ИВАН ВАЗОВ - „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
РЕЧТА НА СТРАНДЖАТА
Трета глава на повестта „Немили-недраги“, в която Странджата произнася знаменитата си реч, се приема от много изследователи за идейно-емоционален център на творбата. Тази реч отразява най-съкровените чувства на хъшовете, издига ги над дребните житейски страсти и им припомня великата идея, на която са обрекли живота си. В същото време думите на стария знаменосец със своя морално-етичен заряд осъществяват задочния диалог на Вазов с неговата съвременност и напомнят на новите властници забравените идеали от предосвобожденската епоха.
Кръчмата на знаменосеца е притегателно място за всички хъшове. Там те могат да намерят не само топла храна и евтино вино, но и така нужната им нравствена опора. Кръчмата е своеобразна духовна връзка с родината. Това е мястото, където емигрантите се чувстват истински българи и поборници. Тук те могат да говорят за всичко, което ги вълнува. Основна тема в техните разговори е политиката. Хъшовете следят пламенно всяка информация, свързана с поробеното отечество. Реагират емоционално, остро, живо, защото не могат да останат безразлични към съдбата на България, която прекалено много обичат.
След чашите с вино страстите бързо се разгорещяват. Хъшовете спорят, заканват се, изричат ругателни думи. Това са мъже, които не могат да крият болката и яростта си. Те са непосредствени и искрени в чувствата си. Животът ги е направил груби, избухливи, нетърпеливи и невъздържани. Една дума или жест са достатъчни, за да ги предизвикат да извадят оръжието си. Изостреното до болка чувство за социална справедливост ги кара да реагират емоционално на всяка несправедливост.
Спорът между Димитрото и Петко Мравката рискува да прерасне в кървава свада. За да защити достойнството си на хъш, Димитрото е готов да посегне срещу братята си по съдба. Дълбоко е наранена честта му на патриот и революционер. Думите: „навън чорбаджийският приятел!“, засягат болезнена струна в душата му. Той чувства необходимост да защити себе си като юнак и борец за свобода. В този важен момент на помощ му идва Странджата, който бърза да оспори твърдението на хъшовете, че Димитрото е „мекере“. Знаменосецът казва за него, че е народен човек като тях: „Аз го видях в битката... юнак е, нямате право...“, и думите му се посрещат с доверие от хъшовете.
Бедността, презрението, тежкият емигрантски живот са извели на показ дълго стаяваните страсти у тези изстрадали хора. Странджата разбира голямата им болка от това, че бездействат, вместо да се бият в Балкана, че са принудени да крадат, за да оцеляват, вместо да вършат геройски дела. Жалкото им съществуване принудително принизява тяхната духовна същност и чистотата на идеалите им. Самите те понякога губят сигурност кои са, за какво се борят, към какво се стремят. Грубото ежедневие убива малко по малко мечтите им и те се нуждаят от човек, който да върне увереността в собствените им сили. Този именно човек е Странджата! С пламенната си реч той преобръща душите на хъшовете и ги възвисява до безкрайното небе на саможертвата и подвига.
Гласът на Странджата се вълнува, ръката му трепери. За него това е върховен емоционален момент. Той се обръща към другарите си с думите „братя мили“. Тези мъже наистина са негови братя по съдба, братя по идеали. В чуждата страна те са най-скъпите му хора. Онова, което би трябвало да повдигне самочувствието им на истински борци, са спомените за славните битки, които още се помнят в България. Старият знаменосец много добре знае от какво те страдат най-силно и затова се опитва да ги успокои с императивното: „Мирувайте!“ На преден план в речта си Странджата извежда мисълта за изпълнения патриотичен дълг: „...ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството...“, казва той, макар всички да разбират, че делото им не е осъществено докрай. Родината все още е поробена, великата им мисия не е завършена. Спомените за славните битки трябва да сближат отново поборниците. Те трябва да се издигнат над проблемите на днешния си ден, да забравят обидите и огорченията.
Хъшовете не се нуждаят от материални облаги. На реторично зададените въпроси: „Какво ни трябва друго? Пари ли?“, Странджата отговаря, че не за пари са проливали кръвта си, и припомня на юнаците безкористната им саможертва. Кръвта им е по-скъпа от „всичките пари на влашките богаташи“. За себеотрицанието си те не искат награда. Нещо повече, в името на родината са се отказали от собствените си имоти и къщи. Доброволно са презрели еснафския уют и спокойствие, защото за тях са по-скъпи народът и родината. Разбрали са, че не може да има лично щастие, когато народът е в беда. Чистотата на саможертвата им намира най-ярък израз в думите: „Ние се жертваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България; ни повече, ни по-малко.“ Точно това не трябва да забравят хъшовете. Не бива мисълта за ежедневното оцеляване да ги отдалечава от техния идеал – свободата на родината. Като отворена рана в сърцата им е жалкото настояще на изгнаници. Странджата не може да се примири, че вместо знаме, ръката му държи лъжица, затова тежка въздишка се отронва от гърдите му: „Станахме баби... Ах! Братя мили!“ Възклицателното безглаголно изречение отразява психологическото състояние на героите. Не толкова гладът и празното скитане ги карат да страдат, колкото необичайната роля, която са принудени да изпълняват. В този напрегнат момент всички стават прави и замълчават. Мълчанието е онази емоционална пауза, от която те се нуждаят, за да преглътнат болката. В този миг страданието по неосъществената мечта ги сплотява още повече.
Странджата продължава речта си и постепенно възвръща вярата у тези отчаяни и обезверени мъже. Трудният живот на хъшовете не може да се сравни с този на поробените братя в родината. Градацията на глаголите: „глобят“, „събличат“, „убиват“, „позорят“, „пищи“, внушава ужаса на робството. То е „хилядо пъти“ по-страшно от емигрантския живот в чужбина. Все пак хъшовете притежават най-ценното нещо: свободата, и това трябва да им дава кураж в борбата с трудностите. Странджата им вдъхва още повече надежда и вяра с думите: „...нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови...“ Поборниците не са забравени, не са изоставени. България още има нужда от тях. А точно това искат те – да се чувстват потребни.
В името на голямата си мечта – да се бият с поробителите в Балкана – хъшовете трябва героически да понесат несгодите на сегашния си живот. Трябва да издържат на мъките, да приемат да са мъченици, защото „народ без жертви не е народ.“ Свободата трябва да се извоюва с цената на много жертви и лишения. Тя не се получава даром. Щом като хъшовете са обрекли на родината си най-святото нещо – своя живот, то те трябва да са готови на всичко: „Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България.“ Хъшовете отдавна вече са поели този тежък кръст. Колкото повече са мъчениците като тях, толкова по-бързо ще се освободи България.
Към края на вълнуващата си реч Странджата пламенно уверява хъшовете, че ще умрат "със слава и в борба“, а не като кучета по чуждите улици. Възклицателните изречения: „Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!...“, ентусиазират всички в кръчмата, повдигат духа им, окрилят ги за нови подвизи и слава. Благородството и решителността по лицата им, пламъкът в очите, промяната в поведението са изобразени от Вазов психологически вярно. Момента на върховното им емоционално напрежение той обобщава с думите: „Едно внезапно разбуждане на духовете и сърцата се забележи.“ Хъшовете мъченици се превръщат отново в герои, а лицата им са огрени от надеждата, че ще умрат достойно за свободата на родината.
Най-развълнуван от всички е Бръчков, който по думите на автора „трепереше от умиление и възторг“. Младият човек се възхищава от чистите идеали на поборниците, от тяхната готовност за саможертва, от благородните им помисли. Възприема ги като „висши същества“, различни от останалите смъртни. Емоционален израз на огромното вълнение е песента, която всички дружно запяват. Тя действа като „сладък балсам въз душевните рани на скитниците“. Оптимизмът, вярата, желанието да служат на отечеството сплотяват хъшовете и ги превръщат от неудачници в борци за свобода. Единствено румънските полицаи не са способни да разберат високите им стремежи и ги наричат „Булгари беци!“ (пияни българи).
С речта на Странджата в Трета глава на повестта Иван Вазов показва как авторитетът на стария знаменосец, правдивото му слово и завладяващият му искрен патриотизъм успяват да изгладят противоречията между хъшовете, да докоснат душите им и да им вдъхнат вяра в собствените сили и в утрешния ден. От такива нравствено извисени личности се нуждае българският народ и писателят утвърждава по безспорен начин, че историята на всеки народ се прави не само от великите личности, но и от безименните герои.
@bgmateriali.com
