Димчо Дебелянов е поет с изострена чувствителност към заобикалящия го свят, която намира израз с помощта на худо­жествените средства, похвати и лексикал­но богатство на символистичната поети­ка. Той влага много живот и искреност в някои от клишираните вече по негово вре­ме символно-метафорични образи и традиционни за символизма теми. В негова­та поезия дори най-често срещаните при поетите символисти теми, идеи и симво­ли звучат завладяващо и искрено, защото той влага в тях собствените си чувства и преживявания. В стиховете му няма ни­що фалшиво и измислено, а макар и по косвен път се открива вътрешната му съп­ротива срещу заобикалящия го бездушен към малкия човек свят. Настоящето на Димчо Дебелянов и на неговия поетичен двойник - лирическия Аз, е настояще мрачно, изпълнено с равнодушието на околните и със собственото му отчаяние. Затова лирическият Аз в елегиите на Дим­чо Дебелянов се обръща така често към спомените от миналото и към мечтите за бъдещето, пречупени обаче през призма­та на непостижимостта.

Две от най-популярните му и обичани елегии - „Скрити вопли" и „Помниш ли, помниш ли", с право се считат за образци на този жанр в българската поезия. Общо е настроението в тях, защото е породено от носталгията на лирическия Аз по оста­налото някъде назад в годините щастие. С тъга и нежност той си спомня, че може би в миналото дори не е съзнавал моментите на просветление като дар от съдбата. Кол­кото повече обаче се сгъстяват мрачните краски на настоящето му, толкова по-скъ­пи и по-ценни стават за него спомените за отминалото щастие. Това подтиква героя да търси утеха в едно мислено връщане в миналото. Той все още храни надеждата, че може би досегът със спомените ще му върне душевното спокойствие и равнове­сие. Това въображаемо „пътуване" към родния дом и възкресяването на спомена за най-скъпия му човек-майката, го изпълват със скръбно умиление и нежност. Много умора и отчаяние са се натрупали в душата му, както и в душите на всички подобни на него странници - „скръбни и нещастни" в своето битие. Завръщането към представата за родната къща е завръщане в онова време, когато все още бол­ката, разочарованието и „черната умора" не са докоснали неговата душа:

Да се завърнеш в бащината къща,

 когато вечерта смирено гасне

 и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Лирическият Аз вече изживява —макар и за кратко, един щастлив миг, предста­вяйки си възможната среща със своята майка. Тя би могла отново му даде онова душевно спокойствие, което големият град и големият свят са му отнели. Блага­та майчина усмивка, спокойствието, тишината и най-вече безкористната майчи­на обич са тази лечебна сила, която в един миг би свалила от него бремето на гри­жите. Всеки детайл от описанието на род­ната къща: прага, „стаята позната" и особено „старата икона" изпълват душа­та му с любов и преклонение. Старата майка и старата икона неусетно се сли­ват в съзнанието му в един-единствен свят образ, който в най-голяма степен му носи не само успокоение, но и надежда за прошка. От „гостенин", който се на­дява да разбуди „радост плаха", той се вживява в новата си роля на разкаял се грешник, на човек, изпитващ дълбоко съ­жаление, че толкова дълго не се е връщал в родния дом. Никъде другаде той не мо­же да намери душевен покой, не може да почувства майчината ласка и да изпи­та усещането, че най-после е намерил своя „пристан и заслона". Родната къща наистина е тихо пристанище за него след всички житейски бури, които накрая го изхвърлят там, откъдето някога е тръгнал към големия свят. Пленителната тишина, която го обгръща на всяка стъпка при то­ва мислено пътуване към родната къща, го дарява и с усещането, че там ще бъде заслонен и опазен от нови удари на съд­бата, от нови разочарования от собстве­ните си грешки и от чуждите враждебни сили:

Смирено влязъл в стаята позната,

 последна твоя пристан и заслона,

 да шъпнеш тихи думи в тишината,

 впил морен поглед в старата икона:

 аз дойдох да дочакам мирен заник,

 че мойто слънце своя път измина...

 Ако на лирическия Аз е съдено да пре­живее за кратко чудното спокойствие от детските години и да се разтовари вре­менно от житейските грижи, то на поета, обитаващ реалността, това му е отказа­но. Той горчиво съзнава, че връщането към спомена за всичко родно е само един временен проблясък в трудното му настояще. Неговата родна къща в дейст­вителност отдавна е в чужди ръце, блага­та усмивка на майката съществува само в неговото съзнание, защото тя е вече покойница, и всъщност всички пътища на­зад са отрязани за него. Именно затова елегията завършва с един финал, отричащ всичко казано до този момент. Смире­нието и светлата надежда, които за мо­мент са озарили душата на лирическия Аз, рязко се сменят и на тяхно място ид­ват обичайните за него безнадеждност и отчаяние.

 Той съзнава, че вече не е въз­можен „мирен заник" в неговия живот и че споменът за родния дом му носи мно­го повече скръб, отколкото утеха, защото показва колко илюзорни са надеждите му да намери щастие в отдавна изживяното минало. Напразни са очакванията му, че връщането във времето може да проме­ни настоящето му. Затова се чувства об­речен завинаги да остане „печален стран­ник" на този свят:

О, скрити вопли на печален странник

 напразно спомнил майка и родина!

 И в елегията „Помниш ли, помниш ли" - един от шедьоврите на българската лю­бовна лирика, лирическият герой отново е нещастен, самотен и изпълнен с чувство за неясна вина. Общото, което свързва та­зи елегия със „Скрити вопли", е не само тъгата и неудовлетворението от грозното настояще, но и схващането, че спомени­те за миналото, дори и тези, които са запе­чатали някогашно моментно щастие, в крайна сметка не носят утеха и се оказват „спомени лишни". Дълго се е считало, че еле­гията „Помниш ли, помниш ли" е посве­тена на спомените от детството, както „Скрити вопли" и че „двора с белоцветни­те вишни" трябва да се свързва с представата за родната къща. По-късно обаче в литературната критика постепенно се на­лага мнението, че „Помниш ли, помниш ли" е елегия, която възкресява спомена за преживения от Димчо Дебелянов траги­чен стрес по повод смъртта на неговата любима Елена Петрунова. Според спомените на техни общи близки, именно в нейната къща е съществувал този тих кът с разцъфнали белоцветни вишни, увековечени впоследствие в познатата ни елегия. Но не само спомените и догадките на съв­ременниците на поета навеждат към тази мисъл. Внимателният анализ на някои от стиховете потвърждава достатъчно убедително това предположение. Поетът се е чувствал виновен за смъртта на своята лю­бима*, измъчвал се е от угризението, че именно любовта й към него е станала при­чина за разразилото се нещастие. Изми­налите години не са могли да изличат ни­то болката му, нито противоречивия спо­мен за изживените едно след друго възви­шена любов и безпаметна болка:

Ах, не проблесвайте в моя затвор,

 жалби далечни и спомени лишни, —

 моята стража е моят позор,

 моята казън са дните предишни!

 Щастливите мигове на любовта завина­ги са се запечатали в съзнанието на лири­ческия Аз със спомена за „ шьпот и смях в белоцветните вишни". Явно, става дума за преживяно любовно щастие, а не за родната къща на поета и нейния твърде различен от описания по-горе двор. Ако си припомним и другите елегии на Димчо Дебелянов, посветени на трагично загина­лата му любима Елена Петрунова, то ще установим, че нейният образ най-често е наричан ангелски и е свързван с предста­вите за чистота, светлина и съвършенство. Същият този символен образ-метафора намираме и в елегията „Помниш ли, пом­ниш ли":

Ах не пробуждайте светлия хор,

 хорът на ангели в дните предишни...

 Във финала на елегията лирическият ге­рой изпитва почти същото чувство на безпределна тъга и безизходица, което се излъчва и от последното двустишие на „Скрити вопли". Споменът за миналото, в който се смесват щастието, любовта, чув­ството за вина и възторгът от ангелската чистота на любимата, остава някъде на­зад. На преден план неумолимо изплува настоящето, сравнено с „мрачен затвор". То унищожава всяка надежда, че споме­ните биха могли да излекуват наранената душа на Аза. След всичко това няма нищо по-естествено той да заключи, че връща­нето към тях е било само сън! Сън, защото човек все пак се надява, че може да го съ­нува още много пъти и всякога да изпитва същото смесено чувство на подем и кру­шение:

сън е бил, сън е бил тихият двор,

 сън са били белоцветните вишни.

Лирическият герой и в двете елегии, на­ситени с толкова антиподни емоции и неспокойни мисли, стига до заключението, че бягството от настоящето и връщането в миналото са безсилни да му донесат очак­ваната утеха и надежда за спокойствие. За да намери човек щастие, трябва да жи­вее в хармония със себе си, с миналото и с настоящето си. Но, ако това настояще отрязва всички пътища към щастието, то той с право се чувства обречен за цял жи­вот.

 

*Елена Петрунова е застреляна по подозре­ние за любовна връзка с Димчо Дебелянов от собствения си баща, който веднага след това се самоубива.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave