Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието Родина, определя насоки­те на десетилетното Вазово творчество. Оте­чеството за твореца е онзи свещен идеал, в име­то на който човек трябва да живее, да работи, да се бори и дори да даде най-скъпото - живота си. Посветил целия си живот в служба на Роди­ната, с чувство на удовлетворение в края на живота си Вазов ще заяви:

Живота любях, но не го окрадох.

Българийо, аз всичко тебе дадох ...

България - това е историята и героите от миналото, новостроящият се живот след Освобождението, съхраняването на свободата и на­ционалните добродетели, това е омайната природа и родното слово. За твореца езикът е огромна ценност, защото е част от българщина­та, защото предава националната памет през вековете и защото е гаранция за бъдещото ду­ховно развитие.

Живял в две епохи — Възрожденската, изпъл­нена с борба за национална свобода, и Следосво­божденската, в която идеалите на героите са забравени и са заменени с духовно безразличие, Вазов с болка приема поругаването на историята и езика ни. В стихотворението „Български­ят език” поетът дава ярка изява на чувството си на гняв към хулителите на езика и на възторг от неговата творческа мощ.

Родното слово заслужава своето достойно място в съзнанието на народа. То е не само мелодично и богато, но осъществява дълбоката връзка между поколенията и препредава народ­ната памет. Езикът трябва да се пази и разви­ва, защото е част от онова, което изгражда представите за родното пространство.

Вазов насища одата си със силни и противо­речиви чувства — обич и възхищение, гняв и през­рение. Той не може да остане безразличен към съдбата на езика, защото като поет най-добре съзнава силата и значимостта на словото. Во­ден от дълга си на гражданин и творец, Вазов с гордост защитава родния език, като разкрива неговата изразителност, мелодичност и богат­ство. Със своето поетично дело доказва съзида­телната мощ на българската реч. Така той дава урок по родолюбие не само на съвременниците си, но и на всички идни поколения.

Изградено като мислен диалог с езика, сти­хотворението създава впечатление за жива ненарушима връзка между поет и слово. Езикът е олицетворен и към него Вазов се обръща с по­чит:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни ...

Езикът е този, който съхранява българщината през дългите векове на робство - векове на страдания, унижения, гнет и мъка, на унищожа­ване на българското самосъзнание. Благодаре­ние на езика българският род е оцелял и затова за поета той е „език свещен”. Той е свидетел на трагичната история:

език на мъки, стонове вековни ...

Инверсиите - характерно изразно средство за стихотворението, подчертават силата на авторовите чувства. Езикът осъществява най-съкровената връзка за човека - с майката и родината:

език на тая, дето ни роди

за радост не - за ядове отровни.

Свещеният език не може да бъде оставен на поругание, а трябва да се съхрани историческа­та и естетическата му сила.

Езикът в представите на Вазов е и „прекра­сен”, защото притежава мелодичност, хубост, мощ, изразителност. Той носи естетическа нас­лада. Вникнал в тайните дълбини на родното слово, поетът с възхищение и преклонение говори за него:

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

 

Изразителните епитети в инверсия „звуци сладки”„речта ти гъвкава, звънлива”„изразитост жива” засилват усещането за авторовия възторг, а реторичните въпроси подчертават авторовата позиция.

Творецът доказва, че само една богата, мно­гообразна реч може да устои на нападките на хулителите. С образа на хулителите във Вазово­то творчество читателят се среща не за първи път. Това са онези хора — чужденци и, уви! — българи, които искат да подкопаят устоите на българското самосъзнание, като клеветят ис­торията, езика, нравствеността. Хулителите остават глухи за красотата и звучността на родното слово:

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални ...

Смененият тон на стиха — той става полемичен, остър, изобличителен, е част от пламен­ната защита срещу „чуждите, и нашите” кле­ветници. С поредица от възклицателни изрече­ния е изграден негативният образ на езика, кой­то съществува в представите на ругателите. За тях той е груб, беден, неизразителен и зато­ва е „охулен, опетнен със думи кални”:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!

Тези клевети в съзнанието на истинския бъл­гарин превръщат езика в „език страдални”. Гла­голите в преизказна форма изразяват несъгласието на поета с обидите. Клеветата срещу езика е клевета срещу всичко българско и затова един патриот не може да остане равнодушен. Вазов - поет и гражданин — е потресен и възму­тен:

Туй слушам се, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно...

Трикратно повтореното наречие „се” разкри­ва дълготрайния процес на принизяване на езика и защитаване на достойнствата му. То говори още, че поетът ще продължава да се бори за неговото отстояване дотогава, докато това е нужно, защото ясно съзнава, че обругаването на езика води до заличаване на родовата памет и на националното самочувствие.

Задължение на твореца е да пази, разбива и обогатява речта. Поетът знае истината за езика, защото най-добре се е вслушвал в „мелодия­та” му, в неговите „звуци сладки” и най-пълно е разбрал неговата „хубост, мощ”. Творецът няма да си служи със закана или злоба като клеветни­ците, а ще отговори със слово - силно, красиво, съзидателно. Поезията му е ярко и неоспоримо доказателство за значимостта на българския език. Вазов е убеден, че ще извоюва достойното място на родната реч и ще докаже неговата прелест:

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий блясък ще те покажа ...

Двукратното възклицание „ох, аз ще ...” разкрива и възторга от красотата на езика, и бол­ката и страданието от неговото мъченичест­во.

Поетът осъзнава, че най-важната му задача е да предаде значимостта на езика на идните поколения и то така, че те да го обичат и съхра­няват, да се гордеят със звучността и красота­та му като самия творец. Словото ще продъл­жава да съхранява родовата памет и духовност­та на народа. „Черният срам” на езика ще се превърне във „вдъхновенъе”, за да заеме той сво­ето достойно място, и ще напомня на тези, които са се отрекли от него, своя „чистий бля­сък”:

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Словото е неотделима част от измеренията на родното. Вазовото послание - всеки истинс­ки българин трябва да се гордее с езика си, защо­то на него е създадена многовековна литера­турна традиция, - преминава през десетилети­ята. Отговорност на днешните българи е това послание да премине и през идните десетиле­тия, за да се съхрани родовата памет, нацио­налното съзнание, гордост и самочувствие.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave