„Няма да те викам на сватбата си“: пълният текст на разказа „Сватбата на Василена“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Сватбата на Василена
— Е, Аго, харесваш ли ми годеника?
Василена почака, но разбра, че Аго не иска да и отговори, и се обърна пак тъй, както беше си стояла, като по-близко се притисна до Галунка, до сестра си. До тях беше и Васил с чича Митуша и с Петра овчаря. Всички гледаха подир двама конника, които препускаха отпред по поляната и се отдалечаваха от чифлика. Един от тях беше годеникът на Василена, а другият — негов другар. Скоро те превалиха отвъд баиря и се закриха.
Тогаз Василена се обърна пак. Усмихната, радостна, със светнали черни очи, тя потърси Аго и пак го попита:
Защо не кажеш бре? Хареса ли ми годеника? Наместо Аго, обади се Петър:
— Какво ще го харесва Аго, няма да го купува я!…
Аго се засмя. Гърлесто, като се мръщеше и проточваше устните си, той повтори думите на Петра:
— Какво ще го аресвам… няма да го купувам я!…
От чардака Василена му извика:
— Няма да те викам на сватбата си, хубаво да знаеш!
Аго се развесели още повече. Той повтори и по-трети думите на Петра и като говореше, тъй се напъваше, тъй беше смешно важен, че, както ставаше винаги, всички взеха да се смеят. Аго помисли, че се смеят не на него, а защото е казал нещо умно и на място, и затуй още по-силно захълца от смях.
Галунка го изгледа не толкоз весело, колкото със съжаление, подръпна мъжа си и двамата си влязоха в къщи. Чичо Митуш и Петър си тръгнаха и те към дама, а след тях, като все брътвеше нещо и се смееше с гърлестия си смях, тръгна и Аго.
Василена беше отраснала при сестра си Галунка и при Василя, затуй сега и те я женеха. Годежът и — годили я бяха за един момък от близките села — беше станал преди десетина деня и всички бяха забелязали, че когато годеникът дойдеше на гости, Аго ставаше сърдит, лош, начумерен. Никой не се залавяше да издирва издълбоко отде е таз промяла у Аго, а гледаха по-скоро да си правят смях с него.
От тия шеги, а може би и по друга някоя причина, у Аго, и без туй слабоумен, още повече се помрачаваше разсъдъкът му и той захващаше да върши какви не глупости. Или го хващаше инат и не искаше нищо да похване. Тогаз, наместо да му се карат, от което нямаше полза, пращаха да го вразуми Василена. Тя умееше да се разбира с него, Аго я слушаше. Нещо повече: когато работеше с Василена, Аго работеше за двама: подигаше като на шега най-големи тежести, страшната му сила не се спираше пред нищо, умора не знаеше. И все приказваше, запънато, високо, като че се кара, смееше се гръмовито.
Надвечер, след като изпратиха годеника, Аго повлече таргата към саплъка. Стъмняваше се. Аго беше все тъй недоволен, кисел и от яд не беше се обадил на чича Митуша, като мислеше, че той ще дойде сам. Но зад него се чуха бързи, леки стъпки — настигна го Василена.
— Хайде, Аго. Двама ще донесем плява — каза тя.
Василена не беше пременена, както отзарана, но все беше останало нещо ново по нея. На гърдите и лъщеше и нанизът от златни пендари. Но туй, което още се хвърляше в очи, беше радостта, вълнението и. Черните и очи горяха и каквато си беше тънка и стройна, пристъпваше някак буйно и леко и все изпреварваше Аго с по няколко крачки. Аго я гле-даше изпод очи и мълчеше.
Като стигнаха до саплъка, Аго заграби с две ръце, колкото плява можеше да вземе, хвърли я в таргата и взе да я тъпчи, като мушкаше ръцете си сърдито и колкото сила има. Василена стоеше малко настрана и говореше:
— Аго, знаеш ли, че до неделя ми е сватбата? Тъй каза годеника ми на батя Василя: „В неделя, кай, ще додем да вземем булката.“ Ах, Аго, малко ми остана да стоя тук. Знаеш ли, че ми е мъчно, ей!…
Аго по-силно затъпкваше плявата. Василена продължи:
— Как не се случи бе, Аго, да ме вземе някой по-отблизо. А сега… Толкоз далеч… Като завали и като се разкаля, не моя до. Няма да се виждаме вече, Аго… Какво има? Какво ти стана? — каза тя, като видя, че Аго отблизо гледа пръста си.
— Убодох се… се тръни, тръни… — разсърди се Аго.
— И няма ли да ти е мъчно за мене, Аго? Гледай го какъв мълчи… С кого ще носиш плява? Кой ще ти носи хляб? Къде бре? Къде отаваш?
Аго отиде настрана и седна.
— Няма да нося плява… Не ща — каза той. — Се аз, се аз… Не ща пък, на… Не ми дават нищо, едни цървули не ми купуват… И ме бият… Какво искат от мене… да ме бият…
Чу се силна въздишка, Аго заплака. Беше се стъмнило и Василена трябваше отблизо да го погледне: грозното лице на Аго се гьрчеше, сълзи течаха по страните му. Час по час той подсмърчаше и триеше с длан очите си.
— Их, Аго, и ти — укори го Василена. — Що правиш тъй?… Никой не те е бил.
— Хъм… не… Ами бай Васил? Там, при кладенеца, не ме ли би?…
— Че то беше още миналата година бре! — извика Василена, готова да се разсмее. Но друга мисъл светкавично мина в ума и и тя с по-нисък глас каза: — Не плачи, Аго, недей… Ти нали ме слушаш, недей… И да ти кажа ли, Аго, сватбата може и да не стане в неделя. Има време. Има много време още… Стани, стани да занесем плявата! — каза тя и отиде при таргата.
Като подсмърчаше и пъшкаше, Аго дойде при нея и хвана таргата от едната страна, Василена я хвана от другата. Беше се стъмнило много. На две-три крачки по-нататък Аго се препъна, щеше да падне и с висок гърлест глас взе да се смее. С тънък сребърен глас се смееше от другата страна и Василена.
През нощта от север към юг минаха диви гъски и грачеха в мрачината като загубени. Заваля гьст, тежък сняг, валя и на другия ден и натрупа големи преспи. Но времето омекна и когато из снега минеха каруци, оставяха дълбоки следи, които бързо се пълнеха с вода.
Наближи неделята и в чифлика се заготвиха за сватба. Господарите на чифлика бяха в града, пръв човек беше тук Васил, той правеше сватбата. За голямо чудо, Аго беше много весел, приказваше безспир и разсмиваше всички с глупостите си. Самокогато връз лицето на Василена спуснаха червено було и тя наведе очи и престана да се усмихва, притихна и Аго. Той все се увираше да гледа булката. Веднаж Василена можа да му пришепне:
Свърши, се Аго. Отивам си вече…
Всичко беше вече готово, чакаха само младоженеца. Пременена, забулена, Василена се изправи сред стаята, дружките и запяха. Галунка тичаше насам-нататък с радостни и насълзени очи, Васил поглеждаше часовника си. Влезе Аго. В тия един-два часа, докато липсваше, той беше сварил да се напие. Зад него вървяха двама ергени и се подсмихваха.
— Като не е господаря тук, и аз съм господар! — викаше Аго, без ни най-малко да се стеснява от Василя. — Тук се слуша мойта дума! Мене трябва да питат…
— За какво бе, Аго? — подхвърли му един от ергените.
— Не ги ща онез хърцои… Не ща таквиз сватове…
— Ами те ще вземат булката.
— Ще я вземат ли? Ще им дам аз една булка. Я виж! Я виж тука! — той подигаше абата си и показваше един голям нож, затькнат на пояса му.
Васил го гледаше с весел, учуден поглед. Не му каза нищо, но остана някак позамислен. В същия миг някой извика от вратата:
— Идат! Ето ги каруците на баиря…
Васил стана и дойде при Аго.
— Ела, Аго, с мене — кротко му каза той. — Ела, ще свършим с тебе една работа.
Васил излезе, тръгна след него и Аго. Като минаваха покрай избата, на двора Васил намери едно въже и го тури в ръцете на Аго.
— Дръж, Аго, туй въже. Ще ни трябва. Те излязоха от двора и през градината, през харманлъка, стигнаха в една отдалечена сая. В самото дъно, дето беше тъмно и покривът се подпираше от един здрав дирек, Васил се спря и взе въжето от Аго.
— Дай си сега ръцете, Аго — каза той, като се усмихваше.
Аго беше с размътена глава, мислеше, че Васил се шегува. Той се остави да правят с него каквото искат. Васил прибра двете му ръце, изви ги назад и пъхна над тях една примка от въжето. След туй притисна Аго към дирека и взе да го омотава с въжето.
— Е… бай Василе… Какво правиш? — говореше Аго и все мислеше, че е на шега. Като се видя омотан и здраво привързан към дирека, той се разсърди, напъна се да се освободи и лицето му се напълни с кръв.
— Ще те оставя да ме срамиш пред хората, тъй ли? — каза му Васил от вратата. — Стой сега тука!
Зад себе си Васил чу задавените викове на Аго, но не се и обърна. С песни, с провиквания каруците на сватбарите напълниха двора на чифлика.
Всичко стана, както му е редът. Гощаваха се, пиха. После плакаха, когато изпращаха булката. Василена се качи на една кола, зълвите насядаха при нея и запяха. И по същия път, по който бяха дошли, каруците като черни буболечки се проточиха из бялото поле.
Васил гледа някое време след тях. След туй погледът му падна върху саята и си спомни за Аго. С бързи крачки той се отправи нататък. Намери Аго притихнал, не подигна очи, не го погледна. Васил го отвърза. Аго го изпревари и притича навън. Най-напред той тръгна към чифлика, видя, че всички стояха на двора и гледаха към полето. И Аго погледна нататък: видя каруците, чу песните. Василена беше заминала.
Гологлав, само по една аба, Аго се повърна и се спусна да бяга подир каруците. Като някое куче, коего е изгубило господаря си, той попоглеждаше дълбоките дири, оставени от колелетата, и все тичаше напред.
Свързани материали
Целувка, сбъркана в тъмното: пълният текст на разказа „Младите господари“ от Йордан Йовков
Един от разказите на Йордан Йовков около чифлика и около Василена е поместен тук изцяло, без съкращения и без добавен коментар. Началото въвежда двамата млади господари: болната от главоболие Севастица, наследила очите и тъгата на майка си, и мъжът ѝ Захари, търговец от града, който брои чужди сметки с чашка ракия в ръка. Разговорът им е за едно: да остане ли Васил управител на чифлика след загубата на парите от шест каруци храна. Оттам разказът излиза навън, в дъжда, и сменя тона. Появяват се каруцата със сеното, Аго и Василена, а с тях и една вечер, в която решението на Захари се оказва много по-подвижно, отколкото е било в стаята. Хармониката на железарина Велико, ракията на Васил, надприказването между двамата мъже и погледите през ниската стая изграждат средищната сцена. Йовков строи целия разказ върху разминаването между това, което героят си мисли, и това, което е станало наистина. Как завършва вечерта, какво разказва Захари на жена си, когато се прибира, и какво остава несказано между тях, читателят открива в самия текст. Творбата е дадена с диалозите, с картината на връхлитащия дъжд и с финалната реплика. Подходяща е за четене в час, за преразказ, за търсене на цитати при характеристика на Захари и на Василена и за съпоставка с останалите разкази на Йовков от същия кръг.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
Обещанието, изречено на ухо: „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Господарят Захария влиза у Галункини като човек, спасил се от нещо: жена му Севастица лежи болна, той е свободен и чака да види Василена. С тази вечер започва разказът „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва целия ход на историята: ракията, наливана чашка след чашка до прозореца, тревогата на Галунка, която вижда накъде отиват нещата, и обещанията, които Захария шепне на ухото на Василена, макар жена му да е жива. Успоредно с това върви и другата линия: Велико железаринът от Сърнено, чиито книжа за венчаването отдавна са готови, хармониката, която се чува откъм пътя, и нощта, в която него го докарват в чифлика като хванат крадец. Запазени са всички подробности на обстановката, по които се познава Йовков: щурците и щъркелите на саплъка, месечината, светла като ден, белите кърпи на юздите накрая и мълчанието на Василена, която гледа, без да се намеси. Развръзката, тръгнала от няколко изречения, чути в тъмнината между дърветата, е тук така, както я е написал авторът. Тълкуване не е прибавено: изводите за достойнството, за измамата и за избора на героинята остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точна реплика.
„Все сирене, сирене“: „Един срещу трима“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа за нощта в чифлика
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, без съкращения и без чужд коментар между редовете. Действието се развива в един добруджански чифлик, останал за няколко дни без стопанин: Васил е отишъл да прибере овдовялата си балдъза, а младата Галунка остава сама с парите от продадената храна и с шепа слуги. Първите страници рисуват мълчаливия Панко, най-работливия и най-уважавания между тях, двамата непознати гости, които го чакат пред саята, и сръдливия Аго, който напуска чифлика, защото на другите е дадена баница, а на него сирене. Втората част е една есенна нощ: дъжд, съборен фенер, гъски в тъмния дам и писъци откъм господарската къща. Йовков води тази нощ с пестеливост, която прави всяко движение видимо, а развръзката побира в няколко реда и я оставя да прозвучи в един-единствен изблик на смях. Текстът е даден с диалектните форми и турцизмите на оригинала (милин, сая, топоришка, ямурлук) и е удобен за четене на глас, за проследяване на композицията и за търсене на точни цитати. Подходящ е за подготовка върху добруджанските разкази на Йовков, за характеристика на героите и за разговор върху това кой се оказва верен в мига на изпитанието. Публикувана е само художествената творба: разбор, въпроси и задачи към нея няма.
„Виелица“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа: една снежна буря отбива шейната точно към къщата, която героят е искал да подмине
Пълният текст на разказа, в който Йовков оставя зимната стихия да отведе героя си точно там, където най-малко е искал да отиде. Началото е самата виелица: изгубен път, затънала шейна, преспи, конете с натрупан по гривите сняг и слугата Аго, който слиза за кой ли път, докато господарят му Захария се свива отзад и вече мисли за измръзване и за вълци. Тъкмо тази обиколка връща двамата в селото, което Захария нарочно е заобиколил. Вратата, на която почукват, се отваря от Велико железаринът, човекът, с когото Захария е скаран. От този миг разказът е изграден от дребни, но много точни подробности: любезната покана, топлата соба с белите стени и чергите, младата Василена, която подава възглавница и не поглежда госта нито веднъж. В средата на текста идват гощавката, хармониката и песента, а с тях и първото решение, което променя всичко: Аго сяда до вратата на обора и заявява, че няма да се върне в чифлика. Втората половина започва, когато шейната се връща с шише коняк. Оттам нататък Захария говори повече, отколкото иска, поисква жална песен за човек, оженил се за жена с пари, и повтаря едно и също изречение за Аго. Какво стои зад него, разказът подсказва, без да го изрича. Финалът пристига отвън, с човек от чифлика, и с него всичко се връща на мястото си. Текстът е подходящ за четене и разбор в час, за наблюдения над психологизма и над ролята на пейзажа у Йовков, за разговор върху избора между чувството и имота и за подготовка на съчинение или цитиране по „Виелица“.