РОДНОТО И ЧУЖДОТО
„БАЙ ГАНЬО ЖУРНАЛИСТ“, АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ 

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА  

     

          Алеко Константинов и неговото време 
          Първите две десетилетия от следосвобожденската действителност донасят разочарование не само сред поборниците за свободата на България. Не се сбъдва идеалът на Васил Левски за „чиста и свята република“. Печалбарството, политиканството и кариеризмът в новата българска държава отвращават и по-младото поколение образовани българи, които са мечтали за демокрация и напредък.
          Един от тях е писателят Алеко Константинов. В цялото му творчество се противопоставят двата основни обществени типа на епохата – човекът на духа и идеала и човекът на келепира и тъмните сделки.

          Житейски и творчески път
          • Роден на 1 януари (по стар стил) 1863 г. в Свищов.
          • Родители: видният търговец Иваница Хаджиконстантинов и Тинка Хаджиконстантинова.
          • Образование:
              – учи с частни учители в Свищов и после в Априловската гимназия в Габрово;
              – довършва средното си образование в град Николаев, Русия, през 1881 г.;
              – завършва право в Новорусийския университет в Одеса през 1885 г.
          • След завръщането си в България през 1885 г. е прокурор и съдия в София.
          • Заради неподкупната си гражданска позиция на два пъти е уволняван и става адвокат на свободна практика. Когато го уволняват от съдилищата, той се заема и с преводи от руски (Пушкин, Лермонтов) и френски език („Тартюф“ на Молиер).
          • Обществена дейност:
              – той е един от основателите на дружество „Славянска беседа“ и член на редица културни организации;
              – основател и душа на приятелския кръг „Весела България“, включващ млади българи, учили в Русия;
              – създава първото туристическо дружество в България.
          • Пътешествия по света:
              – през 1889 г. посещава Световното изложение в Париж;
              – през 1891 г. посещава Прага, а през 1893 г.
              – САЩ, за да разгледа световните изложения там. Същата година публикува пътеписа си „До Чикаго и назад“;
              – през 1894 г. в списание „Мисъл“ е публикуван сборникът му „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“. През следващата година „Бай Ганьо“ излиза като самостоятелна книга.
          • Политическа дейност:
              – като убеден демократ и привърженик на закона и справедливостта през 1896 г. става активен член на новооснованата Демократическа партия на Петко Каравелов;
              – горчивият му опит от политическите безобразия и потъпкването на изборните права на българския народ, когато се кандидатира за народен представител, ражда повечето му фейлетони;
              – застрелян е по погрешка на 11 май 1897 г. край с. Радилово, Пазарджишко, при покушение, насочено срещу приятеля му, народния представител Михаил Такев.
          • Основни теми в творчеството на Алеко Константинов:
              – парвенющината и липсата на морал на новия български политически „елит“;
              – безогледният кариеризъм, лъжепатриотизмът, стремежът за лично облагодетелстване от властта;
              – разочарованието на почтените граждани;
              – съпоставката между родното и чуждото при пътешествията и срещата с други култури;
              – красотата на българската природа.
          • Най-популярни произведения:
              – фейлетони: „По „изборите“ в Свищов“ (1894), „Страст“ (1895) (именно тук Алеко Константинов се нарича за пръв път „щастливец“ и това по-късно става негов псевдоним), „Разни хора, разни идеали“ (1897);
              – пътеписи: „До Чикаго и назад“ (1893 – 1894), „Какво? Швейцария ли?“ (1895), „В българската Швейцария“ (1897);
              – „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“ (1894 – 1895).

          Авторът среща героя
          Проф. Иван Шишманов пише: „Вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алека“. Няколко реални и символични срещи между двамата в живота и в творчеството на писателя бележат перипетиите на една особена „любов“, оказала се много важна.
          Първата им среща е на изложението в Чикаго, където Алеко вижда търговеца Ганьо Сомов от Казанлък. Ориенталският външен вид на този българин, клатушкал се трийсет дена из Средиземно море и Атлантическия океан, за да дойде в Америка, прави силно впечатление на европееца Алеко. И той го „снима“ от натура.
          Втората им среща е през септември 1894 г. по време на изборите за Обикновено народно събрание в Свищовска околия, на които кандидатът на опозицията Алеко Константинов изпитва „моралното влияние“ на управляващата Консервативна партия и във фейлетона „По „изборите“ в Свищов“ обобщава: „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за „Бай Ганя“.
          Третата им среща е във втората част на сборника с хумористични разкази „Бай Ганьо“, в откъса „Бай Ганьо прави избори“. Тук на главния герой – безскрупулен политикан, който се хвали нагло, че може и от едно магаре да направи депутат, е противопоставен младият идеалист Иваница Граматиков, чийто прототип е авторът. Характеристиката му е един от шедьоврите на писателската и човешката самооценка: „Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота“.
          Четвъртата им символична среща е във фейлетона „Честита Нова година“ (1895), когато в състояние на унизително безпаричие авторът получава писмо с „прошение“ за пари от прототипа на героя си, търговеца Ганьо Сомов от Казанлък. В него се съдържа многозначителното изречение, пълно с трагична ирония: „Авторите обичат героите си, особено пък, когато те са живи“.
          Но фатална за писателя се оказва последната им среща на 11 май 1897 г. Наистина Алеко е убит случайно, но художникът Илия Бешков също е прав – че авторът всъщност е убит от героя си.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

          Съдържанието на книгата накратко 
          В първата част героят пътува из Европа, за да продава розово масло, наричано в произведението със старата дума „гюл“. Най-напред Бай Ганьо пътува с влак от България за Европа. По време на престоя на будапещенската гара се притеснява доста за килимчето си и тича след композицията, докато влакът маневрира. В купето се държи фамилиарно и свойски със сънародниците си, за да използва провизиите им, и враждебно към чужденците, които вижда. Не чете книги, не се интересува от културните забележителности на местата, които посещава. Пристигнал във Виена, категорично отказва да разгледа града. В операта и в банята се държи просташки и неадекватно. Жените определено го интересуват като сексуални обекти и брутално им посяга, като в отговор неведнъж си навлича гнева им. Мрази образованите хора („учените“) и още във влака се заканва, че като се върне в България, ще им отмъсти.
          Във втората част Бай Ганьо се връща от Европа и започва истински „подвизи“ на българска земя. Когато министър-председателят Стефан Стамболов подава оставка през 1894 г. Бай Ганьо, за да се впише в политическата конюнктура, заедно с другарите си подготвя възвание до княза в подкрепа на досегашния управник, мислейки погрешно, че той ще продължи мандата си. Но когато случайно съзира във вестника, че оставката е приета, на бърза ръка „редактира“, тоест напълно променя текста. Хвалебствените думи за сваления министър-председател Стамболов са заменени с ругателни, а ругателствата за досегашната опозиция – с тънки ласкателства към нея. По отношение на вътрешната политика той няма колебание, че новите ще отрекат тази на предишните и ще ги обругаят, затова му е лесно да се нагоди и да им се хареса. Но за външнополитическия курс на новото правителство е в пълна неизвестност, не знае какъв вятър ще задуха. След свалянето на Стамболов се очертава подобрение на отношенията с Русия. Затова измисля типично байганьовското изречение: „И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците...“.
          След това Бай Ганьо „прави“ избори. Заедно със своите другари наема една шайка от тридесетина разбойници, напива я солидно с вино и ракия в продължение на две денонощия и я пуска пред избирателната секция да тероризира мирните гласоподаватели. Предварително си е осигурил съдействието на околийския управител и на полицията. Негови опоненти са Иваница Граматиков, чийто прототип е авторът, и Никола Търновалията. Иваница е интелигент и идеалист, пълен антипод на Бай Ганьо, но не е прагматичен, не е кален в битките на живота, в действителността. При тези обстоятелства Бай Ганьо съумява да промени вота и да спечели безпроблемно изборите, защото според автора българският народ е с робска психика. Особено ефектни са разсъжденията на главния герой по въпроса как би могъл да направи от едно магаре депутат, ако поиска.

          Жанрови и композиционни особености 
          Сборникът включва девет разказа, при които героят се подвизава в чужда среда – в Европа и в Русия, и три – в българска. В такъв вид поне излиза книгата на Алеко Константинов, отпечатана самостоятелно през пролетта на 1895 г. и получила веднага всенародна популярност поради типичността на образа. За първи път разказите с общ главен герой се печатат на страниците на списание „Мисъл“. По-късно към книгата са прибавени три нови истории: „Бай Ганьо в двореца“, „Бай Ганьо в депутацията“, „Бай Ганьо и опозиция – ама де-де“, както и няколко други откъса. Някои изследователи ги приемат за своеобразна трета част на произведението, което има отворена композиция и допуска да бъде обогатявано с нови текстове. Такъв подход обаче не е съвсем правилен. По тази логика би могло да се приеме, че творбата има и четвърта част – вицовете за Бай Ганьо, тази вторична фолклоризация на образа. Затова приемаме за представителни първите две части – деветте разказа за приключенията на героя в Европа и първите три в България.
          Всяка от историите е представена от един разказвач. Формата на „разказ в разказа“ има определени функции в произведението. В първата част разказвачите носят български имена – Стати, Стойчо, Кольо, Цвятко, Илчо, Дравичката, Васил.
          Във втората част разказвачите са с условни имена – Марк Аврелий, Сенаторът, Отело. Свойският тон се заменя от една хладна дистанция, авторът се отчуждава от героя, който се променя към по-лошо. И в двата случая разказвачите служат за нравствен коректив на Бай Ганьо, правят пряка или косвена оценка на поведението му, изразяват отношение. Техни прототипи са членовете на приятелския кръг „Весела България“.
          Един от основните проблеми на произведението е жанровото му определяне. Според някои изследователи „Бай Ганьо“ има романова структура (Светлозар Игов). Според други това е „най-неромановото произведение в българската литература“ (Никола Георгиев). Всички са категорични обаче, че става дума за най-популярния герой на българската литература, напуснал рамките на произведението и заживял самостоятелен живот в съзнанието на народа. В крайна сметка по отношение на жанра може да се каже, че „Бай Ганьо“ е сборник от хумористични разкази с общ главен герой и завършено отношение на писателя към него.

          Образът на героя – от тъжния смях до ироничното отричане
          В анкетата на проф. Иван Шишманов на въпроса „Кой е най-хубавият момент в живота ви?“ Алеко отговаря: „Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“. Защото Алеко Константинов не само описва, той открива за българската литература един вечен нашенски тип, който, макар и роден в конкретно време, шества неудържимо между епохите повече от век след своето създаване.
          Литературната критика дълго спори дали Бай Ганьо е социален, или национален образ на българина. Но писателят неслучайно му дава фамилията Балкански. Подобни герои има и в сръбската, и в румънската литература. Той е рожба колкото на българската следосвобожденска действителност, толкова и на изостаналостта на другите балкански държави. За разлика от повечето му фейлетони, в които писателят саркастично разобличава обществените недъзи на своето време, в „Бай Ганьо“ смешното, неприемливото, дори отвратителното у героя е описано иронично. И това е тъжен смях, защото писателят добре съзнава, че героят му е твърде типичен. И той е част от онази България, за която Алеко пише: „.. .о, моя простичка, и бедничка, и хитричка, и умничка, и набожна, и безбожна, и измъчена, и наплашена, – но и храбра Българийо...“.
          Комичното започва още с излизането на героя в чужбина. Външният му вид, леко модернизиран и уж поевропейчен, издава довчерашен ориенталец. В първия разказ е казано, че носи антерийка под френските дрехи. В третия – че е облечен в незакопчан редингот, с жилетка и червен пояс, с бяла риза без вратовръзка, с ботуши, калпак и един врачански бастун под мишница. Възрастта му е определено млада – не повече от трийсет години по изричната забележка на писателя.
          Във втората част, когато се връща в България, той вече е сложил вратовръзка, за да демонстрира превъзходство над своите сънародници и да подчертае, че е „врял и кипял из Европата“.
          Бай Ганьо е изключително нечистоплътен човек. Тялото му издава специфична миризма, дрехите му са неугледни и запрашени. Те най-ярко контрастират на фона на официалното облекло на другите, когато е в операта. Но писателят говори не само за героя си, а и за побългаряването на вагоните, за нечистотията в българските домове, за „кефа“ на българина да си пощи въшките под пекналото южно слънце, за отблъскващите балкански навици. Особена тема са музикалните вкусове на героя, проявени при отиването на гости в едно чешко семейство. Класическата музика е непонятна за ума му. Той предпочита родната чалга в съпровод на цигански оркестър и гръмко трошене на празни ракиени шишета. Обикновено не си носи кърпичка, а издухва носа си по „натурален“ начин. За сметка на това е изключително лаком, особено когато е на чужда трапеза, например у Иречек. Избягва изисканата европейска кухня. Предпочита нашенската чорба, силно подлютена, затова постоянно носи в дисагите си отровно люти чушлета.
          Понеже сам осъзнава разликата между европейските и ориенталските хранителни навици, се опитва да се приспособи и да се държи прилично на трапезата, но веднага си проличава колко е лицемерно това му усилие.
          Бай Ганьо е неадаптивен към европейската среда, невъзприемчив към нейните норми и култура. Заедно с розовото масло той изнася в чужбина и своята национална идентичност и няма никакво намерение да се променя към по-добро. Понеже е изключително стиснат, не иска да дава парите си за хотел. Затова се опитва да се настани у Иречек, затова, когато е в Русия, отсяда в общежитието за бедни чуждестранни студенти, което никак не съответства на материалните му възможности на „търговец с капитал“. В унисон с характера си обича и често употребява думите „келепир“, „бадева“, „да удариш кьоравото“. Хитрец на едро и на дребно, нахален до втръсване.
          Героят има преобърната ценностна система. За него е геройство да си сметкаджия, да си използвач, да си нагъл. Не признава нищо друго освен личния си интерес. Нарича любезните европейци „мазни“, смята почтеността за глупост, а измамата – за добродетел. Възхищава се от себеподобните по характер хора, изключително българи по националност. В чужбина това са студентът Бодков в Прага, Димитров и Асланов в Русия. В България неговите другари са Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Те доразвиват лошите му черти, „умножават“ го. Най-големият страх на Бай Ганьо е да не го сметнат за прост. По този повод писателят разсъждава върху преозначаването на думата „хитър“ в българския език. Докато при другите народи това понятие е синоним на лукав и вероломен и злепоставя човека, то у нас с него се кичат „като с най-почтена декорация“. В крайна сметка, ако Бай Ганьо възприема нещо от Европа, това е опакото на европейския живот. В края на първата част, в „Бай Ганьо в Русия“, писателят изразява предположение, че героят му може да претърпи промяна към по-добро, но с цялостното развитие на образа му във втората част опровергава сам себе си.

          „БАЙ ГАНЬО ЖУРНАЛИСТ“

          Сюжетът накратко

          В салона на ресторанта са се събрали Сенаторът, Отело, Стувенчо – разказвачите на отделните истории за Бай Ганьо. От улицата се чува крясъкът на едно хлапе, което продава нов вестник – „Народно величие“. Приятелите изпадат в недоумение. Тогава току-що влезлият Гедрос започва да разказва.
          У Бай Ганьо е свикано събрание. Около стопанина са се наредили Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина и умуват с какво да се заловят, та да се възползват най-изгодно от политическото положение. Както казва Бай Ганьо, трябва и те да клъвнат по нещо, някакъв келепир.
          Гочоолу предлага да отворят руска гостилница. Дочоолу държи на фабрика за руски квас. Данко Харсъзина – да отворят банка. Но Бай Ганьо тържествено обявява, че ще издават вестник. Та толкова ли е трудно да се издава вестник? Сложи си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно. Нали целта е да се омаскари този-онзи... След това обяснение другите не се колебаят дълго и приемат.
          Идва и Гуньо Адвокатина. Той изцяло приема идеята на Бай Ганьо. Само да се уточнят какъв вестник ще бъде – правителствен или опозиционен? Взема се решение да се съобразяват с времето, с обстоятелствата и най-вече с келепира.
          Гуньо се готви да излезе, когато Бай Ганьо се сеща за най-важното – какво да бъде името на вестника. Предлагат се различни имена: „Справедливост“, „Народна мъдрост“, „Българска гордост“, „Народна храброст“. Според Бай Ганьо обаче вестникът трябва да се казва или „България за нас“, или „Народно величие“. Избират второто и проблемът е решен.
          Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина излизат. Остават Бай Ганьо и Данко Харсъзина да пишат за вестника. Поръчват да им донесат мастика и мезе, и започват работа. Бай Ганьо казва на другаря си, че комшията му много го дразнел – бил учен, бил честен и други подобни дивотии. Да му теглят ли един калай във вестника? Разбира се. И се започва писането... Съседът, жена му, децата му, целият му род излизат феноменални изверги изпод перото на Бай Ганьо.
          Разказът на Гедрос за създаването на Бай-Ганьовия вестник свършва. Приятелите разтварят вратата на вътрешния салон и оттам гръмва чудният марш на Вагнеровия „Танхойзер“.
          Тук, в края на втората част, Алеко се прощава с читателите и с героя си. Авторът се надява, че героят ще му прости, тъй като се е ръководил само от добри чувства при описването на неговите истории. Целта му е била да възпроизведе есенцията на печалната действителност. Бай Ганьо е нарицателно явление, неговият дух слага своя отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Може би един ден, когато той прочете книжката за себе си, ще се позамисли, ще въздъхне и ще рече: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...“.

          3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

          В Европа Бай Ганьо може да е смешен и да не се чувства на мястото си, но след връщането му в България на преден план излизат най-отблъскващите черти на героя. Леката насмешка на писателя на моменти се превръща в разобличителен сарказъм, когато представя Бай Ганьо като партиен функционер, журналист, депутат – все доходни социални роли на една нова обществена прослойка, която превръща властта в източник на безскрупулно лично облагодетелстване. Особено горчив е смехът на Алеко Константинов в „Бай Ганьо журналист“.
          Дори заглавието е парадоксално. Необразованият търговец на розово масло решава да издава вестник. Продажната журналистика от това време е загърбила напълно традициите на възрожденските вестници на Славейков, Ботев и Каравелов, които служат безкористно на истината и справедливостта.
          Но според Бай Ганьо само сухият патриотизъм не стига, трябва и суха пара. Пари могат да се изкарат както от фабрика за квас, така и от вестник за собствени цели. Още повече че това предприятие е от най-лесните: „Тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно“. Публицистичният нерв и гражданската съвест са заменени от бруталното келепирджийство и битовата разправия на дребно.
          Политическата ориентация на вестника е в синхрон с байганьовското мислене – винаги с тези, които са на власт. А когато повее друг вятър и управляващите се сменят – „ще им ритнем едно текме и пак с новите“. Дотук нищо изненадващо. И нищо, което да е останало само в рамките на Алековото време. А над всичко стои ироничният поглед на писателя. Иронията се дължи на разминаването между претенциите на байганьовците да ръководят общественото мнение, и целите, на които служат, както и начините, чрез които го постигат.
          „Новинката“ на този разказ са двете заглавия, между които избират байганьовците. „България за нас“ е откровено цинично заглавие. Да създадеш една държава за собствена употреба след пет века липса на държавност – не е ли това връх на цинизма? „Народно величие“ пък е демагогско заглавие. Какво ти народно величие, когато става дума за махленска разправия между двама съседи?
          Бай Ганьо обича не само турцизмите, но и всички родни български слова, в които е заложена ругателната енергия на простолюдието. Нали и самият той произхожда от него. Да напсуваш, да омаскариш – това е в кръвта на байганьовците. Нали „дума дупка не прави“! Единственото, което не ги оневинява, но може донякъде да обясни този нашенски феномен, е загубеното чувство за мярка, липсата на усет за стойността на словото. Бай Ганьо жонглира с думите в своя полза така, както овчарят си служи с кривака. Затова в контрапункт на неговото оплювателско антрефиле звучи музиката на Вагнер.
          Забележително е прощаването на автора с героя в този разказ, който е в края на втората част на произведението. Можем ли да повярваме на Алеко, че се е ръководил само от добри чувства при описанието на байганьовските истории? Едва ли. Байганьовщината е тотално преобръщане на националните добродетели от Възраждането и превръщането им в примитивна философия на печалбарството и келепира.
          Писателят се надява един ден Бай Ганьо като герой да прочете книгата „Бай Ганьо“, да се види в огледалото на собственото си поведение и да се замисли върху него. Волно или неволно Алеко Константинов повтаря един културен експеримент. През 1605 г. в Испания излиза първата част на романа „Дон Кихот“ на Сервантес и цели десет години писателят забавя продължението. Когато излиза втората част, главният герой почти навсякъде се среща с хора, които вече са чели книгата за него... Оттук произтичат и много от комичните ситуации. А ако Бай Ганьо прочете собствените си истории, как ли би реагирал? Не е нужно да гадаем. Достатъчно е само сравнението между великия герой на испанската литература и най-популярния български литературен герой... за да стигнем отново до иронията на българския живот след Освобождението, така майсторски пресъздадена от писателя.
          Бай Ганьо наистина е „есенция на печалната действителност“. Едва ли Алеко пръв е видял байганьовщината, но той пръв й поставя диагнозата. И когато се попитаме дали сме европейци, нека не отговаряме прибързано с „да“ или „не“. Писателят просто е намерил тънката разделителна линия – че „все не сме дотам“.

          АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

          1. Основни сюжетни моменти и развитието на действието в тях: Случката е свързана не с действията на героя, а с неговото намерение да издава вестник и да ръководи общественото мнение. Показан е и един нагледен пример как байганьовците пишат статия. Обсъждат се необходимостта от издаването на печатен орган като поредния келепир, политическата му насоченост, заглавието му, обсъжда се по принцип вестникарството.
          2. Заглавието, началото и краят на „Бай Ганьо журналист“: Заглавието разкрива поредната обществена изява на главния герой на сборника след завръщането му от Европа. То кореспондира с подзаглавието на целия сборник: „Невероятни разкази за един съвременен българин“. Началото представя байганьовската общност, а краят има два акцента – безпардонността на байганьовската журналистика и превръщането на България в поле на байганьовски страсти и отношения.
          3. Мотивите: Мотивът за опошляването на печатната преса и превръщането на вестника в поле за разчистване на лични сметки и инструмент за лично обогатяване е съпроводен от мотива за цялостния упадък на българския обществен живот след Освобождението. Повествованието е наситено с ирония и сарказъм и погледнато като цяло, създава гротескова картина на нашата действителност.
          4. Повествователят и героите: Повествователят е героят разказвач Гедрос. За разлика от разказвачите в първата част, които са с български имена, тези от втората са с чужди (Марк Аврелий, Сенаторът, Отело) и така се подчертава дистанцирането на автора Алеко Константинов от главния му герой, който вече се подвизава в нашенска среда. Освен Бай Ганьо героите са познатите му приятели след завръщането у нас – Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина и Данко Харсъзина. Всеки от тях доразвива лошите качества на своя водач.
          5. Конфликтите: Основният конфликт е между традиционната представа за пресата като важен инструмент на демократичното общество и превръщането й от байганьовците в средство за лично облагодетелстване. Налице е епизодичният конфликт между Бай Ганьо и неговия съсед интелектуалец, зад който стои по-големият конфликт на произведението – между идеалиста и материалиста.
          6. Посланието: Не бива безкритично да се вярва на печатаното и изобщо на публичното слово. Трябва да се следи обществената трибуна да не попадне в ръцете на недобросъвестни журналисти, издатели, политици и въобще политикани. Медиите трябва да служат на висшите цели на обществото, да възпитават хората в граждански добродетели.

          Обобщение
          „Бай Ганьо“ е книга за вечния български тип, за опакото на българския живот след Освобождението.
          Авторът и героят са пълни антиподи. Разказвачите, чиито прототипи са членовете на кръга „Весела България“, са психологически двойници на автора и изразяват негативна оценъчна позиция към действията на героя му.
          В България Бай Ганьо влиза във важни социални роли и се подвизава като политик и журналист. В сравнение с поведението му в Европа той не се променя към по-добро, а става по-груб и арогантен, обгражда се със себеподобни.
          В „Бай Ганьо журналист“ темата е опошлява-нето на пресата като инструмент за обществено въздействие.
          Байганьовската журналистика нанася сериозни поражения върху морала на цялото общество.
          От първото изречение на книгата: „.. .и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец“, до последното тече мотивът за неосъществимия европеизъм на главния герой.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave