РОЛЯТА НА ЛЯСТОВИЧКАТА И ЗМИЯТА В РАЗКАЗА „ПО ЖИЦАТА“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

 

Лястовичката и змията са често срещани образи-символи в митологичните и религиозни представи на много народи, в техните приказки, песни и предания. Според българските народни вярвания, змията е символ на земното, на *хтоничното  начало и отношението към нея е твърде противоречиво и двойствено. От една страна, тя е считана за мъдра и носеща плодородие пазителка на домашното огнище, а от друга страна - за зла сила, за дяволско превъплъщение и смъртоносно същество за човека. Според многобройните варианти на българската народна песен „Слънце и Грозданка", лястовичката определено се свързва с небето, слънцето и светлината. Най-често тя е отъждествявана с Денница - втората Слънчова невяста, която трябва да замени мълчащата девет години пред мъж и свекърва Грозданка. След нейното проговаряне отхвърлената втора невяста се превръща в лястовичка и когато Слънцето посяга да я хване за косичника, преди да отлитне, опашката й остава завинаги раздвоена. Много поверия свързват птиците и змията с Дървото на живота, една от най-характерните и универсални идеи на митологичното съзнание. Змията живее сред мрака на неговите корени, а птиците вият гнезда високо в клоните. Всяка година змията изпълзява по стъблото и изяжда пиленцата им, като влиза в противоборство с орлицата. Тази вечна битка продължава, докато змията не е убита от добрия юнак. Борбата между змията и птицата символизира вечната борба между обитателите на мрака и светлината, между доброто и злото, между живота и смъртта. Много близо до духа на фолклорната традиция и до изградената в колективната памет опозиция: змия - птица, се интерпретират и образите на лястовичката и змията в разказа „По жицата" на Йордан Йовков - творба, изпълнена със символни значения.

Ролята на лястовичката и змията е определяща за завръзката и за кулминацията на сюжетното действие. Въвеждането на двата символни образа допринася съществено за раздвояването на смисъла на разказа между възможното и невероятното, между реалността и чудото. Неслучайно и Гунчо най-напред се позовава на зловещата роля на змията като причинителка на болестта на Нонка и веднага след това изказва съмнение дали наистина е имало змия и дали това не е било само сън. От своя страна, и Моканина - след първоначалното си стъписване при вестта за чудотворната бяла лястовичка, се съгласява, че сигурно има бяла лястовичка, щом като има и други бели животни, но деликатно премълчава пред Гунчо дали вярва в нейната сила да носи изцеление на всеки болен. Тайнственото, загадъчното и не съвсем сигурното, което винаги предполага някаква двойствена роля, не пречат на Гунчо и неговите близки да изберат змията като възможна виновница за нещастието и да се надяват на бялата лястовичка за спасение от него. Нейният образ занимава мислите на всички герои в разказа и олицетворява за тях надеждата, доброто и щастието в живота. Освен всичко друго, тя е и „бяла"- едно рядко чудо, което засилва вярата им в нейните свръхестествени способности. И двата символни образа - на лястовичката и на змията - обогатяват смисловата многозначност на разказа „По жицата" и подчертават стремежа на героите да се съпротивляват до последния миг на предопределеното им сякаш от съдбата зло.

Змията се появява само веднъж в разказа, но затова пък в един от най-интересните сюжетни моменти, когато Гунчо разказва пред Моканина как се е появила тайнствената - и както се оказва впоследствие - неизлечима болест на единствената му дъщеря Нонка. Една нощ по време на жътва, след уморителната работа през деня, момичетата спят на полето и Нонка намира или уж намира в съня си легнала на гърдите й свита на кълбо змия. След това болката в гърдите и вече никога не стихва... Предполагаемата намеса на змията в нейното заболяване внася в тази история нещо зловещо и засилва трагизма на случилото се. Йовков съвсем съзнателно вплита в разказа познатия от толкова народни песни и предания мотив за змията - причинителка на болест, за да сгъсти краските и да представи Нонка като типична трагическа героиня, обречена да се бори със сила, неподвластна на нейните и въобще на човешките възможности, и да загине. Постоянната смяна на глаголните времена и смесването на преизказното и условното наклонение на глаголите, когато Гунчо препредава разказа на Нонка за появата на змията, внасят нотка на несигурност, на призрачност и на неопределеност във времето. Змията вече се възприема не като един от сравнително често срещаните полски обитатели, а като нещо, идващо, според преданията, от „долния свят", като нещо мистично, будещо по-скоро съмнение, отколкото увереност, че реално съществува. Това не намалява ужаса от призрачното й присъствие и обяснява сериозността на последствията от него за Нонка.

Акцентирането върху понятията „студен", „студенина", „нещо тежко и студено“, които най-напред Нонка, а след това и Гунчо употребяват в своя разказ, поражда асоциации не само с факта, че змията е студенокръвно животно, но и мисълта за смъртта и за мъртвешката студенина. Ролята на змията в случая е да отключи злото, да привика и предизвика смъртта на Нонка, което отново е в унисон с традиционните поверия за змията като носителка на злото, като създание, способно да „изпие" жизнените сили на човека и дори да „изпие слънцето". До края на разказа на Гунчо книжовното название „змия" упорито е заменяно от диалектната форма „зъмя", което поражда определени звуково-етимологични асоциации с думата „земя". И това е още едно косвено напомняне, че змията живее под земята, че е студена като нея и че смъртоносният й допир ще завлече жертвата в земята.

Коренно противоположна е ролята на бялата лястовичка в развитието на сюжетното действие като олицетворение на надеждата, на божествената светлина и на възвръщането към живота. Нейният образ се появява не в началото, а в сюжетния център на разказа. Оттук нататък тя се превръща в средоточие на мислите и надеждите на всички герои. Слухът за нейното появяване край село Манджилари, чието име напомня румънското диалектно название „манджи" („знахар, вещица, пророк"), пряко се свързва с мисълта за чудотворно спасение. Защото - според мълвата - това е бяла лястовичка с вълшебна оздравителна сила, която се явява веднъж на сто години и „който я види, от каквато и да е болест да е болен, оздравява". Това е последният светъл лъч, последната сламка за удавника, за която се хващат и Нонка, и майката, и Гунчо, колкото и той да не иска да си признае открито това. Жаждата за живот и за поне мъничко щастие превръщат бялата лястовичка за Нонка в символ на всичко, за което мечтае. Измъчените й и горещо обичащи я родители тайно се надяват чудото на изцелението наистина да се състои и дори в най-големите си съмнения те предпочитат да поддържат докрай надеждата на Нонка. Затова тръгват в най- горещите дни в края на лятото по прашните добруджански пътища, търсейки следите на бялата лястовичка, за да спестят на Нонка агонията на смъртта в някоя мрачна и душна бедна къщица и да я накарат да не мисли за наближаващия край в старанието си да не пропусне бялата лястовичка.

Единственият герой, който в началото трезво и дори скептично приема истинността на поверието за бялата лястовичка, е Моканина. Той охотно потвърждава пред Гунчо, че е напълно възможно да има „бяла" лястовичка, не скрива, че нито я е виждал, нито е чувал за нея и единственото, което старателно премълчава, е дали вярва в нейната способност да прави чудеса. Едва когато се разиграва сцената при каруцата, той разбира какъв е истинският подтик за тези хора да се решат на такава отчаяна постъпка и с всички сили се включва в усилията им да обнадеждят Нонка. В отчаянието си Гунчо пръв излъгва Нонка с думите: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката!“ Членуваната форма недвусмислено показва до каква степен мисълта за чудотворната птичка се е загнездила в съзнанието на всички! Става дума не за някоя друга, а именно за оная единствена лястовичка - желаната, необходимата, търсената - която би донесла на Нонка здраве, а на всички заедно - щастие. Бялата лястовичка най-често е определяна като художествена метафора на надеждата, но в случая с Нонка тя е равнозначна на живот. Самото споменаване на бялата лястовичка винаги променя Нонка, защото я връща към живота - очите й светват, гласът й трепва, надеждата я озарява сякаш отвътре. Дали вярва, или не вярва докрай на възможността за чудо, дали се старае да не го показва пред родителите си, в случая това не намалява ни най-малко нейното желание да види бялата лястовичка. Честото споменаване на „черните лястовички" - и при първото съобщение на Гунчо, когато жицата натежава „като броеница" под тяхната тежест, и в края на разказа, когато те се разхвърчават и пак се връщат след отминаването на каруцата - идва само да подчертае необикновената сила на жаждата за живот, излъчваща се от символния образ на надеждата - бялата лястовичка. Приписваната й чудодейна сила е всъщност само силата на внушението или може би временният ефект от него върху болния, но дали това е достатъчно за изцеление? Този въпрос измъчва и Моканина след раздялата му с Гунчовото семейство, не му дава покой логичният отрицателен отговор и състраданието му избликва в познатите болезнени думи на съжаление, протест и отчаяние от трагичността на човешкото съществуване.

Разказът „По жицата" никога не би бил същият, ако липсваха образите - символи на лястовичката и змията и ако развитието на действието изключваше тяхната роля. Те са част от това, което дава възможност на Йовков да постигне максимална обективност и да внуши своето послание към читателя така, както сам си пожелава: „Всичко да става, а аз да отсъствам напълно." Нещо повече, метафората „бяла лястовичка“ става не само негласното второ заглавие на разказа „По жицата", но се превръща и в своеобразна емблема на Йовковото творчество, утвърждаваща по неповторим начин вярата и надеждата в сбъдването на доброто.

 

*хтонично - другото име на Земята - майка на Титаните; вътрешен и тъмен аспект на Земята,
(из „Речник на символите“ - Жан Шевалие и Ален Геербрант)

@bgmateriali.com

Изтеглиsave