Проблемът за физическата красота и духовната грозота е интерпретиран от Светослав Минков в разказа „Дамата с рентгеновите очи”. Избрал заглавие, което да провокира читателското любопитство, писателят създава и провокативно повествование, защото се заема с тема, която, от една страна, е позната още от творчеството на Алеко Константинов - парвенющината, но от друга страна, подходът е нов, модерен и оригинален. Този нов поглед над бездуховността се налага от техническия прогрес, от откритията в медицината и най-вече - в медицинската козметика. Творческото му вдъхновение го отвежда в салона на Чезарио Галфоне, където погледът на Минков попада върху онази дама, която очевидно има най-голяма нужда модерните изобретения да се експериментират върху нея. Представителка на висшето общество, героинята ще преживее различни емоции - от отчаянието до радостта от сбъднатите мечти. Но през цялото време тя ще играе ролята на призма, през която авторът ще пречупва живота на онова общество, което се е самопровъзгласило за висше.
Дали творческата идея е да се покаже как дами от същото това общество безделничат и мислят как да станат по-красиви? Едва ли! Минковият поглед върху обществото е като на неговата героиня - рентгенов, защото той сканира битието на представителите на хайлайфа. Критичният му поглед надниква в „Козметикум амулет" не за да стане свидетел на клюките, които се носят из чакалните на козметичния салон, а за да наблюдава бездуховния свят на онази прослойка от обществото, която се занимава с „благотворителност".
Новите рентгенови очи на Мими Тромпеева са нужни не на самата нея, а на писателя, защото иначе трудно човек би могъл да разгадае зад направените корекции и операции що за душа носи даден индивид. Фактът, че се занимават с толкова видове благородна благотворителност, говори добре за тях. Загрижени са за чуждото страдание, за чуждата нужда. Минков обаче се съмнява, че това е истинският смисъл на заниманието им. В случая то е част от суетата, с която е изпълнен животът им. Сякаш това е част от козметиката, която постоянно изпробват върху себе си. Не загрижеността за чуждата несрета, а тревогата за собствената скука ги кара да се отдават на такава дейност. Макар и с „патешки мозък", те разбират, че скуката убива личността и за да не се превърнат в „самоубийци", демонстрират себеотдаденост и благородство. На различните балове и коктейли се срещат със себеподобни, одумват завистливо скъпите си тоалети и лицемерна усмивка одобряват чуждата прическа. И за успокоение на болната си съвест оставят някоя сума, за да заспят с удовлетворение, че са утолили с подаянието си нечий глад.
Кривогледата героиня - Мими, се нуждае от нови очи. На това чудо е способен единствено Чезарио Галфоне. Фактът, че „гениалният маестро" е чужденец, допълнително засилва пародийния ефект в разказа, защото изтъква претенциозността на дамите и увлечението им по всичко, което не е българско. Възвишеността им позволява да имат доверие само на хора, носещи имена като Чезарио. Той не само ще излекува кривогледството й, но и ще я надари с неподозирана способност - да вижда колко мозък имат хората или колко голямо е сърцето им. „Аз виждам неща, които другите не виждат", радостно констатира възродената жена. И авторът вижда чрез нея онова, което е скрито за другите: че висшето общество е „висше" само заради материалното си благополучие, лъскавите лимузини и скъпите дрехи. „висше" е заради „ниските" си интереси, които има. Значи колкото по-малки са неговите ценности, толкова по-високо място заема в обществото. Колкото по-малък мозък има, толкова повече мъжът е предпочитан да заеме място в малките сърца на дамите от същото това общество.
Автор и героиня виждат едни и същи неща, но ги оценяват по различен начин. Единият се възмущава от тях, а другият им се възхищава. Мими предпочита съпруг, чийто череп е празен, но портфейлът му да може да задоволи чуждите й от „хермелиново палто” и да й предложи пътуване до Париж. Защото и тя принадлежи към същото това „малко-мозъчно"общество и гледайки неговите представители, вижда себе си, те са огледало на собствената й същност. Възхищава се на пленителността на Жан, на неговата ненадмината „интелигентност", която не включва цитати от елитната класическа литература, а перфектно познаване на „всички улични песни на простолюдието". Самата Мими признава, че биха били идеалната двойка.
Човекът от това общество има „изискани маниери", има „куха" глава, подобна на нейната, но „аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора". Контрастно на това определение за аристократ, което формулира Мими, изглежда тогава определението за обикновените хора - неизискани маниери, което означава естествено, нелицемерно поведение и умна глава. Но за героинята такъв тип хора са непопулярни, безинтересни и животът с тях не предлага никаква перспектива.
Бракът й с Жан е търговска сделка, търг, но не с цел благотворителност, а с цел материална обезпеченост сега и в бъдеще. В повестта „Преди да се родя" на Ивайло Петров също има пазарлък и годежът е представен като сделка, но там хората, изповядващи патриархалния ценностен мироглед, целят да покажат по-скоро своята добродетелност, добри обноски и навици - чистоплътност, трудолюбие, гостоприемство, отколкото да държат само и единствено на материалните съблазни, които притежават.
В разказа „Дамата с рентгеновите очи" бракът на Мими Тромпеева с Жан е далеч от това, което е представено като романтичен епизод от любовен филм под датата „27 октомври", защото тя не се влюбва в човека, а в неговата материална подплатеност; бракът не е резултат от изживяна любовна романтика, а следствие от любовта към блясъка на колата, парите и пътешествията, които мъжът с ефирния мозък може да й осигури.
Героинята градира в своето щастие. Изпаднала първоначално в „страшно отчаяние", готова да замени светските салони с манастирската килия, постепенно тя се връща към живота чрез блестящата намеса на маестро Галфоне, за да стигне до изумлението от новата си способност да вижда невидимото. Кулминационната точка обаче на нейното щастие е срещата й със себеподобния й любим Жан. От: „Чувствам се на седмото небе от радост!" и „Струва ми се, че ще полудея от щастие!", до: „ Ура! Заминаваме с експреса на „ Vоуаgе de noce" Победният възглас „ура" идва точно на мястото си, защото героинята наистина е победител - над собственото си отчаяние, над физическия си недостатък - кривогледството, и над Жан, който цял Живот ще трябва да удовлетворява потребностите и капризите на уникалната си съпруга.
Колкото повече героите на Светослав Минков изпитват радост от завоюваното материално благополучие, толкова по-остър става критичният присмех на писателя. С рентгенов поглед той поставя отчайваща диагноза за хайлайфното общество - празно, бездуховно, с малък мозък и малки сърца, но с големи претенции и завидни финансови способности. При такава диагноза няма лечение, има само изобличение.
@bgmateriali.com
