Смисловото търсене на аналог между реалност и фантастика на пръв поглед изглежда нелогично, но взаимоотношението между тях в днешно време не прави особено впечатление, макар през 20-те години на отминалия XX век да се е възприемало като абсурдно. Явлението се забелязва не само в чуждите литератури, но и в българската литература - и особено в ранното творчество на Светослав Минков. Точно тогава се активизират антитрадиционните естетически насоки в произведенията на писателите модернисти. Като един от учредителите и от най-активните представители на литературния кръг „Стрелец", Светослав Минков с успех обогатява традиционния дотогава сатиричен маниер със здравата сплав между видимото и невидимото, между смеха и гротеската, остроумието и фарса, ужаса на иреалното и отрицанието на аморалното, изказвайки нелицеприятни истини за бита и морала на съвременниците си.
Светослав Минков публикува най-напред в списание „Хиперион" - отначало с по-плахи опити, но много бързо набира скорост, имайки пред себе си примера на европейските писатели модернисти -Хофман, Еверс, Майринг. Нещо повече, усърдно превежда техни творби, които представляват сплав от фантастика, ужаси и реалии. Той нарушава каноните на традиционализма и смело експериментира в сборниците си „Синята хризантема" (1922), „Часовник" (1924), „Огнената птица" (1927)... Постигнал благодарение на таланта си свой личен почерк и насърчен от успеха, Светослав Минков все повече се усъвършенства в сферата на иреалното - например в сборниците „Игра на сенките", „Къщата при последния фенер" (1928-1931 г.), и непрекъснато засилва модернисгичното звучене на разказите си в духа на модния по това време диаболизъм*. Характерни за него си остават скептичните настроения, както и идеята за господстващата сила на смъртта - може би най-красноречиво застъпена в разказите от сборника „Синята хризантема". По-късно, с мъдрост и ужас той продължава да се вглежда в живота, в преживяванията на човека, без обаче да изоставя фантастичните мотиви. Те трайно остават в творчеството му вече като начин за философско обобщение на духовната нищета или на екзистенциалното страдание на персонажите му. Те са и обикновени хора, но и представители на хайлайфа, чиито фалшиви достойнства писателят осмива с остър сарказъм. Той прибягва до него най-вече, когато специално за случая отрича заблужденията на мистичната** философия чрез „изобретени" от него художествени средства - например в разказите „Черната кокошка", „Гост", „Къщата при последния фенер", „Ужасът", „Нечиста сила", „Стъклената гора", „Повелителят на бълхите"...
Със засилена критична насоченост се отличават произведенията от втория период в творческия път на Светослав Минков. Те се характеризират с прилив на психологизъм, със сатирични обобщения, в които се стига до общочовешки изводи и тенденции, а образите са обрисувани с подчертана гротескност („Сламеният човек", „Автомати", „Маймунска младост", „Водородният господин и Кислородното момиче"). Сред тях, с особено звучене и непреходност на оценките, се отличава разказът „Дамата с рентгеновите очи". Без съмнение, тук осезателно се чувства „присъствието" на автора-разказвач, налага се неговата представа за естетичното, вплетена интелигентно в текста при отразяването на околния свят и на противоречията в него. Явно или подтекстово, те рефлектират в неговата философия, която има предвид не само националните особености, но и човечеството въобще. В никакъв случай обаче тези особености не разбиват цялостта на творбата като модерно произведение. Присъствието на автора се усеща и в ироничния тон, в оригинално демонстрираната деформация на образа, избран от него. Такъв е образът на „дамата", Мими Тромпеева, подтиквана да се намеси в движението на сюжета със „собствени" оценки по адрес на обкръжението й от други второстепенни фигури. По този начин се „развързват" възможностите за използване на диалога, на вътрешния монолог, на средствата на хумора и сатирата, превърнати във високо изкуство.
Светослав Минков разчита твърде много на ролята на условността, на абсурдното, неочакваното и не на последно място - на силата на словото. Това му дава възможност да обедини реалното и нереалното, да съчетае образите и случките от живота с неограничените реквизити, взаимствани от фантастичното. Цялото това умение изглежда като забавна художествена игра, но на практика писателят разрушава крехката мистификация за избраност на част от обществото. Всъщност, този псевдоелит е рожба на пресметливостта и омразата, на дребните егоистични сметки и отчуждаващата духовност, на непочтени афери и грубо рекетиране. Разказът „Дамата с рентгеновите очи" не е забавно четиво - той е безкомпромисна присъда над опорочените междуличностни отношения. Светослав Минков дава възможност на умния читател да навлезе в природата на хората, самообявили се за „елит", да разбере тяхното отношение към философията на „щастието", да се сблъска с горчивите истини за техните „празници" на суетата, за царството на пустословието и лицемерните комплименти, разменяни в салоните по време на соарета и матинета. Бледите им диалози са възможност за психологическо изследване на тяхното опорочено съзнание за благороден произход и аристократизъм като новоизлюпен хайлайф. Ироничното отношение на автора се разкрива дори в личните имена - неслучайно дамата е наречена Мими Тромпеева. Фигурата й е представена със средствата на гротеската. Същото се отнася и за умственото равнище на героинята, особено когато се проследи мислената й преценка за другите персонажи от семейството и от „приятелския" й кръг от средите на „бомонда"***. Времето в този затворен кръг е спряло - няма никакво развитие и движение. В душното пространство, обитавано от Мими Тромпеева и приятелите й, читателят може многократно да „чуе" ограничената им представа за живота, да долови неблагородните помисли и намерения.
На фона на фалшивите ласкави думи живо е само усещането на читателя за недостиг на светлина и чист въздух. Липсват ценности, а нравствените категории на тези хора са преобърнати. Уговарят се бракове по сметка, защото според тях всичко се купува, всичко е сделка, от която се търси изгода. А истинските чувства нямат цена, те не могат да се продават и купуват, но никой не се замисля за това! Централна роля в разказа „Дамата с рентгеновите очи" е отредена на Мими Тромпеева - една типична представителка на хайлайфа. Чрез нея авторът ни въвежда в света на „отбраните". Повествованието започва интригуващо с описанието на чакалня в „прочутия институт за разхубавяване „ Козметикум Амулет" -салон за дамска хирургия". Дамите са „елегантно облечени, грижливо гримирани”, но толкова грозни, че трудно би могло да се определи коя от тях заслужава титлата „царица на грозотата". Измежду петте грозници разказвачът „избира" своята главна героиня. По този начин той подготвя не само развитието на действието, но и възможността с „галопно равнодушие" да навлезе в темата на разговорите им и да обогати с нови щрихи галерията от портрети. Вълненията се въртят около последните клюки за събития, засегнали цвета на френските или индийските дворове на „върха". И всичко това озвучено със сладникави възклицания. Не по-малък е интересът им към последните новости в модните списания. Според тях вълшебникът на женската красота, скъпоплатеният Чезарио Галфоне е гениален в умението си да постига невъзможното - да превръща изродените лица и тела на госпожиците в ангелски красиви. Авторът успешно използва топоси, имена с явно подтекстово съдържание, жестове, мимики, детайли в присъщия си стил, придавайки енергична насмешливост на казаното, и така достига до кулминацията на изобличението, без да прибързва, но явно настъпателно.
Самият Чезаре Галфоне никак не е „хапльо", а е изтънчен мошеник, който прави разни „еликсири" с голям запас от фокусничество, помагащ му да забърква смеси за красота, срещу които получава претлъсти хонорари. Носи се слух, че можел даже да забърка и серум от патешки мозък за опресняване на умствените способности на ония жени, които се занимават единствено с приеми на чай, коктейли, благотворителни пазари и „изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност". Същият този Галфоне е усвоил начин да създаде замайваща логика за укротяване на ревниви съпрузи и да се поставя в услуга на женската част от хайлайфното общество. Четивото увлича с вложената в текста интрига и на пръв поглед изглежда забавно и не особено конфликтно. Докато кръгът най-накрая не се затваря около Мими Тромпеева - кошмарно грозна, непривлекателна за парфюмираните мъже от нейното обкръжение - все кандидати за женитба, но и любители на поносима женска хубост плюс богатството на „таткото".
От тази завръзка започват личните конфликти за героинята - Мими е богата наследница, но с толкова непривлекателен вид, че не дава възможности за никакви компромиси. Проклинайки жестоката игра на природата, тя започва да търси начин как да замаскира отблъскващата си грозота. И се оказва в салона на маестро Галфоне. Разказвачът не скрива мислите и намеренията й да си намери по-скоро съпруг - богат наследник, разбира се. Въвеждайки ни в „светая светих" на магьосника-козметик, той подробно описва неговите опити и козметични средства, дава живот на предмети с двойствен смисъл, нещо, което е типично за творците от кръга „Стрелец": Чавдар Мутафов, Атанас Далчев и др. Желанието на героинята идва като вик за промяна, спасение и възможност да намери желания жених -единствена и съкровена мечта за осигуряване на сладък живот, без задължения и труд. Светослав Минков „използва" превръщането на г-ца Тромпеева в светска красавица, за да й даде шанс да притежава „рентгенови" очи. Той разгръща страниците на нейния „дневник" с впечатленията й от така наречения елит и открива смайващи истини за този самоизмислен свят. Ден след ден тя забелязва, че се движи сякаш в живо гробище, че жените и мъжете около нея нямат мозък, но това съвсем не им пречи. Лично тя предпочита съпруг без мозък, но богат, отколкото мъж, „чийто череп е пълен с мозък, но се крепи върху хилаво тяло"- следа от бедност и изнурителен труд. Тя си избира Жан, защото е богат и единствен наследник на вуйчо си - мултимилионер, натрупал огромни богатства през войната. В допълнение обобщава: „Главите на всички бяха празни...", „Може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си..." На фона на лицемерни целувки, безсрамни лъжи и щамповани комплименти, тя споделя в дневника си интимни тайни за Жан - този „така интелигентен", „така възпитан" с „изискани" маниери познавач на различните парфюми и на начина за чистене на зъбите с клечка при официални динета. Скоро тя вече е на върха на щастието - Жан й се обяснява в любов и й предлага брак, който прилича повече на добре пресметната сделка за зестра един милион лева в аванс и два милиона след сватбата. Освен това задължителният „Уоуаgе dе nосе" да премине през Ница, а оттам - за хермелиново палто и бален тоалет - в Париж.
Светослав Минков разкрива колко лесно и безгрижно се получават и пилеят огромни богатства, придобити без усилия и честен труд. Докато мнозина умни и трудолюбиви хора живеят и умират в мизерия, непостигнали мечтите си за успех и реализация в живота. Единствената положителна нотка в разказа „Дамата с рентгеновите очи" е горчивият присмех на писателя-сатирик. Той провокира мислещия читател, залагайки на неговия разум и чувство за справедливост. Светослав Минков застава на страната на онеправданите, отрича пустословието и моралната деградация на набедения „бомонд" и апелира за достойно поведение и висока духовност, необходими за прогреса на всяко общество.
* диаболизъм - от гр. диаболос - дявол. Представяне в изкуството дяволската враждебност у човека; литературно течение, възникнало през 20-30 г. на XX век, за което са характерни страхът и ужасът от действителността, блуждаенето в света на мистиката и намесата в човешкия живот на свръхестествени, зли „дяволски" сили.
** мистика - от гр. мистикос, в лат. мистикус - в тайнственото, загадъчното.
***бомонд - от фр. - висше общество.
@bgmateriali.com
