Върхът, от който се вижда краят на Бялото море: „Самодивските скали“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Самодивските скали
Загубени по лов чак до усойните дълбочини на майка Стара планина, ние с Чумака — славен планински ловец, преживял петдесет години в лутания из дивните балкански гори и пущинаци — спокойно почивахме под гъстите букови сенки край един шумлив поток. Мир и величава горска тишина царуват наоколо и сякаш поглъщат дивото ехо от шума на потопи и водопади, който непрекъснато ехти из тъмните и хладни усои и се носи като някоя стихийна, ободрителна песен из дивите гори. Над нас непоколебимо, право и стремително се вдигат високи върхове и смело очертават в небесния лазур голите си, скалисти, със сурова хубост чела. А още по-високо, над тия надменни гиганти, в гълъбовосиньото небе се вие бавно и спокойно орел — планински цар, с непостижим и смел полет.
Аз, волно изтегнат по гръб върху влажна и зелена постилка от див бурен и миризлив здравец, лежа и гледам едрата, мощна и кокалеста фигура на стария Чумак, който седнал край мене, внимателно наведен и гологлав, чисти непогрешимото си шишане. Над високото му, изпъкнало и ръбато чело падат малки потни кичури от сребросива коса и чудесно украсяват това продълговато, сухо, но здраво и червено лице, по което, както всякога, лежеше надменното спокойствие, на една калена и волна душа. Гъстите му надвесени вежди, ловджийският поглед на кафените му очи и дългите му от сребърна коприна мустаци, чиито краища лежеха чак на раменете му, придаваха една чудна привлекателност и почтеност на цялата му юнашка снага.
Той издигна шишането и на шега замери в безкрайното висине черната точка на орела, който минаваше под слънцето и като малко облаче хвърляше тъмна сянка по сините скали и сипеи на срещните баири.
— Ако шишането мереше с окото, устрелил бих тая проклета птица.
И той я заследи в небесата. Тя дълго се въртя във висинето, като ту бавно се спущаше надолу и с неподвижни криле правеше широки кръгове в простора, ту мощно трепваше и стремително се издигаше и чезнеше в лазура. Най-после се изви и като демон полетя надолу и кацна царствено върху острите насрещни скали.
— Това са Самодивските скали — каза след дълго мълчание старият Чумак. — Непристъпни, високи, опасни и пълни със змии скали. Откак свят светува, там не е стъпил човешки крак и надали ще стъпи нявга. Навред из пръснатите наблизо и далече околни села и колиби хората вярват, че от върха на тия скали се вижда краят на Бялото море, в което сутрин и вечер се къпе слънцето.
И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи. Наоколо под тях урви, сипеи, гори, канари без ред, стихийно разхвърляни пропасти и бездни.
В дълбокото подножие на тия върхове имало село, планинско село от колиби, пръснати като изгубени една от друга из горите. Жителите му, същи горски деца, живеели волно, като тия планински орли, които не знаят страх и предели. Из тъмните гори по цял ден се чували гърмежи от ловджийски шишанета, по широките поляни ехтели звънци от гойни стада, усоите се пълнели от момински песни, младежки викове и сладкогласни кавали.
Но тия непристъпни скали със своята дивота и надменност хвърляли някакъв упрек и присмех в смелите сърца на младежите, за които нямало не пребродена усоя, непостижими височини. Някакъв потаен срам тежал върху младите души и те не могли без скрита въздишка да погледнат тия скали, от острите върхове на които биха могли да видят морето, дето се къпе огненото слънце.
Коя младост не би желала ла види най-хубавото нещо от най-високото място? Но кой би предприел тоя път, пълен с опасности и неизвестност? Всяка майка треперела при мисълта, че нейното чедо би се помамило от славата на велик подвиг. Момците мислели и въздишали.
А младата Магдалина прибавила още една мъка в момковите сърца — тя била най-хубавото момиче на света.
Магдалина безгрижно пасла бащините си кози по тия планински поляни, брала горските цветя, правела венци и китки и пеела. И вечер, когато слънцето захождало и с последни лъчи озарявало височините, дето били бащините и колиби, то се прощавало с най-хубавата пастирка на света, която, подскачайки като дете и окичена с венец от златна игличина, прибирала обичното си стадо.
Потайно въздишали момците по нея и медните им кавали тъжно затрептели из веселите гори и далеч разнесли славата на Магдалина.
И ето че отвред лични момци почнали да я искат от баща й. Богаташите искали да го подкупят със силата на своето имане, бедните, но с пламенни сърца момци били готови на смъртен подвиг, за да спечелят тая планинска царица.
— Тя е още малка — отговарял старият баща. Но вечер, когато я виждал да кара стадото, сияйнала от младост, с горещи алени страни, с очи светли и бистри като горските кладенци, в които горял огънят на пламенни желания, той се замислял.
— Аз не съм господар на нейното сърце — почнал да отговаря той, — нека по своя воля си избере юнак.
Магдалина спокойно пасла бащините си кози и сякаш не обръщала внимание на момците, които лудеели по нея и постоянно я дебнели и пресрещали със стадата си из дивите гори. Това било страшно оскърбление за младите сърца. И една нощ незнайно кой подпалил бащините й колиби и пламъци осветили цялата планина. Това не уплашило баща й. Той спокойно отговарял на всички:
— Цял да ме изгорят — това съм. Мойта Магдалина иска сама да си избере другар.
Наскоро една сутрин той намерил в кошарата безжалостно изклано цялото си стадо. Кръв обляла сърцето на стария планинец. Гняв и мъка разплакали старческата му душа. Той прегърнал наскърбената си дъщеря и казал:
— Не ти се сърдя, дъще. Знаеш моята дума. Не съм господар на сърцето ти. Избраният от тебе юнак ще бъде и от мен избран.
Магдалина казала:
— Ще взема оня, който ме изведа на върха на Самодивските скали.
Момците се смутили и умърлушили. Това не бе ли подигравка? Кой може да я изведе на непристъпните скали? Кой имаше орлови криле да литне там?
Скришом един от друг всеки от тях обиколил тия самодивски върхове и се връщал замислен.
Невъзможно!
Само Перун на се отчаял.
Той бил млад, строен, мургав момък с високо чело, с черни очи и светъл поглед, с гордо вирната глава. Той горял на огън за Магдалина и решил или да загине, или да я спечели. Той не преставал да следи Магдалина и да и краде венеца от игличина.
— Магдо — казал и той, — ти виждаш, че те обичам. Аз се не плаша. Ще те изведа!
— Само тогава ще те обичам и ще бъда твоя — отговорила разтреперана Магдалина.
— Ами ако загинем? — попитал момъкът.
— Ще загинем заедно — отговорила тя и попитала:
— Ами ако не можеш ме изведе?
— Ако не вярваш, няма и да тръгнеш.
На другия ден пременен като за сватба народ се стекъл от всички вършища и колиби към поляната в подножието на непристъпния връх да види Магда и смелия й любовник как ще полазят по стръмните скали.
— Безумец! — укорявали го старците. — Да гине за една жена!
— За една любов! — отговорил момъкът.
— Магдалино, ако ти не жалиш себе си, пожали него! — казал някой на девойката.
— Ами ако видя чудното море? — отговорила тя.
— Е, та какво?
— Какво ли? Ще узная истина ли Перун ме обича.
— И повече?
— Не ми трябва повече!
И като го хванала за ръка, казала:
— Да вървим!
Със затаен дъх хората следели от поляната долу как те прескачат храсти и камънаци, как лазят по сипеите и с какво усилие търсят по измитите от дъждове канари опора за краката си, с каква нежност и внимание момъкът прикрепял другарката си и я водел към облаците.
Когато Магдалина се спирала да почине, той обикалял мястото, за да намери проход, турял камъни, за да направи стъпала, храсти, за да има за какво да се хващат. Уморен се връщал и отново я повеждал нагоре. Те потъвали в пропастите и дълго се изгубвали от погледите на хората, които навеждали глави изтръпнали. Но ето, че смелият момък отново се показвал висящ над бездните със скъпата си другарка на ръце. Те излезли толкова високо, че не се виждали вече. Ала върхът на опасните скали бил още по високо.
Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и Перун не се върнали.
И до днес никой не знае, дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост.
Свързани материали
Мечът остър, ала умът тъп: „Главатарят, който искал да плени месечината“, турска народна приказка, пълен текст
Дали е било, или не е било, ходжата знае: така започва тази турска народна приказка с неизвестен автор, поместена тук в пълния си текст, с бележки под линия за остарелите думи. В началото се разказва за момата, чиито коси са златна свила, а от устните ѝ падат зрели плодове и от страните ѝ капе ален трендафил. Около нейния мраморен сарай израства богат град с кервансараи, пристанище и сергии, отрупани със смокини и портокали. Оттук приказката сменя посоката: отвъд морето живее главатар, когото завистта повежда на война. Разгромът на щастливия град и срещата с момата променят всичко, а мъдреците, звездобройците и билкарите поставят пред победителя едно условие, което звучи изпълнимо само за човек с остър меч и лека глава. Централната част е походът към планината, над която виси месечината, и предупреждението на най-стария мъдрец колко далече е тя, колко голяма и кой я пази. Дългият път през камънаци, пропасти и върхове е разказан с натрупване, което подготвя срещата на билото. Как завършва тази среща, какво остава от войската и какво заварва главатарят на връщане, приказката казва в последните си редове. Текстът е подходящ за четене по темата за вълшебната приказка и фолклорния разказ, за откриване на устойчивите приказни формули, за характеристика на героите и за задачи върху поуката и композицията.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Преразказ на „Главатарят, който искал да плени месечината“ от името на главатаря – от завистта до поражението. Изповедта на един победен
Приказка, разказана от онзи, който е причинил всичко – и точно това я прави да звучи различно. Подробен преразказ, който покрива цялата история и същевременно я превръща в равносметка. Обемът е значителен и това е сред основните предимства. Нищо съществено не е пропуснато: началното самочувствие, мълвата за далечния град, завистта, подготовката за поход, нападението, срещата с девойката, съветът на мъдреците, дългият път и завръщането. Всеки епизод е обособен в самостоятелен абзац, така че текстът се проследява лесно и се възпроизвежда без затруднение. Гледната точка е издържана от първата до последната дума. Разказът се води в първо лице, а събитията са предадени така, както ги е видял и преживял говорещият – с неговите решения, заповеди и заблуди. Там, където той не е присъствал, сведенията са подадени като чути. Особено силна е вътрешната линия на текста. Освен случките той предава и състоянието на разказвача – самонадеяността в началото, обърканото недоумение в средата и признанието накрая. Тази промяна не е обяснена отвън, а личи от самия начин на говорене, което е най-трудното при творчески преразказ и рядко се постига. Езикът е плътен и запазва колорита на оригинала. Използвани са характерните названия на оръжия, дрехи и места, а образните изрази от приказката са вплетени естествено. Изреченията са къси и ритмични, а на местата с напрежение натрупването на глаголи предава динамиката на действието. Репликите са предадени предимно в непряка реч, а заповедите на героя са преобразувани така, че да звучат като негов спомен, а не като сцена. Финалът е решен най-силно – с редица кратки изречения, които изброяват загубите, и с изрично признание, което затваря цялата история. За учителя това е готов образец при работа върху преразказ от името на герой с отрицателна роля – случай, който затруднява учениците най-много. Показва как се предава чужда постъпка от позицията на извършителя, как се пази гледната точка и как вътрешната промяна личи от езика. Върши работа и като материал за обсъждане в час. За ученика ползата е двойна. Материалът дава цялата приказка в подробен и разбираем вид и същевременно предлага модел за най-често задаваната творческа задача. Подходящ е за подготовка преди класна работа, за изпитване и за самостоятелна работа у дома, а схемата се пренася върху всяка друга приказка с ясно очертан главен герой.
Волът, наречен „ангел“, и селянинът до него: пълният текст на творбата „Те победиха“ от Йордан Йовков
Зимно шосе към семинарията, керван биволски коли с въглища и една малка скулптурна група, видяна на художествена изложба: оттам тръгва размисълът, чийто текст е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар. Разказвачът върви сам през заснежения край, спира се пред спрелите на пътя кола и си спомня фигурите на бивола и опълченеца, пред които на изложбата се тълпят посетители, всеки с различно обяснение защо групата се казва точно така. Оттам погледът се прехвърля към селския двор, към галените имена, с които се посрещат воловете, към детето, което подава суха кора хляб, и към скръбта, настъпваща в къщата, когато животното умре или бъде отнето. Средната част противопоставя на тази задушевност едно раздразнение от сълзливата литература, която свежда всичко до пари и лихвари. След това текстът се връща към човека: към пролетта, сеитбата и жътвата, превърнати в обряд, към вечерта, в която камбаните разнасят вестта за войната, и към чуждите пътища, по които двамата другари стигат до калните полета на Чаталджа. Финалната част връща кервана обратно през града и го оставя там, откъдето е тръгнал: при бедната хижа, босите деца и дъха на животните зад стената. Творбата е подходяща за подготовка на анализ или съчинение върху темата за труда, земята и мълчаливото достойнство на българския селянин у Йовков, за търсене на точни цитати и за наблюдение върху образността и пръстеновидната композиция.
Преразказ на „Главатарят, който искал да плени месечината“ от името на стария мъдрец
Приказката, разказана от онзи, който е показал на главатаря месечината. Готов преразказ от името на стария мъдрец. Разказвачът се представя веднага: стар човек, видял много земи и много забравени неща, за когото онази нощ остава запомнена. Оттам разказът тръгва от идването на посланиците, задъхани и уплашени, и от повикването при болната девойка. Подробно е предадено пристигането на мъдреците, звездобройците, чародеите и знахарите и присъдата, която те произнасят: какво е нужно, за да се върне животът на момата. Кулминацията е предадена през действие: разказвачът се приповдига, взима войводата за ръка и го завежда до прозореца. Онова, което вижда в очите му, е дадено като собствено наблюдение, а не като чужда мисъл, и точно това издържа гледната точка. В целия текст глаголното време е последователно, а пряката реч е превърната в непряка. Отделно личи и как е решен най-трудният момент: онова, което се случва по-късно, е предадено като чуто, а не като видяно от разказвача. Материалът е подходящ като образец за собствен преразказ от името на герой, за подготовка за класна работа и за упражнение върху ограничената гледна точка.
„Аферим, бабо, машаллах!“: пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.