РЕНЕСАНСОВИЯТ ПОГЛЕД КЪМ СВЕТА В НОВЕЛИТЕ ОТ „ДЕКАМЕРОН“
Сетът на „Декамерон“ е живият реален свят, в който персонажите проявяват различни страни на своя характер и разкриват своята жизнена философия. Чрез разказаното в новелите читателят се докосва до смисъла на човешките взаимоотношения, изпълнени с пристрастия, с лични амбиции; с мъдрост или наивност, с добронамереност или със злост и завист.
„Декамерон“ е замислена като сборник, но след това повествователната рамка на творбата е строго промислена и това се потвърждава от тематичните доминанти на отделните дни. Тематична доминанта отсъства единствено през първия и деветия ден. Книгата съдържа 100 новели (Бокачо дава тълкувание на жанровото обозначение: „...в подкрепа и за утеха на всички обичащи... възнамерявам да разкажа сто новели или басни, или параболи, или истории, както щете ги наречете“), разказани за десет дни от трима мъже и седем жени. Всеки ден се избира крал или кралица, под чието ръководство протича разказването и изпълнението на канцоните в края на деня. Новелите от всеки ден са обединени тематично, за да се подчертае смисловата насока на тяхното съдържание и посланието, което носят. Тази ясна композиция поражда асоциация за подреденост и увереност в контраст с хаоса в града, от който разумно се отдалечават десетимата млади хора поради чумата, върлуваща там. Чистият въздух и прекрасната природа в парка до двореца спомагат да се създаде уютна атмосфера на хармония и размисъл върху ценностите на живота и изпитанията, на които ни подлага той. Преосмислянето на ценностите се налага от новите ренесансови критерии и възгледи. Човешките недостатъци и пороци, които преди са били осъждани и строго наказвани, като любовната страст или плътската наслада, сега се приемат по-благосклонно. Някои човешки качества обаче като жестокост, скъперничество, религиозен фанатизъм, непристойно поведение, които преди са прощавани заради високо социално положение или от страх, сега се подлагат на явна критика и нетърпимост, тъй като вредят на личните и социалните отношения между хората (новели шеста и осма от първия ден).
„Декамерон“ на Бокачо е един нов ренесансов поглед към живота и ценностите в него. Определящо в този поглед е възстановяването на хуманното начало, нарушено през Средновековието под благовидния претекст, че интересът към човешкото тяло и неговите потребности е грях и че земната любов е греховна. Всъщност това поражда най-често лицемерието в човешките отношения. От разказаното в новелите личи колко изобретателни са хората, когато трябва да се справят със забраните и лицемерните предписания на моралистите, издигнали прегради пред естествените чувства и пориви на човека. Бокачо не отрича християнския морал и ценности, напротив, той неведнъж говори за техния смисъл в човешкия живот. Упованието в Бога е напълно естествено, с него започва повествованието още в началото. Десетимата млади хора се срещат в църквата „Санта Мария Новела“, което показва тяхната почит към Бога. В същото време обаче жизнелюбието надмогва религиозните предписания и вместо спасение чрез покаяние и молитви те решават да намерят спасение сред чистата природа, в забава и занимания, които укрепват духа и вярата в живота. Неслучайно са забранени всякакви пе-симистични настроения и споменаването на трагични събития: „… искаме най-настоятелно: където и да отиде, откъдето и да се върне, каквото и да е чул или видял, да ни носи само приятни и весели вести.“ Това е нов тип житейска нагласа, съответстваща на жизнелюбието на новия човек с ренесансов дух.
Дружината от млади хора, които разказват различни забавни или поучителни истории, следват не само предписанията — морални и етични, а и своя разум, своите вътрешни желания и усет. Пампинеа, избрана да ръководи през първия ден, се оказва чудесен организатор. Тя точно и ясно разпределя задълженията на всеки, така че тяхната дружина „да преуспява в ред и веселие“, без да има от какво да се срамува. Въпреки заявеното мнение, че е невъзможно жените да се справят без мъжете, явно е, че жените са вдъхновението, без което мъжете не могат. Самият автор на „Декамерон“ неведнъж подчертава това пряко или в разказаните новели. За тримата спътници — Дионео, Филострато и Панфило, младите дами са не само приятна компания, но и достойни за възхищение заради техните човешки качества и това е напълно в духа на настъпващия Ренесанс. Така, от една страна, се спазва изискването мъжете да придружават дамите, докато са извън града, а от друга страна, това доставя взаимно удоволствие и радост. Насладата от дните, прекарани далеч от гнездото на болестта, се засилва от природната красота като естествена даденост, съчетана с подредените паркове с градини и кладенци за вода. Естетическото възприятие се допълва и от изящната украса в чистите стаи на двореца с добре подбрани картини и цветя. За да бъдат в отлично настроение тези, които са избрали живота вместо смъртта и радостта вместо скръбта, са предвидени музика и танци. Песните, които се пеят по време на разходката след обяда, който преминава „сред шеги и веселие", са любовни или просто „весели, приятни песни“. Изобщо младата компания се старае да разговаря за „най-приятни неща“ в желанието си да остави грижите и скърбите „пред градските порти“, както се изразява Дионео. Няма нищо укорително в усилията на тези млади граждани на Флоренция да избягат далеч от града в този критичен момент на изпитание за човешкия живот. Съвсем точно Пампинеа определя мотивите на поведението им: „... който се ползва от правото си по позволен начин, никому не нанася вреда.“ Тя разумно отбелязва: „Всеки, който се е родил на този свят, има естественото право да поддържа, да пази и защитава, доколкото е възможно, своя живот...“ Впечатлява това, че те не стоят бездейно и не гледат безучастно опустошителния мор на болестта в доскоро оживената Флоренция, „най-великолепният от всички италиански градове“ според Бокачо, а търсят път за спасение на най-голямата ценност за ренесансовия хуманизъм — живота си. Откриват го сред живителната сила на природата: „Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по- просторно...“ Тук природният свят е в ярък контраст с градския бит и опустошителните последствия от чумната епидемия. Контрастира и изборът на младата дружина за оцеляване с безнравственото поведение на много от техните съграждани, които проявяват крайности в поведението си — едни се затварят напълно в домовете си, в умереност и въздържание, други се скитат без страх и пируват без мярка. Жестокост и безнравственост се ширят в чудовищни проявления на всяка крачка — нещо, което е изглеждало недопустимо преди.
Все пак най-силното лекарство срещу страшната болест е силата на духа у човека. Героите на Бокачо откриват един чудесен начин да укрепят духа си в това време на изпитания не само с добро настроение, но и с чудесна храна за ума и душата. Това е разказването, което обогатява представите им за света, за човешката същност, за човешките ценности и тяхното опазване. Във всеки един разказ оживяват човешки съдби, които напомнят, че човекът е съчетание и на възвишеното, и на обикновеното, земното, че трябва да приемаме човека такъв, какъвто е в този свят, да го разбираме, да му съчувстваме или да му помогнем да се очисти от своите слабости и пороци, за да бъде полезен и за себе си, и за другите.
Удивително е разнообразието на теми, образи, житейски драми, които се разиграват в различно време и на различно място. Като че ли са неизчерпаеми ситуациите и обстоятелствата, в които са описани-героите на отделните новели. Забавно е тяхното хитроумие, неочакваният изход от критични или заплетени ситуации. Убедителната сила на словото е водеща и често определяща развитието на събитията. Пример за това се съдържа в новела IX от първия ден, в която една дама, според разказа, оскърбена от някакви негодници, се обръща за помощ към краля. Той обаче е твърде малодушен и бездеен. Думите на дамата, в които се съдържа скрита ирония, обаче го карат да се промени напълно, защото осъзнава истината за себе си. Новелите в „Декамерон“ наистина имат поучителен характер и макар че тъжното съществува, те въздействат оптимистично и жизнеутвърждаващо. Неслучайно в преобладаващата част от новелите водещ мотив е любовта. Тя движи живота и предопределя съдбата на хората, попаднали в нейния плен. На нея са подвластни и богатият, и бедният; и високопоставеният, и обикновеният човек. Тя не подминава и онези, които са дали обет за целомъдрие, но не престават да бъдат подвластни на своята човешка природа под монашеското расо (новела IV, ден първи; новела I, IV, VIII, X, ден трети; новела II, ден девети). Безкрайно различни са проявленията на любовта сред хората в едно общество. Тя преобразява и благоразумните, и необузданите по характер. Тя коригира онова, което възпрепятства нейното пълноценно изживяване. Най-често това са забраните и ревността, която като язва разяжда и най-силната любов, помрачавайки щастието. Ревнивият Ферондо (новела VIII, ден трети) преминава през „чистилището“, измислено от един абат, влюбен в красивата му съпруга, която пък страда от прекалената ревност на своя мъж. След поредица от забавни, макар и не особено приятни перипетии, ревнивецът е изцелен и всичко се подрежда според плана на хитроумния абат. Явно любовната страст подтиква към особена изобретателност и находчивост, за да бъде осъществена и да се намери благополучен изход от пречките пред нея. В новела III от третия ден влюбената дама използва умело един благочестив монах, за да се сбъдне съкровеното й желание — да бъде с любимия. Дзима от новела V, ден трети, изрича сам необходимите му отговори вместо любимата си и подрежда нещата в своя полза. Така благодарение на предприемчивостта си постига своя замисъл. Живописните перипетии, през които героите от новелите през третия ден преминават до успешния финал, са не само забавни и увлекателни. Те са показателни за тяхното умение, както е отбелязано в темата за този ден, „да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат изгубеното“. Чрез това умение Джилета Нарбонска (новела IX, ден трети) събужда любовта у своя съпруг, когото спечелва чрез благоволението на краля, чиято лечителка става. След това обаче Джилета преживява тъжната участ на отритната в любовта, но не престава да се бори за сърцето на този, когото обича — Белтрамо дьо Русийон. С досетливост, настоятелност и благородна щедрост отблъснатата от любимия съпруг млада жена насочва събитията според своя план да бъде с него и прави възможно дори това, което изглежда неизпълнимо негово условие — да роди дете от него и да получи безценния му пръстен. Щастливият завършек на тази любовна драма е награда за търпението и дълбоката любов на Джилета.
Често разказвачите на тези любовни истории намират впечатляващи метафори, с които да опишат отношенията между влюбените или да въздействат върху въображението на слушателите. В новела IV, ден пети, славеят, който пее в градината нощем, става забавна метафора на любовта между Ричардо и Катерина. Отшелницата Алибек се научава от монаха Рустико да вкарва „дявола в пъкъла“ (новела X, ден трети), за да изпита насладата от любовта. Получават се нерядко комични ситуации от случайни или нарочни грешки. Смехът е очистителен или изобличаващ, но искрен, весел и естествен. Любовните интриги на влюбените и техните довереници понякога преминават позволените граници, но всичко е в името на щастието от взаимната страст. Коравосърдечието в любовта се смекчава, така че виновният да изпита разкаяние, след което може да усети сладостта да обича (новели VIII и IX, ден пети).
В заключението на своя „Декамерон“ Бокачо подчертава: „Може би някои ще кажат, че съчинявайки тези новели, аз съм си позволил твърде голяма свобода, като например карам понякога дамите да разказват и доста често да слушат приказки, които честните жени не би трябвало нито да разправят, нито да слушат. Аз ще отрека това, защото не съществува неприличен разказ, който, стига да е предаден с подходящи слова, да не приляга на когото и да било; струва ми се, че в това отношение съм постъпил както трябва.“
Хедонизмът, до който са толкова близко героите на „Декамерон“, е житейска философия, присъща на ренесансовия човек, освободен от оковите на лицемерните ограничения от религиозен или моралистичен характер. Посланието, съдържащо се в тази философия, е, че човек трябва да изживее радостите на живота, особено когато е млад и способен да обича и да дарява щастие. Подобен извод се съдържа в десета новела от петия ден: „В тоя наш свят човек получава толкова, колкото успее да грабне.“
Великолепното умение да се разказва увлекателно, изтънчено, с точен усет към словото оказва незабравимо въздействие върху читателите на „Декамерон“ и го превръща в книга, към която той се изкушава да се върне отново за удоволствие и наслада.
Автор: ЛИДИЯ БОЙКОВА - http://boykova.com/
@bgmateriali.com
