Разбирането на древните хора за света е продиктувано от ритъма на техния живот, който включва ритуалната смяна на делници и празници. Те са част от обичаите, отразили начина на мислене и особеностите на бита. Завръщането на мъжката част от населението след успешен лов или благополучно отминалото ги природно бедствие са повод за различни церемонии и празненства, в които основно място заемат обредите и ритуалите. Те са израз на благодарност към определени божества, защитници и помощници на рода. Стига се до обреди, пресъздаващи отново дадено действие или събитие. В целия древен свят например се разиграва ритуалът на „повторното раждане”. Ако воин от племето след битка не се завърне, обичаят повелява да се счита за мъртъв. Но появил се след известно време, той трябва да се „роди" повторно. Тогава се разиграва ритуалът на „повторното раждане”. Негова родственица облича много широка дреха и след дълги'приготовления, включващи ритуално заколване на овца или коза, човекът се провира през дрехата й, като по този начин се изобразява символният акт на раждането. След това той и втората му майка са помазвани с кръвта на жертвеното животно, като се задължават в продължение на няколко дни да носят на ръцете си ивици от кожата му като амулети. Една част от месото на животното се изяжда от близките, а другата се определя като жертвен дар на боговете. Едва след тази церемония всички припознават човека и възстановяват нормалните си взаимоотношения с него.

Нивото на културно развитие на древните народи е определящо за начина, по който те изразявали емоциите си. Колкото по-ниско е то, толкова по-шумно и невъздържано е поведението им в случай на раздяла, смърт или друго съществено събитие, нарушаващо монотонния ход на делниците. За новозеландците например е било присъщо да посрещат завърналите се след дълга раздяла близки с поток от сълзи, възклицания и прегръдки. Церемонията по това посрещане е продължавала, докато посрещачите се изморят или докато нещастната жертва успее да се отскубне. Много народи са считали, че ако не извършат ритуално оплакване на своите мъртъвци, придружено с отрязване на косите или самонараняване, душите на починалите им близки постоянно ще търсят контакт с живите и няма да се преселят успокоени в отвъдното.

В ежедневието си древните хора по света са били застрашавани от много беди. Голяма част от дейностите им, пряко свързани с намирането и добиването на храната, ражданията, преместванията на по-плодородни земи или сезонните миграции, крият множество рискове, трудности и опасности. Затова често са обожествявани различни предмети, които закриляли, направлявали и съветвали хората какво и как да правят. Древният човек твърдо е вярвал, че духът на някакъв бог се е вселил в камъните. Това схващане се среща у много народи в различни краища на света (в древен Израил, при арабите, на полинезийските острови, в Гърция и др.). За това свидетелстват многобройни предания, запазили се в местния фолклор. Камъните са имали най-различно делнично предназначение. В една клетва от Самоа се казва: „В присъствието на тук събралите се вождове, слагам ръката си на камъка, ако съм откраднал, нека бързо да умра." Клетвите, положени върху камъка, се смятат за свещени. Чрез тях се призовавала свръхестествената сила, която се криела в него, и справедливият й гняв връхлитал клетвопрестъпника.

Едно от препятствията, с които архаичният човек се налагало да се пребори в ежедневието си, е водното пространство. Смятало се, че всяка река, извор или езеро имат свой речен дух, издигнат в ранг на божество. Принасянето на жертви на този бог преди преминаването на река е обичайна практика. Така се постига омилостивяването му и той разрешавал на хората безпрепятствено да преминат през неговата територия. За подобно жертвоприношение разказва предание, описващо преминаването на Стримон в Тракия от войниците на Ксеркс.

Широко разпространен в древността обичай е било налагането на забрани (табута) за извършване на определени действия или за ползването на предмети и пребиваването на определени места. В някои случаи тези забрани са предизвикани от необходимост или от практическа гледна точка. Подобен смисъл може би се крие в забраната за консумиране на новата реколта, докато не настъпи определеният за това момент - новата година. По този начин времето се управлява от обреди. Те отбелязват тържественото настъпване на всеки празник.

Народите са приемали за начало на годината различно календарно време, в зависимост от епохата и мястото. Възприемането на слънчевата година като единица за време започва в древния Египет. До наши дни са достигнали свидетелства за много промени в календара, но все пак за някои древни народи годината се е състояла от 365 дни, разпределени в 12 месеца по 30 дни плюс 5 дни. Тя започва през март или април; на 19 юли в Древен Египет; а за други народи - през септември, октомври или декември. Важното е, че навсякъде присъства възгледът за новото начало, за нов период от време, изведен въз основа на биокосмическия ритъм, в който се вписва широка система от обреди на периодично очистване и възраждане на живота.

Почти повсеместното разпространение на мита за завръщането на мъртвите при семействата им в дните около Нова година свидетелства за вярата на древните, че в момента на унищожаване и пресъздаване на всичко съществуващо е възможно спирането на времето. Според древните, в този случай мъртвите могат безпрепятствено да се завърнат при своите близки.

Живото, образно мислене на древните ни предшественици се проявява както в обичаите, помагащи им в техните делници, изпълнени с борба за съществуване и стремеж към постоя н но усъвършенстване, така и в ритуалите, свързани с празниците. Главното, което ни кара и до днес да спазваме древни обичаи (видоизменени и доразвити от християнството като например украсяването на коледни елхи, носенето на мартенички за здраве и боядисването на великденски яйца), са искреността и жизнелюбието, с които са белязани. В съхранената през вековете традиция прозира мъдростта на човешкото битие.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave