СВОБОДАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ
В епохата на робството, но и във времето на всеобщ подем и бунтарство, обхванало цяла Европа, Христо Ботев закопнява за борбата. Борбата като път към свободата, като отрицание на робството, като залог за бъдещето. Свободата се бе родила в поезията му още преди да са паднали оковите на робството. Христо Ботев.революционерът и родолюбецът, на дело и със слово влезе в борба със „стукиите" онези тъмни сили. които се опитват да угасят светлината, да убият човешкият стремеж към по – добър живот.
Узряването на идеята за борбата, укрепването на свободолюбивия дух у народа е бавен и постепенен процес. Ботев го проследява в лириката си. Самотата и неразбирането на обкръжаващия го свят подсилва драмата у младия поет. Но противоречията и личното страдание се разтварят в народната болка и стон, за да вдъхновят неговият лирически герой за участие в революцията. Сроден с народа, преодолял личната драма, той е неудържим в революционния си устрем.
Красив и възвишен е идеалът за свобода - народна и общочовешка, а действителността, която заобикаля Ботевия герой, е угнетяваща и потискаща поривите на младежа, мечтите му за слава и щастие. Той се чувства самотен и изоставен, защото средата, в която е принуден да живее, не разбира нито любовта, нито омразата му. Младостта не намира удовлетворение на своя идеал: „И срещам това, що душа мрази" . Но изповяданата в „майце си" самотност не се затваря в кръга на личното чувство. Наистина в обръщението към майката се преплитат нежност и болка, синовна обич и тъжни предчуствия. Но чувството за самота не значи примирение. Чрез него Ботевият герой се противопоставя на равнодушието и апатията у своите сънародници, то е вид съпротива срещу робството. Мечтите и мислите измъчват героя, отнемат радостното чувство от живата, разпъват душата му, но и го водят към духовно възмогване. В „Към брата си" тези мечти и мисли придобиват по - конкретно съдържание: „мечти мрачни, мисли бурни". В тази творба научаваме причината за неговата неудовлетвореност:
Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани;
Да бъде обкръжен от неразбиращи го хора, хора егоисти - ето изворът на неговите духовни терзания, на драматизма му. Дори призивът към приятеля за „глас искрен, благороден" не намира отзив. Какво друго му остава, освен да заплаче над „народен гроб печален". Но този „народен гроб" ражда в бунтовната му дуй негодуванието от коварството на света, от господството г мъртвите догми над живите истини, намерили реализация „Борба", „...В гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда..." пише поетът - да събудиш от „сън мъртвешки" свестните хора. ю пръв поглед тези стихове са израз на дълбоко отчаяние, песимизъм.
Драмата на лирическия герой се засилва от самотата н любовното чувство. Неговият глас не намира отзвук в душата и любимата. Всъщност Ботев не отрича интимната любов, нежност чувство към любимата. Той не скрива копнежа си по „свиди либе", с „поглед мил" и с „глас чуден". Драматизмът му е в това, че измъчената, озлобена и обезверена личност загрубява за земната проста любов:
В тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди там,
де скръб дълбока владее....
Отрекъл се от младежките любовни пориви, в името на по високи цели, героят иска от любимата да запее неговата революционна песен. „До моето първо либе" е едно търсене на гласа на вярата, на надеждата, без които остава самотен и тъжен. Този глас очаква да чуе той от любимата, но него го няма, затова творбата завършва със страстен, неспокоен въпрос:
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
Това е драмата на появилата се рано личност, която с дълбоките си прозрения принадлежи на бъдещето. Оттук гневният бунт срещу бавния вървеж на историята, нетърпението за осъществяването на мечтите, недоволството от безразличието към положението на народа.
Най-често в поезията на Ботев звучат протестите на разбунтуваната му съвест срещу обществото, в което живее. Гневът намира нова форма на изява - сатирата. Нейната изобличителна сила поетът насочва срещу страха от трудния път на борбата, срещу апатията, обзела съвременниците му. Той призовава личността към разкрепостяване на духа й, към изява на свободолюбивите й пориви. Странникът се завръща в бащиния дом, сред измамното топлина на бащиното огнище, но се завръща като роб, в една робска действителност. Не примирението с установения ред е истинското предназначение на личността. Напротив, това е предателство спрямо близките, родината, спрямо повелите на времето.С пестеливи изразни средства авторът на „Странник" е постигнал точен рисунък. Устремен към еснафския идеал за „добър живот", героят загубва дори човешките си черти, превръща се в скот. Това е етичната оценка на автора за поведението на героя - странник, но има и друга -социална. Плачът е за сиромасите, а той не е „ни гол, ни гладен". Така Ботев очертава два пътя - пътя на борбата, който поемат истинските народни синове, и пътя на страничните наблюдатели на народната неволя.
Дълбоко в стрелите на поета се таят болка и обида. „В гърди ни любов, ни капка вяра" - казва в „Борба", но цялата творба е пропита с авторовата любов, която търси своя прицел в злото:
...На душа лежат спомени тежки...
...Свесните у нас считат за луди...
Ботев подсилва изобличителната сила на перото си, заостря чертите на страхливеца и еснафа - лукав и гъвкав нагаждач, с променлива социална психология. Неговите творби „В механата „ и „Патриот" изобличават вътрешните врагове на народа, Поетът и неговият герой негодуват срещу страданията, които изнася на плещите си работният народ - страдалец. Така се ражда и болката у Ботев, който рисува трагичната картина на робския живот в " Елегия":
Кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяде глозгани кости...
Народното тегло е хиперболизирано, кръстът е символ не само на мъченичество и болка, но и на християнско примирение и подчинение. Картината буди зрителна представа за физическата болка. Робската неволя не щади ни млади, ни стари, ни дори сираците и вдовиците. Непримирим е поетът с теглилата на народа, подложен на „воловски труд", на „безчовечни страдания". Най - характерни черти на народния враг са коварството, лицемерието, жестокостта. В „Борба" авторовата точна и ясна мисъл звучи като присъда над потисника от всяко време. Корените на смирението Ботев открива в основната насоченост на християнката религия, безропотното подчинение. Особена ярост предизвиква у него насаждането на страха, нещо, което прави от човека безпомощна играчка. Той вярва в един бог - бога на разума, на съвестта, който единствено може да вдъхне „любов жива за свобода", който зове и вдъхновява за борба. За Ботев борбата на роба е свещена, справедлива. Свободата е нужна на всеки човек, тя е път към по - добър живот, към прогреса. Той цени свободата, когато зад нея стои съзнание, че тя трябва да бъде извозвана. Ако в ранните му творби борбата е осмислена като отрицание на робството, то в по-късните му стихове тя е революционен зов за действие. Това, което за Ботевия герой е било „усмивката„ на първо либе, после е „усмивката" на борбата, защото само в нея отделната личност може да постигне своите пориви. Така в „До моето първо либе" Ботев превръща бурята в жив, конкретен образ и в прекрасен символ на революцията. Картината е наситена с глаголи, метафори, подредени във възходяща градация. Бурята това е нестихващата стихия, която помита по пътя си всичко гнило и застояло, това е обновяващият се живот, цената на свободата.
Целта, към която се стреми героят, е бъдеще с „правда свобода". Това бъдеще лежи в основата на Ботевия идеал - без потисничество и ограбване на чужд труд, бъдеще на творческия разум. За него борецът е готов да се жертва, на него подчинява и младост, и сили, и любов. В „Моята молитва" подвигът и саможертвата са мечти, видени в бъдещето. В „На прощаване" те са осмислени като дар за народната свобода. В завещанието на бореца Ботев влага картината на победното завръщане и на юнашката смърт - двата възможни изхода от борбата.
Слял своя вътрешен духовен мир с бунтовните пориви на народа, борецът се разгръща и слива с вечната природа - земята, Балкана. Умирайки, героят от баладата „Хаджи Димитър" се слива с небето, планината, хората от полето, с цялата ни Земя. Силата на подвига сбира в едно всички загинали за висш идеал, независимо от пространството и времето:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.....
Пътят на революционера е кървав, той минава през кръста на Апостола, през черното „бесило" на предателството и позора. /"Обесването на Васил Левски"/. Ботев зове към революция, но отрича и заклеймява подлостта и лъжата. Той посочва любовта към отечеството като висша добродетел.
В Ботевата лирика е въплътена върховната борческа същност на човека, свободолюбивият му устрем към бъдещето. В нея оживяват най - съкровените гласове и вълнения на епохата, подвигът на бореца, гневът и болката от покорството, радостното опиянение от трудния път на революционната борба. Тя завладява с мисълта, че човек може да се издигне до вечността само когато с готовност отдаде силите си на един висш идеал.
@bgmateriali.com
