността. Субектът и тук, както и в другите две картини не намира отговор на въпроса: “Дали се е случило нявга…”. Но ако в началото тълпата е индеферентна към лирическия герой, то в края тя не само не го разбира, но и се гаври с него:
“Пиян е, безумен е!” – някой прошушна…
Аз станах. – Небето бе празно и глухо…
Аз плачех. – Тълпата бе ледено-бездушна.
Творбата е изградена от основата на алегорични, сменящи се картини, но алегоричното носи разтърсващото съмнение на “аз”-а. Той вижда света такъв, какъвто е, но не може да го познае и промени. Особеността на времето “ледено безумно”, на хората – “хилави войни”, на живота – “огрешен и позорен” е сякаш причината Дебелянов да вижда и чувства нещата трагически. Чувството е внушено посредством стилистически и графически похвати: апосиопезата, оксимороните (“мисъл безумна” и “невъзпламнал угасна”), анафорите, анжамбманите, което създава натрупване и градиране на усещането.
Вяра и безверие у Дебелянов се раждат, както и по-късно у Вапцаров като проблем за душевната цялост на личността. “Черна песен” е една от най-характерните поетически изповеди на лирическия герой. Тя е наситена с неудовлетвореност от съществуването, с непримиримите дисонанси на душата му. Стихотворението е драматично противоречие на лирическия “аз”, която прераства в комическа раздвоеност. Създава се усещане за безпричинно, немотивирано страдание, което няма социална обусловеност, защото е иманентно обусловено от самата трагически раздвоена душевност на “аз”-а. “Черна песен” е емблематична творба за българския символизъм. Тя разгръща мотива за трагичното двумирие на човешката душа, раздирано от непримиримото противоречие между прометеевския импулс за съзидание и сизифовския за себеразрушение. В творбата се преплитат романтизъм и реализъм. Тя е емблематична и като настроение, и като проблематика, и като поетическа система. Създава се представата за “аз”-а като един нов Ахасвер на духа, който търси себе си на “безстрастното време в неспира” търси своя пристан. Копнежът по него в своите разновидности се появява като основен мотив в лириката на Дебелянов. Било “да се завърнеш в бащената къща”, било да се завърнеш в спомените си или в преждните си копнежи. В творбата се реализира характерната за поета антитезност – сгъстена и драматична:
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Противоречието по копнеж, по идеал и неговото разрешаване е основен мотив в творбата. Всички строфи са организирани и се превръщат до положителна степен в разширени синоними. “Черна песен” е класическа елегия и носи поразително сходство със стиховете на Франсоа Вион:
Край извора от жажда аз умирам –
край огъня аз леденея в мраз.
Такава противоположност има и при Лермонтов. Творбата на Дебелянов наподобява образи и представи, изградени в стихотворението на Яворов “Две души”. Макар, че изповядва драматичния сблъсък на светлата и черната страна на битието, Дебелянов не е поет от драматичен тип като Яворов. С драматизма на “Черна песен” спори дори и песенната лекота на ритмично интонационната Ј структура. В стихотворението се появява копнежът по покой и живот като буря – два романтични бляна. Времето се натоварва с многозначност. Централни понятия в творбата са ден и нощ, които излизат от реалните си значения и придобиват символистично-романтично звучене. Това се отнася и за “есента”, и аз “пролетта”. В “Черна песен” денят е носител на съзидание, а нощта на съкрушителност. В стихотворението “Грижа” денят и нощта са с променени стойности.
В ранното си творчество Дебелянов е подчертано поет на жизнелюбието, на радостното предчувствие за пролетта. Стихотворението “Утро” разкрива другия образ на лирика – “пиян от светлина”, “повярвал в слънцето”, в светлото тържество на живота. Конкретно реалистичното, което прозира още в заглавието на творбата, постепенно придобива символистичен смисъл. Това е постигнато посредством образа на зората, в който се влага мотивът за ранната утрин като начало на нещо ново. Поетът се възхищава от природата с детска възторженост. Той бяга от всичко, което му напомня за всекидневните грижи, бяга в дълбините на девствената гора, за да търси целебни треви. В българската литература Вазов и Пенчо Славейков пресъздават прелестта и пантеистичната възхвала на природата. Дебелянов умее да изгражда своя душевен пейзаж. Единственото спасение лирическият “аз” намира в свежия лъх сред гората. Широките и плавни ритмични вълни на стихотворението “Гора” носят светлата музика на живота. Творбата е рамкирана – първото четиристишие служи и за край. Въпреки реалията, изведена в заглавието и визираща една действителност, романтичното в стихотворението надделява. Идеята е за бягството от задушливата градска действителност. Но “успокоената гора” само външно е спокойна. Тя живее свой живот. Гората е персонификация на душата, където са спотаени “старинните приказки да детството”, където лишен от настояще, от бъдеще, се връщаш в едно спасително минало. Но то също е химерично. В стихотворението “Гора” се постига съвършено единство на поетическа идея и изобразителни изразни средства, на стихотворна виртуозност и вдъхновение. Сонорните гласни увеличават музикалното изящество на стиха. Заедно с езиковия усет на поета към музиката на словото, те носят и едно ново чувство за природата като внушават по един възторжен начин дори ромуна на потока.
В своето концептиране Дебелянов е силно повлиян от естетиката на символизма. Жената в стихотворения като “Жертвоприношение” и “Легенда за разблудната царкиня” е разкрита като двумирен образ, съчетаващ божественото и сатанинското, духовно-чистото и порочно плътското, добродетелността и греха. Конструктивен принцип за изграждане на този образ в “Легенда за разблудната царкиня” е принципа на контрапунктното редуване на мотива за духовното извисяване и за духовното опозоряване. В творбата символът е ясен и показателен. Всеки знак е отделен, натоварен със символно значение. Ключът на разгадаване е зададен в мотото: “Моята душа е една инфанта…” Царкинята е образ символ на душата, пажът – символ на греха. “Оня цар далечен” е интересен образ на идеала, на творчеството, на което душата трябва да е вярна. В поемата се натрупват контрастно нравственост и безнравственост, грях и покаяние. Разработват се екзистенциални теми за живота и смъртта, за любовта и греха, за мечтата и действителността. В своето начало поемата въвежда образа на мечтата-блян за любовна среща с далечен цар. Тази мечта е родена в съня ня царкинята. Образът на бляна-съновидение въвежда мотива за щастливо очакване. Първата част започва и завършва с апосиопеза. Това създава усещане за състояние, което продължава във времето без начало и край. Въвежда в пустота и безмълвие, в мъртвило и застоялост. Така се носи от епитетите “пустинен” и “безгласен”. По-нататък текстът внася контрапунктният мотив за напразното очакване. Сблъсъкът на мотиви проектира конфликта между мечтата и реалността. Надеждата е обречена, защото очакваният любим не идва. Втората част притежава двупластовост на изображението – външната статичност на света и вътрешната динамичност на преживяването. Втората част е неразчленена строфично, реторичните въпроси нарушават безмълвието, анафората “кой” насочва към загадъчния образ на изкушението. Първите две части имат въвеждаща функция и изграждат атмосферата на неопределеност и отчужденост, а третата обемно е най-дългата и е представена като монолог на царкинята. Предадени са преживяванията и трагичното Ј лутане между крайностите на очакване и обезверяване. Сънят Ј е поетически символ на мечтата и надеждата. Тя очаква явилият се в съня Ј “оня цар далечен”. Въпросът “Де е той?” създава напрежение и засилва трагизма. Отчаяното очакване поражда порива за плътския грях. Той е израз на желанието за отмъщение към далечния цар, който не носи желаното щастие – царкинята приема греха като утеха за безплодните Ј надежди като изкупление за страданието. В четвъртата част се появява пажът, влюбен в царкинята. Извършеното плътско прегрешение не води към спасение. След грехопадението идва горчивото разкаяние на царкинята, довело я до отчаяние. Пробудения срам у нея от стореното е знак за пробуждането на съвестта. Така духовните движения очертават непримиримия двубой между духовното извисяване и моралното падение. Петата част е централна и е кулминация на изживяването. Драматизмът се засилва от особената музикалност и ритмичност на стиха. Шестата част носи внушението за разкаяние и засилващо отчаяние, когато заговорва съдът на собствената съвест. Осъзнатият грях и невъзможността той да бъде изкупен поражда отчаяния порив по търсене на забрава, но духовното безпаметство се оказва също непостижимо. Срещу мотива за пожеланата забрава на греха застава мотива за осъзнатата несъстоятелност и непостижимост на желанието. Израз на чувството на трагична будност е декларацията на царкинята “ не чакам ни мир, ни утеха”. Бурята става поетически символ на терзанията и обвиненията, на пълната резигнация. Първите пет стиха и шестата част са изпълнени с напрежение и бавно движение, изразени чрез дактилния ритъм, а в следващите зазвучава неспокойния такт на амфибрахия, разкриващ риданията на бурята и царкинята. Символната смяна на деня с нощта внася отново мотива за надеждата. Гради се внушението, че в светлината на деня царкинята се освобождава от духовното отчаяние, че нейното страдание е успяло да изкупи позора, че нейната неотразима красота е останала неопетнена от греха. Но вместо успокоението идва отново чувството за безпокойство. Търсенето на изход вече несвързва с пожеланото безпаметство, а със смъртта – царкинята търси утеха и смирение в смъртта: “О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?”. Но и смъртта като изход е обречена. Финалът на творбата затваря трагичното раздвоение между надеждата и отчаянието в трагически кръг. Очертаването на страданието като затворен процес се постига чрез внасяне във финала образа на нощта – рамкова конструкция. Действието се затваря в един цикъл, в който битува повтаряемостта на страданието, непостижимият двубой между вярата и безверието. Така любовта се оказва невъзможно убежище, непостижим блян, фикционална мечта. Вместо щастието идва грехопадението, вместо духовният покой – самобичуването, вместо надеждата – разочарованието. Но драматичните между платоничното и порочното в творбата се превръщат в символ на нещо по-общо от самата любов, в символ на противоречията, които разрушават равновесието на самата човешка душа, а не само на противоречията в любовта. В този смисъл царкинята е скрит автообраз, еманация на лирическия “аз” в Дебеляновата поезия.
В Дебеляновата поезия основната характеристика на жената е двумерността. В един план тя е разкрита като идеално създание, като чистилище за душата, а в друг план като хищна блудница. В много от любовните му елегии, жената е максимално идеализиран образ, образ – вместилище на красота. Ето защо тя е разгърната като споменна или мечтателна представа. Образът на любимата няма конкретно сетивно присъствие в реалния свят на “аз”-а. Тя може да живее само в миналото и бъдещето. Това доказва дори елегията “Аз искам да те помня все така”, в която любимата е ситуирана като действителен образ в реалното битие на “аз”-а. Водещ в елегията е копнежът за превръщането на този образ в спомен. Творбата започва с типичен копнеж по съхраняване на красивия спомен. Влюбените са ситуирани в съдбовен екзестенциален момент, мига преди раздялата. Трагичността на ситуацията се определя от порива на влюбените по единение и фаталната предопределеност на тяхната раздяла. Тук мигът на раздялата е естетизиран. Подобно на Пенчо Славейков и Дебелянов смята, че истинското начало на любовта започва с раздялата. Тя сакрализира любовта:
и любовта ни сякащ по е свята,
защото трябва да се разделим.
Трагичното внушение се постига и чрез принципа на образната идентификация между лирическия субект и лирическия обект. Така определенията на любимата “бездомна, безнадеждна и унила” са основни характеристики на лирическия герой. Любимата е огледален духовно-психологически двойник на “аз”-а. Трагичната тъждественост между лирическия герой и любимата утвърждава идеята за обреченото щастие в любовта. Творбата очертава трагичната раздвоеност на лирическия герой между усещането да бъде опора на любимата и самосъзнанието, че не може да я утеши. Драматизмът на чувството е начупен и от вътрешен диалог. Раздялата – тази малка смърт за влюбените става злокобно безверие. Като нестихващ подвиг прозвучава стихът, който служи като кръгова композиция: “Аз искам да те помння все така”. Той не само носи емоционален ритъм на стихотворението и високото напрежение на чувството, но и цялостната художествена сила на изображението. Голяма художествена роля имат определенията, които изразяват напрегнато психологическо състояние. В органическо единство с драмата на влюбените е и градския пейзаж, който е одухотворен. Той “тръпне в мътен дим”, “тръпнат дървесата”. Това изразява елегичното спокойствие в душите. От тук идва художественото изображение на нощта. Тя тръпне и очаква заедно с влюбените закрилата на тяхната любов.
Стихотворението “Грижа” е социална изповед на българския символизъм и още самото заглавие отвежда към идеята. Грижата е персонифицирана в последната строфа. Реалната представа се заменя от символистична визия. Образът в стихотворението е изграден пластично “прошарени коси”. Времето се натоварва с многозначност “при всеки смел подем, при всякое падение”. Лирическият герой показва своето отношение към действителността. И докато Яворов чертае повече философско-психологическите аспекти на живота, то Дебелянов набляга и на социално-психологическите. Екзистенциалната тематика в стихотворението “Грижа” присъства посредством словосъчетанието – оксиморон “колко божества изгряха неродени”. Лирическият “аз” доверява най-нежните тайни на сърцето си, светлите и тихи настроения на душата си с романтичния глас на младостта. Този глас го зове към светлото чудо на любовта, родено в стихотворението “Лъч”:
Обичта кат първи лъч – росата,
роса на моите злачни широни.
Радостното очарование на първата любов Дебелянов пресъздава и в стихотворението “Писмо”. Романтичното начало в него се открива в спомена и онова първо “Да”, както и във визията за нощта “на тебе посветена”. Любимият образ у Дебелянов не е като у Яворов фикция, а жива реалност. Творбата е епистоларна. Носи изповедност. Усеща се реализмът чрез битуването на образа на “притихналата гръд” и “ромона приспивен на дъжда”. С тази визия Дебелянов се налага като урбанистичен поет. Лирическият текст е близък по смисъл и идея на стихотворението “Писмо” на Димитър Бояджиев.
Стихотворението “Молитва” носи идеята си в заглавието. Чрез обръщението и речевия жест е изразена молитвата на лирическия “аз”:
Сложи ръка на моите устни…
Сложи ръка и запази ме!
Молитвата има две жанрови характеристики у Дебелянов – като оригинал и като обръщение към любимата. Метафоричният образ на душата на лирическия герой разкрива отношението към любимата. Чистата съвест и нежността са едни от най-скъпите достояния на личността. Белите криле на девствената му душа – изпълнена със “скръб безмерна” го държат далеч от злото, а съвестта му е страж на всяка негова стъпка. Тя го води през мътния порой на живота по-най светлата пътека. Тък е използвана и съставна рима, която създава музикалност на стиха.
Неосъществената мечта по духовна хармония е смислов център на военната лирика на Дебелянов. Стиховете, писани на фронта са естетическо свидетелство за художествения поврат на Дебелянов към реализма. Те са предвестник за кризата на модернизма в българската поезия в първите десетилетия на века. В цикъла “Тиха победа” не се срещат характерните за Дебеляновата лирика сложни поетизми, нито неясната образност, нито мотивът за трагичната реалност на човешкото страдание. Лирическият герой тук е преодолял дезинтеграцията си с общността. Липсва мотивът за драматичната непримиримост на човека, както е в “Черна песен”. Той е транспортиран в мотива за светлото примирение. Повишен е коефициентът на реалистичните елементи в текста. Изображението е предметно – например старият бивак е като “едно сърце”. Лирическият герой се слива с естествените чувства на войнишкия колектив, със земята и небето.
В стихотворението “Тиха победа” Дебелянов отключва просторите на родното светоусещане. С успокоен и примирен тон потъва в ласките на предвечната родина. Там земя и майка, бащин дом и народ се сливат с усещането за философското прозрение на духовната хармония. Стихотворението е истински апотеоз на изстрадана мъдрост, поетически отговор на вечния философски въпрос човек – природа. Дебелянов е поет на дълбокия контекст. Войната и смъртта у него не са синоними. Поетът намира във войната вечната диалектика на живота, неизбежното разминаване на битието с небитието. Лирическият “аз” е забравил своята “бранна” суета, стопил се е във вихъра на общата суета и не забравя доброто в своето сърце. И Дебелянов като Йовков не възпява грохота на шрапнелите. Той предпочита да опише спокойната атмосфера на приятна отмора между две сражения. Тихата съзерцателност на човека, чиято душа въпреки тежките сражения более и поглъща мирния сън на природния покой с проникновение изповядва преживяното:
Нощ е, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.
“Един убит” е една от последните творби на Дебелянов и може би най-силното проявление на неговия изстрадал хуманизъм. Поводът е конкретен – писмото на един френски войник. Погледът към един убит неприятелски войник поражда размисли за майката, близките. Това е укор към едно “грохотно жестоко време”, което убива човешкото у човека. Кратките въпроси и точните отговори, които се редуват в стихотворението определят ясно отношението на поета към съдбата на убития войник. Той е медиатор, който пренася символиката на унищожението. Слогът е границата между доброто и злото:
И нима под вражки стяг
готвил е за нас пощада ?
Не, той взе, що му се пада,
Мъртвият не ни е враг!
Заедно с “Един убит” “Сиротна песен” представлява една равносметка пред лицето на смъртта. Това стихотворение остава като поетически завет. По внушение творбата е близка с “Черна песен”. С лиричен елегизъм Дебелянов изповядва:
Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
загубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
“Сиротна песен” е своеобразна поанта на Дебеляновата лирика и живот. Скръбта е печална, защото е раздяла със света и оптимистична, защото поетът в края на своя “път нерад” прави оценка на живота си. Тежък, скръбен жизнен път, но изпълнен с красота и живот, чийто богатства не са материални, а духовни. Завършващата част е поанта на целия светъл живот на Дебелянов:
Ще си отида от света –
тъй като съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
Още един щрих се очертава от образа на сирака и несретника, на бездомника. Индивидуалната изповед придобива обобщен художествен смисъл. Това е обвинение срещу войната, която унищожава човека. В тази последна Дебелянова творба присъстват много от ключовите думи на поезията му – “бездомен”, “ненужен”, “спомен”. В това стихотворение липсват други знаци освен точка, спокойна отмерена пауза. Пауза между живота и смъртта без въпроси или възклицания.
Фронтовата си лирика Дебелянов създава по време на войната. “Сиротна песен” е написана през късното лято на 1916 година, а на 2 октомври подпоручик Дебелянов загива, за да остане в литературата ни като най-нежния, съкровен и хуманен поет. Споменът за нежния лирик Димчо Дебелянов е необходим за българската литература. Необходим е за българина, за да вземе от нея красота и нежност. Необходим е с вечно живите, непреходни човешки стойности и богатства, докоснали духовния свят на хората след него.
@bgmateriali.com