Сафо – „Любов“ (анализ)

 

          1. Лирическият мотив и хуманитарните проблеми на времето

          Кои характеристики на мотива са изведени на преден план?
          Какви са въпросите, на които той се стреми да отговори?
          Характерно за древногръцката лирика е отказът от сюжет. В стихотворението „Любов“ няма разказ за конкретно събитие - кой е човекът, на който се говори, по какъв повод се говори. По традиция това стихотворение се интерпретира като сватбена песен за една от ученичките на поетесата. Тоест, това е едно чисто описание на любовно състояние. Най-важният момент е, че то не се обяснява или проектира в някакво природно явление или божествено-митологичен образ. Самото състояние не е изпратено от бог и лирическият говорител не очаква някой бог да се яви в облак и да помогне (я като достави в покоите на лирическия говорител обичния човек, я като спре бученето в ушите на същия). Освен това описанието е индивидуално. Това не е колективна обич обожание, а - макар и да не е конкретизирано - индивидуално преживяване, независимо дали е на момиче от градско семейство, навършило шестнайсет години, на омъжена жена, или на майка към обичния син. Прави впечатление, че само първата страфа се занимава с обекта на чувството, а останалите три - с усещанията и преживяванията на влюбения. Любовта не се изразява чрез общуване, а в нещо като монолог самонаблюдение, което също подчертава индивидуалното начало.

          2. Героят като мяра за човешкото 

          Каква е основната характеристика на героя, която го прави представителен за хуманитарните търсения на епохата?
          Както вече споменахме, героят на това стихотворение съвпада с лирическия говорител. Той не е конкретизиран социално, възрастово, и дори сексуално - не разбираме дали говори мъж или жена. Положението, което се описва, не се случва за първи път („щом те взорът мой закопнял съгледа “ - в смисъл на „където и когато да те видя“, а не „видях те сега“) и не е поставено на фон (например „прималява ми в градината“ или „стоя, мисля и ме обзема любов в моята стая“). Така то започва да внушава, че не е външно действие, а наистина вътрешно преживяване. Но не е изразено чрез вътрешно състояние или чрез сравнения (например „буря - любов - вятър“), а е изобразено чрез изреждане на физиологични процеси на тялото. Тоест внушението, което постига самият герой говорител, е максимална обобщеност (например - така е при всяко човешко същество), първична реалистичност (т.е. убедителност) и максимално широка възможност за читателска (слушателска) идентификация. Тоест, без да е лишен колективът от възможност за общо възприятие, колективната опора е изчезнала и е описано състоянието на един земен човешки индивид.

          3. Образът на света в лириката на Сафо

          Какъв е образът на света, създаден от лириката на Сафо?
          Изобразеният в стихотворението свят се затваря до човешкото тяло и душа. Перспективата на словесно изразяване е също насочена навътре. В първия куплет се говори как онзи, който контактува с любимото същество, се привижда на лирическия герой като богоравен. Следващият куплет прехвърля въздействието на околния свят към вътрешния („щом те взорът... съгледа“ - „дъхът ми в гърдите спира“). После следват гласът, езикът, проникване под кожата, очите, ушите, кожата с нейните пори, цялото тяло и... отмаляване, посърване, бледнеене - все симптоми, които напомнят символично за смърт, т.е. естествена загуба на всички сетива и органи за реакция. 
          С това механично насочване отвън навътре, та до изчезване на съзнанието, се постига внушение за обладаване от любовта. Защото любов не е само да ти пресъхне устата, а да загубиш ума и дума. Тази техника за изобразяване проявите на любовта чрез телесни, външни симптоми е осмислена още от древните литературни критици. Проф. Ал. Балабанов цитира един такъв: "Не се ли учудваш, Теренциане, как тя бърже-бърже току набира и наслагва душа, снага, уши, език, очи и тен, всичко като да й е било чуждо, разпръснато. Ив бързи преходи сякаш в едно и също време мръзне и гори, в несвяст е и мисли, тъне в блаженство и умира от мъка. И няма да се яви отделно едно усещане при нея, а сбор от усещания. Всички тия работи се случват с влюбените, обаче, както казах, подборът на острите възприятия и сливането им в едно цяло са създали такова гениално стихотворение.“
          Макар и изобразена чрез, нека го наречем, еманципиран от мита природно-човешки свят, любовта се възприема като действаща (обхващаща) сила, като неспокойно чувство, като някакъв обрат в света на човека (докато изричам стихове, премалявам). И посредством последното сравнение (с тревата) се свързва с живата естествена природност. По такъв начин се постига внушението за живо любовно чувство, което е естествено човешко преживяване, а не митологична повеля или болест, пратена от боговете. В допълнение виждаме, че художествени средства като епитетите „сладък“, „кръшен“, които се отнасят към обекта на любовното изживяване, са в ясен контраст с епитети като „леден“, „остър“, „дълбок“, което от своя страна внушава отлика на това състояние от обикновеното ежедневие - то е, тъй да се каже, драматично, макар да няма конфликт, а да е породено от привличане, но обладаването на човека от чувството е силна, мощна промяна. В някои интерпретации описаната в стиховете ситуация се разглежда като раздяла – понеже „сладък глас„ и „кръшен смях“ са характеристики по-скоро на женски образ (все пак в онази епоха мъжът е „гневлив“, „храбър“ и т.н.) интерпретаторите определят обекта на чувствата като жена или момиче, което има до себе си мъж (примерно „жених“), а лирическият глас принадлежи на самата Сафо. Следователно състоянието, което този глас описва, е следствие на раздяла между младата жена и обичащата я поетеса. Дори и тази конкретизация в интерпретацията да е правдива, тя не променя с нищо характерния за това стихотворение начин, по който се описва любовта като състояние на човешкото същество. 

          4. Мястото на Сафо в културната история

          Единственото, което днес знаем със сигурност за Сафо, е, че е живяла на остров Лесбос около VII-VI в. пр.Хр., имала е аристократичен произход и поради политически причини е била в изгнание със семейството си на остров Сицилия. Тоест още приживе е била позната в повече от един полис. След това името й става легенда и й се приписват какви ли не биографични факти. Но самият интерес към нейната фигура като първа жена поет е явно траен и голям, та кара философът Платон два века след нейната кончина да я обяви за десета муза. От ясния й въздействащ език се учи големият римски поет Хораций, а според създателя на най-разпространената в древен Рим книга за митология „Метаморфози“ Овидий, тя се самоубива поради несподелена любов. Фигурата на първата жена поетеса е занимавала много човешки умове - дори в XIVB. сл.Хр. в една бележка към препис на нейни стихове са я „заподозрени“ в хомосексуалност, което още повече започнало да разпалва фантазиите на бъдещите поколения. Висока оценка за творчеството й дава влиятелният немски романтически автор и философ Вилхелм Шлегел: „Ако притежавахме всички нейни стихове, навярно не бихме се сетили никога повече за Омир.“ С този ореол на „женски Омир“ Сафо се превръща в централна фигура на романи (Алфонс Доде, 1884), драми (Франц Грилпарцер, 1818), опери (Шарл Гуно, 1851, Жул Масне, 1897), а големи писатели използват нейни стихове за заглавия ( Дж. Селинджър, 1955) или, провокирани от тях, създават модерни проекти. Художници и скулптори се опитват да уловят образа и темперамента й от дълбока древност до днес. Така самата Сафо се превръща в един от много продуктивните образи за световното изкуство. А учените и до ден днешен издирват папируси с нейни стихове - последните открити са през 2004 в Кьолн (папирусът с написаното върху него стихотворение е бил използван в древността за пълнеж на мумия), а през 2015 са открити две нови стихотворения, посветени на братята на Сафо.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave