Разказът “Ангелинка” на Елин Пелин осмисля света – делничността и празничността в него, чрез детското светоусещане. Искреният, любознателен, непосредствен и неподправен поглед на не опозналия действителността мъничък човек вижда нещата от необичаен ъгъл, успява да вплете в едно реалност и мечти, да преобръща въжделеното в истинско и да създаде друга реалност, в която всичко е възможно и достижимо. Нужни са само богато въображение и стремеж към непознатото, които да водят към духовни висоти и осъществяване на мечтите. Момчето – разказвач, главен герой на разказа, притежава този неутолим копнеж по красота, любов, съвършенство.
Реалният и мечтаният свят в повествованието се противопоставят и едновременно съществуват в неделимо единство. Еднообразната, сива делничност в селото ражда в душата на дванадесетгодишното момче другия свят – празничен и извисен, с приказни герои и чудесна любов. Неговата чувствителност и изострена наблюдателност са създадени от реалността – от сирашката му участ, от затворения, ограничен свят на изостаналото село, от невъзможността да опознае големия свят и да утоли огромната си любознателност и любопитство към него. Фолклорът и природата, която се чувства в единение, са неговият прозорец към непознатото и желаното. Останалото се допълва от богатото му въображение.
Момчето живее със семейството на леля Станка, която изгражда традиционната ценностна нравствена система у него и другите деца с помощта на простите, но строги правила на възпитание. В живота им присъства и друга действителност – на големия град, който никога не са виждали, но свързват с имената на леля Дъмша и дъщеря й Ангелинка – далечни роднини. Разказите и щастливата усмивка на обикновената добродушна леля Станка, свързани с двете гражданки – “нейния светъл идеал”, “великата гордост”, събуждат детското любопитство и мечтателност: “Ние, дечурлигата, никога не бяхме виждали леля Дъмша. Тя съществуваше в нашето детско въображение като далечна, все могъща и непостижима вълшебница, която живее някъде си в някакъв приказен град и държи сметка за всички наши добри и лоши постъпки.” Мечтата е свързана с морала и това прави въображаемия свят много стойностен Той е изграден от преплитащите се в съзнанието на момчето фолклорни и християнски представи. Леля Дъмша е едновременно вълшебница и обкръжена с ореол, живее в приказен свят и в “оня лазурен небесен мир”, наред с “дядо Господ и скърбящата негова майка-пречистата света Богородица”. Тази смесица от представи е естествена, защото отразява най-точно начина на формиране на духовния свят на селянина. Образът на леля Дъмша е олицетворение на добродетелност и съвършенство – черти, характерни за света на мечтите. Другото създание – мъничката Ангелинка, която живее в представите на момчето винаги редом с леля Дъмша, е свързано с най-прекрасните, най-чистите и най-възвишените чувства, на които е способно то.
Мечтаният свят става максимално близък за героя през чудните планински нощи “под самите звезди”. Задължен да пасе овцете и да носи храна на говедарите, невръстният сирак открива красотата на света в природата, която го настройва романтично – приказно: “Вън цареше върховно планинско мълчание и аз чувах само лекия шум на самодивските хора, в сънното проскимтяване на кучето, тайнствените гласове на нощните птици…” Този свят, изграден от въображението му, няма нищо общо със сивата , еднообразна реалност в отдалеченото село. Той е населен с приказни същества, изпълнен с героични подвизи, предоставя безброй възможности за изява на личността, в него съществува най-истинското, най-всепоглъщащо чувство – любовта. Мечтата за любов, за духовна близост изпълва цялото същество на юношата. Любовта за него е свързана с непознатата Ангелинка, която живее реално в съзнанието му и го изпълва с радост, копнеж и усещане за щастие: “През тия нощи, изпълнени с видения и страх, аз не мислех за никого освен за Ангелинка” В света на мечтите героят се вижда като”юначен покровител” или владетел на “непознати земи” – силен и мъжествен, смел и благороден, изпълнен с доброта и най-вече с щастие. Този свят съществува само във въображението му, но му помага да понася действителността и да изгради своята нравственост, да постигне духовно извисяване и да приеме реалността откъм положителната й страна.
Копнежът по любов, зароден във въображението на момчето, изпълва съществуването му и се превръща в истинска болка в ежедневието:”И колко, колко желаех аз да видя с очите си царицата на моята фантазия, с която неотлъчно живеех.” Животът му предоставя тази възможност – дава му шанс мечтите да станат действителност. Двете въжделени същества леля Дъмша и Ангелинка, ще посетят на Възнесение дома на леля Станка. Денят не е избран случайно – той ще донесе духовно извисяване на момчето, ще го доближи до мечтата му и ще затвърди вярата му в доброто. В разказа за подготовката на посрещането ярко са сблъскани реалният и мечтаният свят. Момчето, което трябва да изпълнява задълженията си, ще бъде далече от дома в деня на гостуването. Това му носи много разочарование и мъка. В този момент то остро усеща нерадостната си сирашка участ, в която има толкова малко светлина. Огорчението му се допълва от това, че името му не е споменато в писмото от леля Дъмша:”Усещах как в моето сирашко сърце се събраха всички нещастни сълзи и тръгнаха към очите му.Отведох магарето в обора и скрит от щастливите на земята, прегърнах братски главата му и пролях пред него изблика на всичката си непоносима горчивина.” Неговите чувства са израз на невъзможността да намери радост и утеха в селяшкото си съществуване; следствие на безнадеждната сигурност, че на сирака не му е отредено съприкосновение с красотата и щастието. Детската неподправеност и огромно разочарование не могат да бъдат подтиснати:”Не можах да скрия горестта си и още на портата заплаках като момиче, с безпомощни сълзи.” Но както става само в приказките, нещата набързо се обръщат и от крайна мъка момчето минава към окриляща радост. В момента, когато получава разрешение да се върне на Възнесение, за да види гостенките си, за героя мечтаният свят става осезателна близък. Една безкрайна лекота и опиянение изпълват душата му по пътя към селото:”Аз бързах, пеех и дразнех с викът си птиците… Слизах по полянките и берях още росната иглика…” Красотата на утринната пролетна природа напълно отговаря на душевната нагласа на героя. Той очаква срещата с леля Дъмша и Ангелинка като най-голям празник. Нетърпение, боязън, копнеж и нерешителност изпълват душата му. До този момент за него реалният и мечтаният свят съществуват независими един от друг, а чрез срещата с гражданките тези светове трябва или да се слеят в едно, като изпълнят душата му с удовлетворение и щастие, или завинаги да се разграничат, като потиснат трайно вярата му в доброто.
Самата среща с леля Дъмша и Ангелинка е белязана с магическа нереалност и изключителност.С треперещи ръце и лице, “по-бледо от игликата”,юношата приближава до възрастната жена, седнала в средата на стаята на триножно столче-“като на трон”. Неговият “свещен идеал” не отговаря на въображаемия образ. Авторът рисува подробно портрета на леля Дъмша в контраст с изградения в представите образ на недостижима вълшебница. Жената няма нищо общо в приказните същества – тя е облечена безвкусно, прилича на “голяма черна пеперуда”, а лицето и е отблъскващо грозно:”Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди,паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи.”Но момчето не е огорчено или разочаровано. Добротата която излъчва цялото й същество,приветливият й , “кротък кравешки поглед”, изпълнен с много обич, отговарят на създадения от въображението ореол, който я е поставил редом с Господ и пречистата света Богородица. За героя част от мечтания свят е приема контурите на реалния и той дава израз на удовлетворението си, като целува ръка на леля Дъмша “смирено и страхопочитателно”. Светът, който съществува в съзнанието на момчето, е подчинен на християнската добродетелност. Затова у леля Дъмша то вижда духовната красота и доброта, които го покоряват и които създават смирение у децата като “някоя чудотворна икона” , способна да събуди доброто в душите им.
Мечтаният свят се слива напълно с реалността в момента, когато зърва Ангелинка. Това е мигът на пълно, всепоглъщащо щастие,който бележи целия му по-нататъшен живот. В неговите очи Ангелинка е прекрасна, нереална, същество от друг свят, и в същото време близка и позната, защото олицетворява копнежа му по любов: ”В нея нямаше нищо земно.Тя надминаваше сънищата ми.” Представата за прелест и изключителност е създадена с детайлите о външния й вид – бяла рокля, отрупана с панделки, златна коса, мелодичен глас –“като слънчево петно”. Влюбеният възторжен поглед на момчето не е най-обективният, но важно е това, че то се докосва за миг да истинското щастие и този миг е достатъчен, за да изпълни душата му със светлина и вяра в доброто за цял живот. Реалният свят дори надминава мечтания. Копнежът по красивото и неизвестното, любовта, благородството на духа са възнаградени с този неповторим миг на духовна пълнота.
Момчето остава да живее в делничния, еднообразен свят на затънтеното село. Но светът за него се е променил – то знае, че мечтите могат да се сбъдват, че има и друга действителност, където са реалност добротата и щастието. Срещата с Ангелинка е миг от живота му, но се оказва най-важната: ”Но дълго време след това, когато и да вървях, свирейки с цафарата си подир моето кротко стадо, в гърдите ми под скъсаната овчарска абица биеше едно мъничко сърце, безкрайно влюбено.” Тази среща е събудила вярата му в любовта и красотата.
Човешките мечти – смели, благородни – извисяват духовността и осмислят съществуването. След много години, в ролята си на възрастен, героят е съхранил идеалите и нравствеността си, копнежа си по недостижимото и съвършеното, запазил е частица от детето в себе си. “И до днес още, когато си спомня за тая мъничка Ангелинка, не мога да разбера истина ли беше това, или сън” – този необичаен завършек на разказа носи и голямото послание – за да става светът по-добър, е нужно да съхраним способността си да мечтаем.
@bgmateriali.com
