Повестта „Маминото детенце” е първата част на Каравеловата творба „Три картини от българския живот", която е публикувана през втората половина на 1875 г. на страниците на сп. „Знаме". Макар и недоработено, това произведение може да се нарече първия български сатиричен роман, който разкрива безнравствената същност на онази част от българското чорбаджийство, която живее без идеали и светли пориви.

В повестта „Маминото детенце" Нено, Неновица и Николчо са художествени образи, сатирично обобщили отрицателното в нравственото поведение на българина през 60-те години на XIX век. Социалната действителност е пресъздадена живо и увлекателно. Чрез своите герои Каравелов осмива негативното в живота, като по този начин насочва читателите сами да открият положителното. Проблемите, които разглежда Каравелов, са тежките последици от лошото възпитание, нравствената деградация и моралната поквара, родени от финансовото благополучие на чорбаджийското семейство и липсата на идеали. Авторовите послания не звучат дидактично и скучно, защото са поднесени със средствата на хумора и пародията. Каравелов не само осмива, но и сатирично отрича своите герои, като разкрива тяхната грозна и отблъскваща същност. Те са смешни и жалки и като физически портрети, и като духовно излъчване.

Писателят преобръща нравствения модел на патриархалното семейство. Образът на бащата вече не е олицетворение на авторитета и достойнството. Нено е карикатура на представата за баща. Той е мързелив, мъж „под чехъл", вегетиращ под сянката на  кичестата круша. Неговата дума не е закон в семейството. Нито Неновица, нито Николчо го слушат. Затова няма никакъв авторитет пред тях. Те не го обичат, но и той не ги обича. Онова, което все пак сближава тримата, е любовта към парите. Те са единствената страст на Нено, само те могат да раздвижат лоеното му сърце и заради тях умира. Всичко в неговия живот е подвластно на богатството - то се превръща в самоцел, която го погубва, но погубва и сина му. Кръгозорът на Нено е тесен, опростен, определящ се от неговата алчност и стремеж към тишина и спокойствие. В името на всичко това той жертва син, авторитет, достойнство. Неговата нравствена същност е разкрита и чрез гротескното му описание в първа глава на повестта, което обединява разнородни по своята същност образни сравнения между външния и вътрешния свят на героя. Отделни детайли от облеклото говорят за човешкия нрав, за навичните действия, които предричат трагична нравствена участ. Несъответствието между красивата природна среда и грозен външен човешки вид очертава противоречието между Каравеловия герой и обществената действителност. Художественият контраст е с нравствени измерения, които доказват красноречиво деформациите на човешката същност. Нено не говори, а „клока", не гледа, а „шава" с очи. Речта му е бедна, груба, безпардонна и разкрива жестокото му отношение към всички, които смята „по-долни" от себе си.

Единствено пред Неновица раболепничи, угодничи и не смее да й противоречи: „Щом Николчо се появил на бял свят, то Нено се свил на две дъги пред своята властолюбива жена и станал неин безответен роб и всепокорнейши слуга." Буквално с всяка дума Любен Каравелов иронизира своя герой. Заявявайки своето намерение да „изследва" героите си във втора глава от художественото произведение, авторът пародира научния тип изложение и създава комичен ефект. Всъщност в описанието няма нищо научно, независимо от думите му. Героите са представени в своето битово ежедневие - жалко и безлично като самите тях. В това ежедневие доминира Неновица. Но тя не е майката - символ на любов, топлина и нежност в патриархалното семейство. Не грижи за еднородния син изпълват съзнанието й, а други важни мисли: „... колко сол да тури на зелето, как трябва да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гьрненце, как да се умалят домашните разноски и пр., Които й не давали нито две минути време за нарушението на домашната тишина и спокойствие..." Те я представят като студена и коравосърдечна, но и като много ограничена и повърхностна жена. И нейното портретно описание е изградено на основата на сравнението, като се пародира характерното за XIX век научно описание. Героинята е типизирана чрез „сходство" с „двоеноги животни", което я отправя към животинския свят. Но не за да обиди този свят, а за да се внуши нейната „нечовешка" същност. Тя е изтъкана от алчност, корист и леност. Нищо женствено, нищо нежно и прекрасно няма в нея. Неновица живее, за да превръща всичко в пари. Нищо, че е наречена „нежна родителница", тя мисли всъщност единствено за себе си. Нищо, че като всяка майка възпитава детето си „чрез различни приказчици, и чрез различни съвети, и чрез различни примери из действителния живот". Тя не го учи на нищо добро, а преследва само една цел - „да му внуши само една, изключително една идея, че всеки разумен човек е обязан да разбогатее и да има много, защото сиромашията не чини нито калпав грош". Неновица е подвластна само на инстинктите си, не притежава нищо добро и не може да възпита и да изгради нищо добро и у сина си. Ако образът на Нено съчетава у себе си елементи от предметния и растителен свят, то при Неновица той е принизен до животинското. И в двата случая е налице словният изобличителен похват - гротеска. Чрез него, както чрез иронията и карикатурата се постига пародийният ефект в първа и втора глава на творбата.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave