Алеко Константинов е страстен любител на пътешествията. Силното му желание да обиколи света е израз на жаждата му да опознае други страни, културата и нравите на различни народи, да види новото и непознатото. Видял вече Световните изложения в Париж и Прага, той предприема пътуване през океана, за да посети и откриването на Чикагското изложение. Впечатленията от всичко видяно и преживяно авторът отразява в пътеписа-шедьовър „До Чикаго и назад”. Това е книга, която представлява живописна и многостранна картина на един далечен и привлекателен свят и същевременно разкрива вътрешния облик на писател с висока нравственост и хуманни пориви, с преклонение пред творческия човешки гений, прогреса и цивилизацията на човечеството. Ето защо тя обогатява както със сведенията за всичко видяно в Новия свят, така и със съприкосновението с високия интелект, богатата душевност и чувствителност на автора й.

Алеко Константинов не е безпристрастен наблюдател, а мислеща личност със собствени критерии за стойностното в живота. Той непрекъснато оценява, разсъждава, сравнява, коментира, проявявайки трезв реалистичен и прозорлив поглед. Чужд на едностранчивото виждане, писателят съзира и достойнствата, и недостатъците на американската действителност, представяйки един нееднозначен образ на Америка. Пътеписецът отразява и светлите страни на Новия Свят, свързани с творческия полет на човешкия ум, завоювал високи технически достижения и придобивки на цивилизацията, и неговите тъмни страни - резултат от отрицателното въздействие на прекомерния стремеж към парите, водещ до дехуманизация на човека и до нарушаване на демократичните принципи в обществото. Тази двойствена картина на Новия свят определя в емоционален план съчетанието на възхищение и разочарование, придружено с болката на хуманиста.

Новият свят през погледа на Алеко! Това е погледът на българина, който и в този далечен край не спира да мисли за проблемите на своята страна и непрестанно прави сравнения между чуждо и родно. Така е очертана и основната художествена опозиция в повествованието. Неговият творчески поглед е на българин с европейско съзнание, приобщен към културата и обществените ценности на Европа, с чувство за принадлежност към нейния свят. Това се проявява още в началото на пътеписа, когато твърде непринудено са представени преживяванията на Хавърското пристанище преди заминаването. Пътниците - пъстра смесица от различни европейски националности - французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси, са обхванати от една треска, от едно вълнение, от желание: „по-скоро в Америка!” Чувствайки се един от тях, Алеко е обзет от същата възбуда, изпада в „чудно нервозно състояние" при сбогуването си със Стария свят: „Аз се прощавах мислено с приятели, с България, с Европа, със Стария свят и като че отивах не в Новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята и хората.”

Още първите срещи с Америка правят поразително впечатление на Алеко, като остава смаян и възхитен от мащабността, грандиозността и импозантността на гледките: нюйоркското пристанище с пъстрото гъмжило от параходи с различна големина и конструкция, четиримачтовите „морски гиганти" - всички издаващи „най-отчаяни писъци и тревожни сигнали"; „колосалният” Бруклински мост, под чиито „гигантски" сводове кръстосват безброй кораби, а по „огромния" му корпус „хвърчат тренове" и„сноват" хората като „микроскопични двуноги животинки"; Бродуей - зашеметяващ със своите „гиздави колоси", с разнообразна архитектура, с пъстроцветни фасади и различна височина (белег на конкурентния дух на американците); улици, с които не може да се сравни нито една улица в Лондон и Париж, единствено с красивата улица на Виена Ringstrasse, но, докато виенската, казва писателят, прилича на „изящна, от мрамор изваяна хубавица", Бродуей е „една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина" (тоест пълна с живот и движение).

Думите „колос" и „колосален", както и техните синоними „гигант" и „гигантски" са най-често използвани от Алеко за представяне на грандиозните мащаби, предизвикали възхищението му. За да създаде по-богата представа за величината на постигнатото от американците, авторът прибягва до хиперболизирани сравнения: един от параходите е не параход, а село, „не село, а цяла улица, изсипала се в този кораб" с всевъзможни коли, сергии, търговци и пр.; административното помещение на хотела е „цяло министерство"; Бродуей - „Вавилон". И макар че писателят привидно се самокоригира: „Ама че го уподобих и аз! Колко са глупави, като си помислиш сериозно, тези сравнения с древността...", не може да избегне от вниманието ни това сравнение с библейския град. Според легендата, Бог е наказал неговите жители с отнемането на общия им език, довело до неразбирането им и до бъркотия - намек за изчезването на вътрешните връзки между американците, на способността им да общуват помежду си (което Алеко отбелязва и по-нататък).

Определението „вавилонски" в двукратно използвания от Алеко израз „вавилонско движение" - символ на безредие, шум, неразбория, е сполучливо означение на трескавата динамика в Новия свят - бясно кръстосване на тренове, параходи, коли. Хората в Бродуей изглеждат на писателя като мятащи се назад и напред, търсейки изход, сякаш задушавайки се между високите здания и в бесния ритъм (тъмно петно в пъстроцветната картина на очароващата го улица). И все пак необозримият хаос на това вавилонско движение в Бродуей на хора и всевъзможни коли за миг изчезва и редът се въдворява с един жест на регулиращите движението полисмени. „Какви гиганти!” ( пак преклонение пред величината), „Какви хубавци"- не скрива възхищението си авторът, вмятайки мимоходом ироничната реплика: „ Та си спомних нашите полицейски... Нали си вездесъщ, Господи!”

Във възторга от зашеметяващите гледки обаче критичният поглед на Алеко не може да не отбележи и негативната страна на индустриализацията. Стотиците фабрични комини в Джърсей бълват непрекъснато дим, който се разстила на димни пластове над целия град и трови белите дробове на жадните за въздух янки. Така още преди сто и няколко години Алеко Константинов засяга важния екологичен проблем в живота на модерния свят.

Възхищението на Щастливеца не секва и при срещата със забележителности на другите посетени американски градове: Вашингтон - със знаменития Капитолий и великолепната зеленина, Филаделфия - с просторния парк и Съкровището, където при гледката на сребърните цепеници разказвачът възкликва, намеквайки за българските „патриотични” чувства: „Боже, какъв ли патриотизъм би развили у нас тези цепеници!"; Бостон - с Музея на изящните изкуства и богатата библиотека, притежаваща дори и българската книга „Иванку" от Васил Друмев. В Бостон, след недоразумението на билетното гише, произтекло от различието между написано и произнесено в английския език, авторът също не пропуска възможност да отбележи хапливата бележка на един от приятелите си за българските политически нрави: „Ами че и у нас... нали пишат: Сметна палата, па го изговарят Дембелхане; пишат За благото на отечеството, а го разбират кой както му уйдиса..."

Централно място в описанията заема Чикагското изложение. Смайването на Алеко тук достига кулминацията си. Той не смогва да опише всичко, което е поразило въображението му. То включва както организацията и устройството на изложението, така и разнообразието и богатството на палатите. Един животрептящ калейдоскоп, който ни прави зрители на невероятно пъстра картина от индивидуално представени националности. Многобройни павилиони на какви ли не народности от Америка, Европа и Азия се редят пред удивителния поглед на автора. Като на филмова лента се сменят разнообразни екзотични гледки: цели села от различни краища на света - ирландско, турско, явайско, японски пазар, персийски театър, мавритански дворец, персийска улица...

Специално внимание разказвачът отделя на българския павилион – бедничък със своите восъчни фигури на селска булка, шоп и майор и селски пешкири, в сравнение с разкошните павилиони на другите народи. Авторът казва обаче добра дума за инициативността на деятелния г-н Айвазиян, който обикалял в течение на години да събира различни национални предмети, за да представи „българското". Тук се срещаме и с търговеца на розово масло Ганю Сомов - прототипа на бъдещия знаменит герой Бай Ганьо. В разговора на двамата за любопитните американки се проявява безкрайното чувство за хумор на писателя.

Най-силно впечатление на Алеко прави обаче отделът на електричеството - суперлативите не спират да се сипят: „вълшебен дворец", „фантастичен замък", „феерична панорама" от всевъзможни електрически лампи, пред която бледнеят картините на „Хиляда и една нощ". Колумбовият фонтан със своите електрически лампи, електрически катерчета и венециански гондоли също му изглеждат като феерична картина, пред чийто блясък „бедната" и „бледна" луна му изглежда нещастна и смешна. Дошъл от България, където все още се използват газените лампи, Алеко не може да скрие възторга си от това достижение на цивилизацията. И той не пропуска да отбележи въздействената му сила навсякъде, където вижда неговото присъствие: във Вашингтон, който става неимоверно красив вечер, „когато блесне електричеството", във Филаделфийската опера и църква, където електрическото осветление е допълнение към блясъка на вътрешната им обстановка.

Към забележителностите на изложението, породили чувство на почит у писателя, е и каравелата „Санта Мария", с която Колумб е открил Америка, както и имитираният „с всички подробности и построен на брега на езерото" манастир La Rabida", „в който е нареден Колумбовият музей". В него се съхранява прахът на великия откривател Христофор Колумб. Те са свидетелство за това, как американците тачат своето минало. Същевременно хуманистът Алеко дава израз на възмущението си, че до това„светилище" е построено зданието на Круп с изложените в него „като че за подигравка на прогреса" „грозни оръдия” - символ на безумието на човечеството, което води до милиони трагедии и сълзи.

Към възторзите на Алеко Константинов от Новия свят трябва да се прибавят и изключителните му преживявания при срещата с Ниагарския водопад. Поразяващата гледка на това „чудо" на природата поражда толкова силни чувства, че, описвайки емоционалното състояние на зрителите наоколо, писателят намира обикновените думи „учудване", „смайване", „възхищение” твърде слаби и избира най-подходящата дума - „благоговение" - чувство, което човек изпитва пред Бога. Горещ поклонник на природата, той проявява тук своята голяма дарба на художник, съумявайки чрез майсторско съчетание на зрителни и слухови картини да направи читателя емоционално съпричастен към великолепието на Ниагара.

Светлите страни на Новия свят, творчески интерпретирани от Алеко, се помрачават обаче от някои тъмни проявления на обществени порядки, които внасят дисонанс в художествените впечатления на автора. Алеко Константинов пристига от Европа с предварително изградени позитивни представи за американската свобода, за равноправието, държавното устройство, общинското самоуправление, които са предизвикали възхищението му на демократ. Думите на сърбина Неделкович представят пред него една друга действителност, в която господства жаждата за злато. Тя всъщност е причина за „язвите" на обществения живот в страната, разяждан от корупция и злоупотреба с властта. „Видя ли, че и в Америка е същото” - говори язвителната усмивка на Доктора - един от спътниците на Алеко. Тези думи действат на пътеписеца като обливане „със студена водица " и охлаждат неговото възхищение. Личните му наблюдения и впечатления по-нататък потвърждават афористичното определение на сърбина:„Парица е царица!". Той се уверява, че парите тук са наистина могъща, но и опасна сила, която безспорно е в основата на техническите „чудеса" и напредналата цивилизация, но и която е променила ценностната система на обществото, нанасяйки щети на социално-духовния облик на човека. Това е констатация, породила Алековото разочарование и човешка болка.

Писателят е впечатлен от материалното благосъстояние на американците. Всички са добре облечени: „Боже, няма ли поне един беден човек в Америка!". Възхитен е от равноправието, с което се ползват хората с различно обществено положение. Няма„почетни" и „непочетни" професии. Респектирай е от уважението на мъжете към жените, което донякъде те сами са си извоювали. Той вижда обаче и отрицателната роля на стремежа към материално възмогване, който води до изтощителна надпревара за печалби. Предприемчивият и деятелен американец до такава степен е подчинен на всевластния конкурентен дух („конкуренцията няма граници"), че е потиснал естествените човешки качества за нормално общуване. Технизацията на живота сякаш е изсушила душевността на американците. Автоматизираният свят е автоматизирал хората, превърнал ги е, по думите на разказвача, в „человекоподобни машини". И ако мълчаливостта на американците във влака и в хотелския ресторант, която учудва Алеко: „Боже мой, как не изтърват поне една думица тези чудни хора!", може да се отдаде на установени норми на обществено поведение, различно от европейското, то мълчанието на „онези неми хладни посетители" в пивницата, които като роботи изпиват без дума питието си и излизат, не остава съмнение, че е проява на нещо определено типично като човешка реакция. Студенина и отчуждение лъхват Алеко. Възприятията му се променят. Наблюдаваното е коренно различно от сърдечните топли чувства на четиримата европейци - славяни и немци, които укрепват набързо възникналата близост между тях със „сладка приказка" и дори с песен. Студенината и отчуждението са рожба на света на парите. Той е променил душевността на човека до такава степен, че го е лишил дори от способността му да се радва на простите неща в живота. С „желязна студенина" се умъртвяват жестоко и животните в чикагските кланици. Благодарение на образното си мислене, писателят създава жива картина на роботизираните граждани на Новия свят: „Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват...· Е, ами кога ще живеем..."

Болката на Алеко от обезличаването на човека в света на господстващия капитал поражда публицистичните му размисли за съдбата на личността в обществото. Човечеството е премахнало робството и тиранията, но тяхното място е заето от „волята на капитала", който не само е деморализирал обществото, хвърляйки сянка „ върху добрите страни на американския обществен живот", но е и ограничил личната свобода на човека. Издигнал на пиедестал свободата на личността, Алеко се обръща полемично към социално-фантастичния роман на Белами „След сто години", чертаещ идеала за бъдещо устройство на света, според който обществото поглъща личността, като я автоматизира. В какво ще се превърне тогава човекът, личността? - пита писателят. Хуманист и демократ, Алеко стои на позициите на идеално устроеното общество, в което човекът развива своите творчески сили, без да влиза в конфликт с него. Възхищението на автора от големите технически достижения в Новия свят е свързано с дълбокото му убеждение, че техниката е истински ценна тогава, когато е хуманизирана, когато служи за хармоничното съчетание на обществения напредък и личната свобода на човека. А човекът запазва личната си свобода, когато успява да съхрани своята духовност и чувствителност към истинските стойности в живота.

Неприятните впечатления от Новия свят не са в състояние обаче да променят цялостното впечатление на Алеко, истински възхитен от видяното и преживяното в Америка. Към края на своето пътешествие той споделя: „Каквито и недостатъци да има американският живот, Америка все пак обладава една притегателна сила. Който поживее в Америка, не лесно се разделя с нея." Но европеецът Алеко при вида на „бедния" Хавър, който след „трескавия", „бесния", „величествения", „жадния Ню Йорк" му изглежда „заспал" и „мъртъв", възкликва: „Долу Ню Йорк! Долу! Да живее Париж! Уррра-а!"

Пътеписът „До Чикаго и назад”, в който Алеко представя светлите и тъмните страни на Новия свят, и днес поражда интерес и удоволствие при четенето. Това се дължи не само на реалистичното перо на автора и на умението му да разказва увлекателно и с чувство за хумор но и на способността му да покорява с идеала си за хуманистичен и демократичен свят, в който човекът при всички обстоятелства може да запази своята духовна същност.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave