РОБСТВОТО КАТО СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА В БОТЕВИЯ ПОЕТИЧЕСКИ СВЯТ – „СТРАННИК“

 

          ■ ИДЕИТЕ НА БОТЕВ ЗА РОБСТВОТО И ЗА СВОБОДАТА

          Българската възрожденска литература се създава в условията на национална зависимост. Акцентът в повечето възрожденски творби се поставя върху конкретните исторически обстоятелства, при които живее българският народ. Българите са поробени от османските турци и трябва да се борят, за да постигнат своята свобода и своята независимост. Това определя и основното противопоставяне в литературата на периода – противопоставянето робство – свобода.
          Ботевото разбиране за робството и за свободата не се свързва само с конкретните исторически обстоятелства, при които живеят българите. За Ботев и робството, и свободата са понятия с много широко значение. Възрожденецът отхвърля не само националното потисничество, но и всяко потисничество над човека – социално, духовно. Да си свободен, за него означава преди всичко да си отхвърлил робското съзнание и примирението с робския свят. Ботевата поезия свързва идеите за робството и за свободата не само с българския народ като общност, но и с всички народи по света, както и с отделния човек. За духовното робство като примирение и като обезличаване на човека Ботев говори в стихотворението „Странник“, публикувано във в. „Свобода“ през 1872 г.

          ■ СМИСЪЛЪТ НА ЗАГЛАВИЕТО И ПОЗИЦИЯТА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ В „СТРАННИК“

          Според Българския тълковен речник думата странник има две значения. Първото е „странен, не тукашен човек; чужденец“. Второто значение е „човек, който странства; пътник“. Пример за второто значение на думата в Речника е началото на Ботевото стихотворение „Странник“: „Бързай, странник, върви скоро // къща бащина да стигнеш“. Когато започнем да четем творбата, в съзнанието ни се активира именно то.
          Текстът представлява обръщение на лирическия говорител към странника (изключение прави само последната строфа), който е лирически герой. Представено е всичко онова, което очаква лирическия герой при завръщането му в дома. То е свързано с нещастия: с раздяла, със смърт. Думите на лирическия говорител като че ли се стремят да утешат странника – все още има неща, които да го очакват в живота, и той не бива де се предава на страданието. Колкото повече текстът се приближава до своя край, толкова повече става ясно, че позицията на лирическия говорител не е на човек, който утешава, а на човек, който обвинява чрез силата на сатирата.

          ■ ОБРАЗЪТ НА ДОМА В „СТРАННИК“

          Домът в поезията на Ботев е представен традиционно, какъвто е в патриархалния свят. Той е свято, дълбоко лично пространство. Единствено там в лицето на близките – баща, майка, братя, либе, човекът получава онази любов, без която животът е невъзможен. Затова в „На прощаване в 1868 г.“ синът изповядва пред майката, че именно заради дома и всичко родно тръгва в битка с врага, защото му е непоносимо да гледа, че „турчин бесней“ над „бащино огнище“.
          В „Странник“ домът е като че ли празен. В него вече ги няма либето, бащата, братята. Либето е сгодено за друг. Бащата и братята са мъртви. Останала е само майката, която посреща сина:

          Ще излезе стара майка
          да посрещне мила сина,
          ще заплаче, ще завайка:

          Образът на страдащата майка е традиционен за Ботевата поезия. Тук обаче глаголът „завайка“ придава особен нюанс на страданието й. Тя е като че ли примирена с обстоятелствата, беззащитна, без воля да пази дома. Той е останал без мъжка сила; потисникът е нахлул в него и е отнел живота му:

          Турци тейка ти убиха,
          братята ти и двоица
          полежаха, па изгниха,
          отровени във темница. 

          ■ ГЛАСЪТ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ И ГЛАСЪТ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ В „СТРАННИК“

          В „Странник“ лирическият герой е лишен от глас. Той е поставен в ролята да слуша другите гласове – на майката, на лирическия говорител. В Ботевата поезия мълчанието е особен знак – то говори за отсъствието на дух, на вътрешни сили да изразиш позиция, която може и да те противопостави на другите и на обстоятелствата. Вместо гласа на лирическия герой в творбата звучи плачът му, което говори за слабост, за предаване пред силата на обстоятелствата, за примирение: „На́, че плачеш! Ех, жена си!“.
          На мълчанието на странника се противопоставя гласът на лирическия говорител. Той изброява случките, станали по време на отсъствието на странника от дома. Същевременно изразява и отношението си. Често повтаряни думи са няма нищо, недей и т.н. Те като че ли омаловажават всичко, което е станало в дома. А събитията, които странникът е пропуснал, са разрушили основите на живота. Отнели са опората на човека в любовта и в семейните връзки. Затова иронично звучат думите на лирическия говорител: „Ти да си жив, (...) пък бъди какъвто си бил!“.
          Образите на странника и на лирическия говорител в творбата изразяват Ботевото разбиране за човека роб и за свободния човек.
          Да си роб, не се изчерпва с това да нямаш свобода във физическия или в политическия смисъл на думата. Да си роб, означава да нямаш позиция или да се страхуваш да я изречеш на глас; да приемаш обстоятелствата, в които животът те поставя, с примирение. Да си роб, означава да се затвориш в тесните рамки на битовото и на дома и да не се интересуваш от света, макар събитията в него да се отразяват и върху живота на дома. Да си роб, означава да си се лишил от най-висшия човешки дар – словото. Да си роб, означава да мълчиш точно както мълчи странникът в творбата.
          Да си свободен, означава да си осъзнал своите ценности, да не се страхуваш да ги отстояваш и да ги заявяваш на глас. Да си свободен, означава да не се подчиняваш мълчаливо:

          Пък тогаз и сам ще запея
          що любя аз и за що милея.
                                            „До моето първо либе“

          Я надуй, дядо, кавала,
          след теб да викна, запея
          песни юнашки, хайдушки (…)
                                           „Хайдути“

          ■ ЦЕННОСТИТЕ НА СТРАННИКА И ЦЕННОСТИТЕ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ В „СТРАННИК“

          Лирическият говорител се обръща към странника и с думите: „пък бъди какъвто си бил!“. Между миналото, от една страна, и настоящето и бъдещето на странника, от друга, стои пътят. Изминаването му обикновено се свързва с промяна, с израстване на човека. В случая тази промяна би трябвало да се изрази в начина, по който героят цени дома си. Раздялата с него би трябвало да го направи още по-значим. Текстът обаче говори за обратното. Всичко, което е ценност за човека, вече го няма в дома. А героят се примирява. Той приема променените обстоятелства безмълвно, с утешението, че е жив. В съзнанието на лирическия говорител той ще продължи съществуването си по установения ред:

          Земи жена хубавица
          или грозна със имот;
          народи рояк дечица
          и с сюрмашки ги храни пот.

          Статуквото няма да бъде нарушено. Странникът ще си остане роб и ще отгледа и възпита децата си като роби. Той ще остане чужд на човешкото. Ценностите, за които си струва да се живее, за него ще се окажат трапезата и дрехите на гърба на човека. А тези ценности свеждат живота до съществуване. Истински значимото за странника остава маловажно. Любовта, близките, родът, паметта за произхода може да бъдат пренебрегнати в името на оцеляването.
          Лирическият говорител не може да приеме такава позиция. Краят на текста ясно показва, че съжалението и съчувствието, показани в думите към странника, са горчиво иронични. Началното назоваване на героя странник в последната строфа е заменено с глупец. Човешкото е отстъпило пред скотското:

          Тъй глупецът, тъй залита
          да прекара добър живот,
          и никога не се пита
          човек ли е той ши скот!

          Финалът на творбата предполага връщане към заглавието, което назовава героя странник. Тук той се оказва не просто пътуващият човек, но и човекът чужденец, странният човек. Житейският му избор да се примири, го отделя от човешкото. Той не принадлежи към общността на всички онези, които биха могли да се нарекат хора и българи.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave