СВОБОДАТА – ИЗБОР И ДЪЛГ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „НА ПРОЩАВАНЕ“ ОТ ХРИСТО БОТЕВ
Като революционер и поет Христо Ботев оставя ярка следа както в българската история, така и в българската поезия. Стиховете му, побрали в себе си идеите на цялата възрожденска епоха, разкриват личността на автора като човек, надраснал времето си, надскочил идейното развитие на съвременниците си, прозрял отвъд моментните „тук“ и „сега“. Творчеството му поставя не просто идеята, за свобода, но и начина – страшния и славен път, по който тя може да бъде постигната. Ботевата поезия проследява пробуждането на роба от петвековния сън до издигането му в свободолюбива личност с разкрепостен дух и същевременно минава от личното през националното към общочовешкото.
Мотивът за свободата като избор и дълг е водещ в Ботевото творчество. Свободата за поета не е просто политическа независимост, а израстване на народния дух, осъзнаване на българите като нация. От тази позиция Ботев разглежда борбата за свобода като нещо жизнено необходимо за съхранението на българската народност, което съвсем естествено я прави върховна и свята цел. За всеки истински българин тя е смисъл на живота, начин да заслужи името „син на майка България“. За Ботевия лирически герой като патриот и достоен мъж не може да има лично щастие, докато родината стене под оковите на тирана. Така борбата се превръща в дълг — дълг не само пред отечеството, но и пред самия себе си. Ако пътят към освобождение не бъде поет, животът става непълноценен, мисълта за неизпълнен дълг винаги ще гори съзнанието. За героя борбата е и избор — изборът да бъде достоен българин, да послуша зова на родолюбивото си сърце и да изпълни дълга си към майката-робиня България.
Лирическият герой на Ботев преминава през различните етапи на оформянето на своите светли идеали за свобода — от „Майце си“, през „На прощаване“, за да се издигне накрая до личност, осъзнала свободата като свой избор и дълг.
Най-силно е изведен мотивът за свободата като избор и дълг в стихотворението „На прощаване“. Повелителните глаголи в началото на творбата: „не плачи“ и „не тъжи“, са израз на убеждението на героя, че е прав, че неговият избор трябва да се приеме спокойно, защото е естествен за всеки патриот. Макар да съзнава страданието, което причинява на майка си, той не търси вината само в себе си, но и в първопричината — „таз турска черна прокуда“.
Майчината клетва е върховен израз на недоволство, който според поверието винаги застига прокълнатия. Черният цвят присъства в творбата с традиционната си символика на нещо зло — „черна прокуда“, „черни чернеят“. Майката не може да упрекне лирическия герой, защото тъкмо тя го е родила „със сърце мъжко, юнашко“. Двете картини — на юнашката смърт и на победното завръщане, са разгледаш неравностойно — първата е значително по-дълга от втората, което е предизвикано от факта, че е по-реалистична. Освен натуралистично показаната смърт в първата картина, се откроява и заветът към братята: „силно да любят и мразят Този мотив за приемствеността между поколенията е продължен по-късно от Вапцаров, който ще каже:
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз!
Така Ботевото влияние в литературата ни остава и до днес. Картината на победното завръщане е утопична и малко вероятна. Тя е по-скоро с цел да успокои майката. Интересно е, че дори в мечтите си героят не прекрачва прага на своя дом — той няма право да мисли за истинско завръщане, докато не е изпълнил дълга си към родината.
@bgmateriali.com
