Повестта „Маминото детенце” от Любен Каравелов е сатира на бездуховния и паразитен живот и на погрешното възпитание на младото поколение, водещо до фатални последици. Художествените послания на автора осъждат редица отрицателни черти на човека - алчност, скъперничество, сребролюбие, егоизъм, леност, умствена тъпота, господарско самочувствие и пр. Тези проявления на негативното у човека са обект на порицание чрез изображението на живота в едно чорбаджийско семейство.
Осмиването и отричането на бездуховния и паразитен живот, както и на погрешния начин на възпитание се осъществява чрез сатиричните герои Нено и Неновица. Писателят показва майсторство при изграждането на техните образи, използвайки разнообразни художествени похвати - портретна характеристика, в която съществена роля има гротесково-карикатурното изображение, поведението на героите, отношението им към хората и към значимите страни на живота. Важно средство за сатирично осмиване в повестта е иронията, непосредствено поднесена чрез иронични епитети и перифрази.
Характерен композиционен похват в произведението е контрастът, който се проявява още в първата повествователна глава на творбата (контраст между двете описателни картини - на природата и на трудовото опиянение на розоберачките, както и при портретното описание на двамата герои). Атмосферата на „райската градина", както Любен Каравелов нарича гюловата градина, е наситена със свежест, жизнерадост, веселие. Момичетата, които берат трендафила, пеят, смеят се, подскачат весело, изпаднали в празнично, приповдигнато настроение. Художествената картина е изпълнена с живот, защото трудът е живот.
Атмосферата в дома на чорбаджийското семейство е тежка, задушаваща, безжизнена. Затова допринася гротесково карикатурното изображение на двамата герои. Чорбаджи Нено е обрисуван като две лебеници, които образуват неговото безформено мазно тяло - белег на неподвижност, леност и чревоугодничество. При кипящата наоколо работа Нено се излежава на сянка, отдаден на безделие. Обикнат похват на Любен Каравелов е да представя героите си чрез тяхната портретна характеристика. Външният вид издава вътрешната същност на човека. Устата на Нено е оприличена на дупка-като кратер на клокочещ вулкан, а носът и ушите му-на „три червени подлоги". Гротесковото изображение продължава-чорбаджията вместо очи има две черни точки. Писателят напомня, че по манастирите наричат очите „светила", тоест отражение на духовния свят на човека. Оприличените на „две черни точки" очи на Нено, които само шават „насам-нататък", не отразяват нищо, тъй като притежателят им е бездуховен. Целият външен портрет на Нено, изграден изцяло чрез съпоставки с екземпляри от растителния свят и с битови предмети, създава усещане за уродливост и липса на човешка същност.
Сатиричният образ на Нено добива по-плътни очертания при описанието на неговото поведение, постъпки и отношения с хората. Най-любимото занимание на чорбаджията е да лежи под дебелата сянка на кичестата круша в двора. Портретното му описание неслучайно започва с глагола „седя” - в контраст с движението на розоберачките. Бездействието на Нено е свързано с още едно негово любимо занимание - пиенето на ракия. Казанлъшката гюловица, на която писателят посвещава в началото на повестта иронично-поетична възхвала, се превръща в своеобразен герой в творбата. Нейни поклонници са не малко жители на Казанлък от всякакви среди, тя е и една от главните причини за трагичния жизнен край на галения чорбаджийски син. Любимото занимание на бащата (а и на майката) става предпочитано и от сина, но и негов най-голям враг.
Образът на Нено се разкрива напълно в отношенията му с хората. Докато с турците той поддържа най-приятелски отношения, към подчинените си е груб и безцеремонен. Грубостта и господарското му самочувствие се проявя ват особено силно в отношението му към слугата Иван, наречен заради своето безличие Нищото. Чорбаджията го е превърнал в марионетка, без да му дава правото да мисли, като го отрупва непрекъснато с „мъдри" поръчения и наставления, сипещи се от устата му, понякога и чрез нечленоразделни звуци - израз на умствена тъпота.
Жестокост и грубост Нено проявява и към работничките. „Парици им се плащат. Удряй !"-дава заповеди чорбаджията на слугата си. За него работниците са бездушни същества - машини, пригодени само да му печелят пари. Господарското му самочувствие се проявява и в отношението към бедните. За него, както и за жена му (а също и за сина им), няма никакви морални спънки - те участват без угризение на съвестта в разрушаване на щастието на бедните Пенка и Стоян.
Но докато с подчинените си и бедните Нено се отнася грубо и господарски, към жена си показва мекушавост и безхарактерност. Тя е тази, която има думата в семейството и той я слуша безпрекословно, за да не нарушава негласното им споразумение за тишина и спокойствие.
Каравелов използва като похват и сънищата за характеризиране на своите герои. Чрез съня на Нено, в който той вижда жена си като мечка, играеща пред конака, а себе си - седнал да пие ракия със забитина, не само се намеква за животинското начало у Неновица, но се и подсказва нежеланието на героя да нарушава собственото си спокойствие дори когато жена му е в неблагоприятно положение.
Разсъждавайки за хора като Нено, които не са способни да напоят „нито циганско магаре", но стават богати, важни, „знатни" и „славни" чорбаджии, писателят косвено изтъква нищожеството на своя герой: „Гледаш ги - няма нищо, разгръщаш ги – не видиш нищо, говориш с тях- не излиза нищо, анализираш ги - не намираш нищо."
В сатиричен план е изграден и образът на Неновица. Авторът я разкрива като алчна, ленива, чревоугодна, нечистоплътна, сребролюбива скъперничка, духовно ограничена, умствено и морално ограничена жена, насочена само към материалната изгода и парите. Още в началото на нейното портретуване авторът я представя не като живо човешко същество, а като нещо безлично и неопределено чрез перифразата „такова едно нещо" „онова нещо". Сравнявайки я освен това с „ония двоеноги животни, които от своя страна имат сходство с други едни живот-
ни, които се отгояват за Коледа", той извежда на преден план животинската й лакомия. Неслучайно тялото й е „мазно" (при това изпускащо толкова много пот, че дори Нено си запушва носа-още една черта - нечистоплътност), лицето й, освен „хубавичко", е и „мазничко". Умалителната форма на епитетите показва снизходително-подигравателното отношение на автора. Към това се прибавя и ироничната му перифраза „доволно апетитна госпожа".
Изобилстващите в художествения стил на повестта иронични епитети и перифрази - израз на сатиричното чувство на писателя, се отнасят най-често за Неновица: „знаменитата госпожа", „дебелото утешение на Нено чорбаджи", „Неновата половин душа", „гениалната економка", „ економическата жена", „чедолюбивата" и „нежната родителница" и п р. Чрез тях косвено се посочват едни или други черти и качества на героинята - чревоугодие, скъперничество, майчина слабост, неразделната й същност от Нено.
Верен на своя похват да насочва вниманието си към външната портретна характеристика на героя, отразяваща вътрешния му духовен лик, Любен Каравелов отбелязва, че лицето на „Неновата половинка” е „почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено и замислено". Мислите й се въртят само около маловажни битови въпроси, които издават груб практицизъм и желание да спечели колкото се може повече пари. Трите жизнени правила, които движат съществуването й, са свързани само с парите, а от тях най-важното е „да не се доплаща или съвсем да не се плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме". Това правило има обаче и допълнение: „А нам всеки трябва да плаща." Тези „зрели и практически мисли", както иронично ги нарича писателят, се „провирали" в мозъка й без страстно увлечение, защото там вече е загнездена страстта й към тишината и спокойствието. Скъперничеството до такава степен е завладяло Неновица, че тя забранява на Нено да пуши скъп тютюн и да черпи с вино приятелите си. Това нейно качество се отразява в житейската й философия, че всеки разумен човек е задължен да забогатее, „защото сиромашията не чини нито калпав грош". Тази „философия” тя се стреми да втълпи и з главата на своя син.
Съвместният живот на двамата герои им създава общи любими занимания - и Неновица с часове се излежава под дебела сянка, и тя е любител на гюловата ракия. Вътрешното сходство между двамата се проявява в обичта им към парите. Както за чорбаджийката парите са главен център на интересите й, така и за Нено чорбаджи главният му стремеж е да трупа богатства. Дълбоката им връзка се изразява особено силно в общата им любов към тишината и спокойствието.
„ Тишината и спокойствието" - са ключовите думи в повестта, израз на егоистичното паразитно съществуване на двамата герои. Потънали в блаженството на това съществуване, те не искат да бъдат обезпокоявани от никого и от нищо. Кратките им разговори, засягащи незначителни въпроси - за горещината, под коя сянка да легнат и пр., показват не само пустотата на техния вътрешен свят, но и нежеланието безметежният им живот да бъде смущаван. Ето защо спокойствието и тишината, както казва писателят, „са седели вече доволно яко на своите престоли".
Любовта към тишината и спокойствието до такава степен обсебва Нено, че той се превръща в „безответен роб и всепокорнейши слуга" на властолюбивата си жена. Оставил се да бъде воден „за юларчето" към неговите домашни задължения, той й е предоставил изцяло възпитанието на сина си, въпреки че и той участва в оформянето на характера му с цялото си жизнено поведение. Поела обаче главната възпитателна роля, Неновица се е постарала най-напред да внуши на сина си, че основната задача в живота е да се печелят пари. Освен това тя се стреми да му създаде господарско самочувствие, тъй като чорбаджиите са избрани хора и могат да действат както им е изгодно.
Водена от своята криворазбрана майчина любов, Неновица разглезва сина си до такава степен, че го превръща в „мамино детенце". Сляпа за неговите провинения, тя обвинява винаги другите, приканва даскал Славе към специално отношение към си на й, тоест да не го бие. Николчо така и не научава нищо за четири години в знаменития „разсадник на образованието". Майката го окуражава да пие ракия. Възпитан в такъв дух от родителите си, твърде далеч от нравствените добродетели, Николчо много скоро успява да добие най-ценното според тях - любов към парите и господарско самочувствие. Подобно на Нено и Неновица, той започва да държи главата си нависоко и да говори повелително. Въпреки сходството си с тях, има и съществена разлика - те са лениви и неподвижни, детето им - живо и пъргаво, родителите са любители на тишината и спокойствието, синът им - любител на приключенията, Нено и Неновица обичат да трупат богатства, Николчо - да ги пилее.
Сериозните последици от погрешното възпитание на сина започват да се проявяват - той се отдава на лентяйство, харчи парите на родителите си по кръчми, гуляи и забавления с жени. Когато казанлъшкото общество изразява възмущението си от това поведение, а и турчинът Али ага се намесва със съвет, Нено нарушава драгоценното си спокойствие и решава като баща да прочете назидателна лекция на сина си. Основната й тема са парите - най-важната цел в живота. Знае ли синът как се печелят пари, които така безразсъдно харчи? „Умните" отговори на Николчо изглежда задоволяват бащата, който след строго мъмрене не предприема никакви
мерки срещу поведението на сина си.
Тишината и спокойствието в дома на чорбаджийското семейство започват обаче сериозно да се нарушават след първата кражба на Николчо. Когато Неновица разбира, че парите, които е събирала и крила дори от мъжа си цели петнадесет години, са откраднати, нейният вътрешен свят рухва и тя „изревала така диво, щото и врабчетата на крушата... захванали да слушат с внимание..." Но и в този момент майката прикрива провинението на сина си, макар че Нено й подсказва, че именно Николчо е крадецът. Поредната й грешка води до следващата кражба.
Тишината и спокойствието в семейството се нарушават окончателно, когато Нено разбира, че е открадната и от него кесия с пари и че крадецът е пак любимият им син. Бързата смърт на бащата след този силен за него удар говори, че наистина парите са били винаги цел и смисъл на живота му.
Финалът на повестта представя тъжната картина на разбитото семейство от пропадналия Николчо. На радостта и веселието в гюловите градини е противопоставена трагедията на двете нещастни жени - младата съпруга на Николчо, с повехнало и бледо лице, изоставена от него, и остарялата и болна Неновица, останала сама, без своя другар - жертва на жестоката постъпка на техния син. Така чрез контраста се засилва внушението на автора, изобличават се пороците и нравствената деградация на човека. Нещастието на двамата родители е трагична последица от лошото възпитание. Истинските виновници за трагедията са именно те, които с лошия пример на своя живот и с погрешните насоки тласкат сина си към бездеен, безсъдържателен и порочен живот. Ето защо главният критичен прицел на автора е насочен преди всичко към тях. Чрез техните сатирични образи Любен Каравелов заклеймява бездуховното и паразитно съществуване и порицава остро неправилното възпитание на младото поколение.
@bgmateriali.com
