Синьото цвете, кулата и нощта. Романтизмът като литературно-историческо направление: светоглед, герой, жанрове, теми и символи

Един от най-очарователните, но и противоречиви културни периоди е Романтизмът. Разгръща се най-общо от последното десетилетие на XVIII до средата на XIX век. Заражда се в края на Просвещението, когато вярата в силата на разума постепенно отстъпва пред „философията на чувствата“. Това е разбиране, според което светът трябва да се възприема чрез сетивата и емоциите, които поражда, а не според правилата на разума. Този особен вид светоглед е определящ за романтическото изкуство. То се противопоставя на установените норми, като ги обявява за остарели и ограничаващи свободата и въображението.

Специфично е мястото на Романтизма спрямо други културни епохи като Ренесанса и Просвещението. За разлика от Ренесанса, който идва като генерална смяна на светогледа, и от Просвещението, чиято идеология обхваща всички сфери на XVIII век, Романтизмът се разпростира основно в областта на изкуствата - литература, музика, живопис - и работи по посока на художественото им усъвършенстване. Това дава повод на изследователите да говорят за Романтизма не толкова като за културна епоха, а по-скоро като за движение, направление, стил в изкуството.

ПОНЯТИЕТО „РОМАНТИЧЕН“

Произходът на понятието „романтичен“ се свързва със средновековното „роман“ (roman) - произведение, създадено на романски език, и романс (romance), испански музикално-лирически жанр. През XVII век с романтично се означава нещо враждебно на разума, отвлечено от живота и от реалната действителност. Негативна отсянка има и у просветителите през XVIII век, които с „романтичен“ се назовават необичайни, необикновени събития, а също и фантастичната литература. На границата на XVIII и XIX век „романтичен“ се налага като термин, свързан с изкуството. Става синоним на модерно и ново изкуство, което се противопоставя на древното, класическото изкуство. Иначе самите романтици не мислят себе си като движение с конкретни исторически граници, а са убедени, че романтическото се съдържа и в предходните епохи. Според тях Данте, Шекспир и Сервантес също са романтици.

ЛИТЕРАТУРА, ГЕОГРАФИЯ И ИСТОРИЯ

Романтизмът не се развива едновременно в отделните части на Европа. Най-рано започва в Германия и в Англия - през 90-те години на XVIII век и продължава до първите три десетилетия на XIX век. Във Франция хронологическите му граници са от 20-те години на XIX век до към средата на века. Най-известните представители в Англия са Уилям Уърдсуърт, Самюел Колридж, Джордж Байрон, Пърси Биш Шели; в Германия - Фридрих и Август Вилхелм Шлегел, Новалис, Лудвиг Тик, Адалберт фон Шамисо, Е.Т.А. Хофман; във Франция - Шатобриан, Ламартин, Жермен дьо Стал, Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе, Александър Дюма. Особено присъствие Романтизмът има в руската литература, чийто най-изявен представител е Александър Пушкин.

Историческите предпоставки за романтическото движение са големите сътресения и промени в европейските държави в края на XVIII и първите десетилетия на следващия век. В политически план това са Френската революция (1789), Наполеоновите войни (1806 - 1815), а в икономически - все по-засилващото се овеществяване на човешките интереси и отношения. Нестабилността на обществения климат, заплахите към духовността, съмнението в разума като висша сила - това са все причини, които карат хората на изкуството да се отдръпнат от реалността и да потърсят спасение в изкуството.

РОМАНТИЧЕСКИЯТ СВЕТОГЛЕД

Романтическото изкуство гради един специфичен свят, в който идеал и реалност са противопоставени. Този конфликт особено точно е формулиран от Алфред дьо Мюсе в романа му „Изповедта на едно дете на века“ (1836), където съвременната ситуация се описва като сблъсък между два лагера - лагера на хората на духа и лагера на тези, чиито интереси са свързани само с материалното. Именно разминаването между реалното и желаното е в основата на романтическото светоусещане. Според него светът е двойствен, разкъсван от конфликти и сътресения. Изпълнен е с разриви - между идеал и действителност, индивид и общество, разум и чувство, реално и ирационално, духовно и материално. Затова и противопоставянето на светло - тъмно, нощ - ден, минало - настояще, високо - ниско е важен елемент при изграждането на романтическите произведения. В тях се застъпва принципът на двоемирието, при който светът се разцепва на две - враждебен, грубо-реален, материален, от една страна, и идеален, свят на мечти и поезия, от друга.

Субективизмът и индивидуализмът са двата водещи принципа на романтическото светоусещане. На мястото на ясния, логичен и разсъдъчен поглед към действителността от епохата на Просвещението идва обръщането към собствените настроения и емоции. Обществено ангажираната личност отстъпва пред фигурата на човека, самовглъбен в себе си. Правилата също са отхвърлени, като се обявяват за задушаващи твореца окови. Те го лишават от индивидуалност и пречат на вътрешната му свобода. Вместо това романтиците издигат като норма въображението. За тях то е средство за моделиране на света, което осигурява така желания вход към субективните пространства на мечти и желания.

Основните интереси на романтиците са насочени към митологията, фолклора и историята. Романтическите творци възприемат митологичните правремена и Средновековието като колективно детство на народите, време на духовна чистота и първотворение. За тях митовете са най-висшата форма на поезия и са ценен източник за поетическите им символи и образност. Фолклорът е извор на поетическо вдъхновение. Именно във връзка със засиления интерес към народното изкуство във времето на Романтизма се заражда фолклористиката като наука. Първите събирачи на народното наследство са немските романтици братята Якоб и Вилхелм Грим, чиито преработки на народни приказки четем и до днес.

ЛИТЕРАТУРА НА РОМАНТИЗМА

Романтическата литература се ражда като резултат от търсенето на „убежище“, което да приюти и съхрани останките от наранените от обществото духовност и чувствителност. Оттук и бягството на романтика от света, което се изразява както в плътното затваряне в себе си, така и в съвсем конкретното напускане на враждебната среда. Съдбата на много от романтическите поети следва този път. Байрон, Шели са принудени да изоставят родината си и умират в изгнание, а една от големите фигури на Френския романтизъм - Жермен дьо Стал - през целия си живот е подложена на гонения от страна на Наполеон.

За Романтизма думата поет има свещен смисъл. Практическата невъзможност обаче на твореца да реализира своите стремежи в реалната действителност влече след себе си ред болезнени състояния. В плана на творчеството техен израз е т.нар. мирова скръб - драматичното преживяване на дисхармонията на света.

Трагичната съдба на романтическия творец се отразява във фигурата на романтическия герой. Той е беглец, самотник, аутсайдер, отдаден на вътрешните си страхове и болезнени емоционални състояния. Затварянето му в себе си граничи с депресивни състояния, каквито са болестта и лудостта. Но също така той е и бунтар, готов да застане срещу всичко и всички в името на опазването на духовността. Негова отличителна черта е младостта, тъй като романтиците вярват, че именно младият човек носи силата за промяна и способността да се противопостави на закостенелите традиции. Подобно на двойствения романтически свят, той също е разкъсван между реалността, която го заобикаля, и мечтаното битие.

Определящото за жанровете на Романтизма е, че те не се появяват в своя чист вид, а съвместяват в себе си особеностите на различни жанрови форми. Тази специфика идва от характера на романтическата философия, която се опитва да съчетае музиката, литературата, математиката, историята, митологията, фолклора в едно общо цяло под знака на поезията. Музиката е обявена за най-висшето изкуство, а лириката - за най-съвършения литературен род. Водещ принцип при образуването на жанровете е сближаването на музика с поезия.

Най-богато наследство романтиците оставят в областта на лирическите и лиро-епическите жанрове (Байрон, Шели, Шатобриан, Ламартин), но безспорно съществено място заемат и новелата (Е.Т.А. Хофман), романът (Новалис, Лудвиг Тик, Виктор Юго), драмата (Виктор Юго). 

Интересът към историята пък ражда историческия роман (Уолтър Скот, Виктор Юго). Тези жанрове обаче са твърде различни от установените. Те съчетават елементи от различни изкуства с идеята за постигане на синтез между тях. Такива смесени жанрови форми са драматическата поема (Байрон, „Манфред“) - драма с несценичен характер, фрагментът (Новалис, Фридрих Шлегел), фантазиите (Хофман, „Фантазии по маниера на Кало“), романът приказка (Новалис, „Хайнрих фон Офтердинген“), романът в стихове (Байрон, „Дон Жуан“).

Темите и мотивите, които романтическите автори интерпретират, са центрирани около основните противопоставяния в романтическия светоглед. Бягството и затварянето сред блянове и видения са проблемните ядра на романтическите произведения. Заедно с това се появяват и познати от предходните епохи теми. Сред тях значимо място има темата за природата. Налице е принципно ново отношение към природата - тя е източник на творческо въображение, одухотворена е и „преживява“ заедно с романтическия поет. Важна тема е обръщането към Изтока, чиито тайни извисяват духа и го освобождават от ограниченията на грубата реалност.

Мотивът за пътя при романтиците добива нова интерпретация. Той е свързан с бягството от света, със самотничеството. Той е път към поезията, но и преди всичко към себе си. Съществено място има мотивът за съня. Според романтиците сънят е истинската реалност, тъй като именно в него намират реализация мечтите и идеалите. Мотивът за лудостта е актуален във връзка с принципното раздвоение на романтическия герой.

Интересът към тъмните страни на личността ражда темата за нощта. Традиционната опозиция ден - нощ, осмисляна в отношението светло - тъмно начало, при романтиците има двойствен смисъл. Денят и светлината невинаги са носители на доброто, а по-скоро припомнят за битовото, всекидневното и обикновеното. Нощта се възприема като „друг“ свят - време за вдъхновение и творчество. Заедно с това тя представя мрачните страни от човешката душа.

За романтическата литература важен е езикът на символите, който оказва въздействие и върху следващите литературни школи (например символизма). Най-известни са кулата (знак за самотничество и извисеност над обикновения свят), планината (място за познание, но и за съхранение на съкровените тайни на битието), върхът (изпитание, но и знак за самоизолация). А една от най-значимите емблеми на Романтизма е синьото цвете - символът на поезията, за което разказва романът „Хайнрих фон Офтердинген“ на немския романтик Новалис.

Реализацията на романтическите послания е невъзможна без основните принципи на романтическата поетика - романтическа ирония и романтическа гротеска.

Романтическата ирония е средството, чрез което героят на Романтизма се оразличава от реалния свят. Ироничният, а понякога откровено сатиричният поглед към действителността (както е например в „Дон Жуан“ от Байрон) създава една специфична дистанция към несъвършения свят, като така се изразява несъгласието с него. Романтическата гротеска пък представлява съчетаване на възвишено и грозно, на гротескно и красиво. Обичайно се използва при герои, у които е налице явното несъответствие между вътрешна душевна чистота и външна уродливост. Такива се срещат най-вече в романите на Виктор Юго, като образцов пример са Квазимодо от „Парижката Света Богородица“ и Гуенплен от „Човекът, който се смее“.