СВЕТЪТ НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Поетът Христо Смирненски завършва жизнения си път, ненавършил 25 години, твори непълни 10 години -първите печатни работи се появяват във вестник „К,во да е” през1915 г„ последната му творба - „Приказка за стълбата”, е отпечатана в списание „Младеж” през 1923 г. За осем години поетът създава голямо по обем творчество.

Христо Смирненски - поет трагик, сатирик и патетик - едва петнадесетгодишен споделя съдбата на бежанците след Междусъюзническата война, заживява в крайните квартали на София. Той живее и твори в сложната и противоречива социокултурна обстановка след Първата световна война, когато настъпва коренна промяна на целия културен и литературен живот; процесите - сложни и многообразни - в различна степен засягат творците, по различен начин обновяват и видоизменят облика на българската литература и култура.

До Смирненски двете линии на развитие на литературата ни - реализмът и модернизмът - нямат общи точки. Поетът изгражда едно оригинално творчество, основано върху традиционната ни поетика и изключително богатите възможности на пластичния език на символистите. Традиционният проблем за същността на битието у Смирненски се налага както чрез конкретни реалистични детайли, така и чрез обобщения образ на града, станал символ на жестокия свят. Символистичният езиков пласт като характерен низ от епитети и метафори засилва романтичното в образите от поезията на поета и реално създава една нова художествена система. В циклите „Децата на града” и „Зимни вечери”, където най - цялостно звучи елегичното (типично настроение и чувство на поетите символисти), идеите се надграждат от едно ново революционно отношение към проблемите на живота. Обект на изображение стават социалните конфликти, осъществени най -често чрез контраста на две групи образи - на работниците и на господстващата класа. Тези два образа у Смирненски са разкрити в своята връзка и самообусловеност, защото носят историческата обективност на времето.

Образът на угнетените в цикъла „Децата на града” е обобщен чрез съдбата на гаврошовците, жената („Цветарка”, “Улична жена”, “Жълтата гостенка”) и стареца („Старият музикант”), чрез чиято невинност и безпомощност зазвучава по - силно усещането за трагизъм. В „Братчетата на Гаврош” чрез рамкиращата композиция поетът налага хуманистичния си протест срещу едно общество, което е обрекло на страдание най -невинните -децата. Образът на малките гаврошовци намира конкретна определеност чрез детайла в портретизирането („очи трескави”, “одрипани”, “прихлупен до очи каскет”) и дълбоко, психологическото проникновение в душевния им свят. В това стихотворение излиза на преден план редуването на чисто реалистични художествени средства със символна образност. Например образът на теменужената вечер е само похват, подсилващ контраста, внушението за крайните полюси на обществото. От една страна се гради образ на новото, модерното („град”, “електрични глобуси”, “блестят”), а от друга, този образ се саморазрушава („скован”, “разблуден”, “всуе”). Така поетът създава система от взаимоотричащи се и допълващи се контрасти и сложен синтез от една романтична символика с много богато съдържание.

На по - широка основа е поставен контрастът в творби като „Цветарка”, “Улична жена”, “Старият музикант”. Съдбата на угнетените буди асоциация за обреченост, безизходност, за отнет житейски избор, защото красотата и любовта се продават и купуват, а това означава, че са загубили своите нравствени стойности.

Въздействащ е и образът на тютюноработничката от „Жълтата гостенка”, който е изграден на основата на вътрешната динамика. Явно се налагат два плана на изображението: от една страна, трагизмът, породен от сблъсъка между жаждата за живот и неизбежността на смъртта, е внушен чрез конкретни битово - предметни детайли („избичката мрачна”, “дървении креват”, “завивката”, “лампата”, “старият будилник”), а от друга, звучи чрез образите - символи на смъртта („призрака нечакан”, “демон зловещ”).

Цикълът „Децата на града” открива образа на града не само като географско и жизнено пространство, но и като символ на социалните конфликти и контрасти, събирателният образ на големия град -хищен, безчовечен, “целия скован от злоба”» “шумен и разблуден” - е едно от най-забележителните художествени постижения на младия поет. В „Братчетата на Гаврош” яркият контраст между градските „витрини бляскави” и скръбта, мъката в „очите трескави”на децата, “обидата незаслужена по изнурените лица” на тези малки страдалци изразява' и съпричастието към страданието на обезправените и беззащитни “жертви, и непримиримостта с коравосърдечието на един мрачен, пълен с противоречие свят.

Елегичната лирика на Смирненски се отличава със съкровена искреност. Особено чувствителен е поетът пред крещящата социална несправедливост в големия град. Идеята за трагичната безизходност на обикновения „малък, безправен човек звучи с особена сила в най -съвършената според литературните изследователи творба на Смирненски, написана малко преди смъртта му, цикълът „Зимни вечери”. Два основни символни образа - градът и природата - очертават света на грозното, .Рисувайки декора на работническия квартал, поетът постига ефекта на документалната изповедност и чрез използваното глаголно време създава усещане за повторяемост на действията. Нарисувана е мрачна, потискаща картина на „вечна бедност и грижа”, в която всичко е призрачно и мъртво. Особено експресивни са символно'- метафоричният образ на „сивата мъгла”, сравненията на града с „черна гробница” и на тополата с „призрак”. Всяка картина и образ в цикъла едновременно разширяват и конкретизират трагичната зависимост на обикновения човек от обективния свят. Въздействието се дължи не само на натуралистичната опредметеност, разкриваща мизерията и бедността, а и на чувствителността, с която е уловено най-характерното за представителите на социалните низини -огрубялата душа на пияния „безхлебен баща”, който ругае „и своя живот непотребен, и своята мъка безкрай”; невинни и гладни деца, които „пищят и се молят”; проридаващата „сред своята скръб и неволя ”жена; неясните очертания на две бездомни и безкрайно тъжни същества - слепия старик и придружаващото го натоварено дете, мъртв;»го моминско лице, ридаещата старица, дрипавото молещо се детенце. Посочените образи правят панорамата на социалната трагедия в „Зимни вечери” изключително осезаема и може би единствена в жанра на социалната поезия в българската литература. За това допринася и внушението, че злото е вечно, постигнато чрез стиховете, в които поетът се слива със своите герои и чувствителната му душа болезнено страда” заедно с тях. От духовната съпричастност към жертвите, към тяхната трагедия се ражда копнежът за справедливост и човешко щастие, надеждата в настъпването на новия „ден”. Поетът става певец на унижените, на техния гняв, който ражда един нов идеал - „ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал”, “на земните блага всевечни сме творци, а нужда ни души до хладната си гръд” („Ний”). Стиховете на Смирненски въплъщават бунта на масите, раждането на тълпите като метафора на преглеждането на истината за живота;

В тълпите смълчана е буря незнайна, стопено е слънцето в тях.

Бунтът на младия поет е осветен от огъня на протеста и носи духовното озарение на готовия за саможертва, устремен към-, тържество на идеала борец: “Аз ще дочакам празника на своите братя и размаха на техните крила...” („През бурята”), той става певец и на мечтата за този бунт.

Духовен портрет на поета и неговото поколение е лиричната му изповед в стихотворението ”Юноша”. Лирическият „аз” се разкрива в движение, той се среща и преживява света, неговият път е осмислен като метафора на живота, това е пътят към себепознание.

Големият въпрос за смисъла на човешкото съществуване в „Юноша” е решен в аспекта на героичното. Преобразяването на света е цел на личността. Младият човек навлиза в живота с жаждата за красота, любов -мечти, които са твърде абстрактни и извеждат към романтичното. Картината на живота затвор е постигната посредством причудлива библейска образност, чрез която Смирненски внушава поробването на човека в света на капитала и фетишизацията на парите („златолуспест гигант”, “Златний телец”, “човешкия Дух - обруган, окован”). Сблъсъкът между идеал и действителност в творбата води до представата за борбата като стихия, с което се продължава Ботевата традиция в изобразяването на революцията като типичен похват в революционната поетика на българската лирика.

Поет на гнева на масите („Ний*, “Пролетта на робите”, “Да бъде ден”, “Работникът”, “Йохан”), Смирненски става певец на революционния порив за социална справедливост („Северният Спартак”, “Бунтът на Везувий”, “Червените ескадрони”). В тези стихове е ускореният пулс на епохата, силните контрасти между крайностите в живота: величественото и нищожното, героичното и трагичното, възвишеното и порочното, благородното и пошлото. Поетът вижда символиката на светлината с всичките и производни: “огнен”, “пламък”, “реки огнеструйни”, “червени вълни”, “дъжд от искри”, “море от пламък златоален”, въвежда митологичния образ на Прометей като обобщение на човека, за когото революционната промяна е смисъл на съществуването. Общото във всичките тези творби е едно ново светоусещане -жизнеутвърждаващо, патетично, изпълнено с вяра в бъдещето на човечеството.

Поетът осъзнава необходимостта изкуството да обновява изразните си възможности, изчерпването на дотогавашните поетически стилистики, необходимостта от нов идейно - художествен синтез. Така се ражда сатирата му, защото”хуморът и сатирата са моралната победа на материално победения” (М.Николов). Още от първите стихотворения в „К,во да е” начинаещият поет откликва на обществените настроения, изразява своя личностна позиция. Пред читателя преминава целият калейдоскоп от търговци - скубачи, корумпирани политикани, веселите голтаци, цензурата и продажната Журналистика. Неговите пародии имат подчертана антивоенна тенденция, обект на сатирата са политици като Джон Бул, Уилсън, Керенски, В.Радославов. Така поетът търси'своя собствен образ в живота и в изкуството. От гротесковите образи, от острото саркастично изобличение постепенно сатирата на Смирненски придобива необикновени философски измерения в най-яркото му постижение в сатиричната поезия - “На гости у дявола” “. Тук пародийното, гротесково -сатиричното въздейства със своята цялостност:

В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола - старик т Дявол -

дома си на чашка абсент.

Обект на гневното сатирично изобличение е обществено-политическата поквара с нейния цинизъм, подлост, конформизъм - с пълната нравствена опустошеност. Творбата въздейства с повишената си художествена условност и многопластовост. Поетът открива нови поетически средства за предаване на философско - обобщаващите идеи.

Както в „На гости у дявола”,така и в „Приказка за стълбата” внушението е многопластово, идейно-естетическото обобщение - оригинално. Създадено в последните месеци от живота на Смирненски, произведението сочи появилото се съмнение и скептицизъм у поета. Авторът трагично осъзнава невъзможността за осъществява? з на идеала. “Приказка за стълбата”. посветена „на всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене”, е приет” а за човешкия избор, за изкачването ю стълбата (на живота и на властта) с цената на компромиса, на сделките с дявола. В този път „нагоре” човекът изгубва всичко човешко - от очите х з сърцето си. За Смирненски това не е само социално несъвършеното, но 1 несъвършенство на самата човешка природа. Това е преходът от актуалните социални проблеми към нравствено - философската насоченост в творчеството на поета, която звучи пророчески.

Днес, 100 години след неговото рождение, струва ни се, че отправна точка за съвременната оценка ни творческото дело на Смирненски може да служат думите на Минко Николов: “Той е между ония живи явления на изкуството, които имат способността да се обновяват, към които всяко поколение се обръща наново, с нов подем, за да разбере по - добре него, а чрез него и себе си”.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave