Всеки народ има в историята си своите върхове и падения, с които се съизмерва силата на духа му пред изпитанията на времето. Такива безспорно има и българският народ. В бездната на вековното чуждо владичество пламъкът на родолюбието се разгаря най-силно у онези български синове, за които България и нейната свобода са най-възвишен идеал. Той придава смисъл и цел на живота им и те го следват с всеотдайност.

В повестта „Немили-недраги” Иван Вазов насочва вниманието на читателя към съдбата на българите - емигранти преди Освобождението, прокудени насила от България, но свързали изцяло живота си с нейната бъдеща съдба. Той ни въвежда в едно своеобразно общество, в което персонажите са познатите от хайдушките чети „български юнаци" и „герои", които сега обаче са обгърнати от ореола на странното съчетание от „подвизи, дрипи и слава". Хъшовете са обречени да водят сурова борба за съществуването си сред чужд и негостоприемен свят, в който ги крепи единствено идеалът им за освобождението на България.

Често пъти бездомни и гладни, хъшовете намират подслон и храна в кръчмата на Знаменосеца. При него те са приети като в роден дом, при него намират утеха и добра дума. Когато страстите в техните изстрадали души се разгорещят и се стигне до остри спорове, единствено мъдрите слова на Странджата - най-стария и най-авторитетния сред тях - могат да успокоят буйната им кръв. Те се отнасят към него с дълбоко възхищение, защото оценяват неговата честност и безкористност, защото се прекланят пред славното му минало на герой, отдал всичко от себе си в името на свободата. Тези чувства намират най-точен израз във възгласа на Македонски: „Да живее Странджата, храбрият наш знаменосец!"

Старият хъш произнася речта си по необходимост - за да помири разгневените емигранти, чиито представи за справедливост са провокирани по време на разпаления спор. В същото време обаче той изказва техните най-характерни чувства, вълнения и потребности, техните възвишени цели и  въжделения. Думите на Странджата разкриват дълбокия смисъл на живота на хъшовете и насочват към същността на идеалите, които ги ръководят. Старият знаменосец съвсем съзнателно им припомня какво ги е накарало да напуснат родината си и да поемат тежкия кръст на мъченици в името на свободата. Неговите слова са плод на страданието, което изгаря сърцата им, и на категоричното желание да подпомогнат с всички сили и възможности борбата за независимостта на поробеното отечество. Старият хъш става изразител на характерните настроения и  стремежи на революционно настроените емигранти, доброволно приели мъченичеството на съзнанието. В думите му зазвучава надеждата, че жадуваният миг ще настъпи скоро: „ако не днес, то утре ще удари пак часът." Това изисква от тях да бъдат готови в съдбовния час, в който родината ще ги повика. Според Знаменосеца, особено важно е съзнанието, че страданията, на които хъшовете са подложени в несносния си живот на емигранти, имат своето оправдание и своя дълбок смисъл: „Братя, няма защо да жалим. Ако ние тука сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хилядо пъти по-зле." Старият хъш изрично подчертава в речта си, че народните синове, макар и да са в изгнание, притежават нещо много по-ценно от имота - възможността да се чувстват свободни: „ Ние поне сме свободни. А като имаме свободата, имаме всичко." Според него, свободата е най-важното условие за смислено човешко съществуване. Думите му не са просто утеха към хъшовете страдалци. Те са израз на дълбокото осмисляне на живота, както и на отношението му към определящите неговата посока ценности. Всичко, казано от Странджата, звучи убедително не само заради неговия авторитет, но и заради богатия му жизнен опит. Той, който много пъти е проявявал героизъм, който е изпитал неведнъж сладостта да участва в битка за свободата на родината, знае, че не имотът е толкова потребен на човека, колкото неговата свобода. Ето защо заявява, че не за пари проливат кръвта си, а се жертват за свободата на родината, като единствената им отплата ще бъде да я видят свободна. Това е достатъчно да бъдат изкупени всичките лишения, мъки, страдания, които им отрежда съдбата като чужденци, скитащи се „немили-недраги", далеч от дом, близки и родина. Старият знаменосец ясно изразява убеждението си, че: „Народ без жертви, не е народ!" и че свободата може да се постигне единствено с цената на скъпи жертви. Той смята, че да бъдеш хъш, значи: „да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик". Градацията, която използва повествователят, подчертава драматичната съдба на хъшовете в годините на изгнание и особено силно внушава стойността на техния нравствен подвиг, неразделна част от който са страданията и лишенията. Съпоставката с „цял народ от роби", безпомощни под бремето, насилието и произволите - при това в собствената си родина, засилва това внушение.

Вдъхновените искрени думи на Странджата изразяват дълбокото му вълнение в този миг на равносметка на хъшовския живот. Изразите, посветени на връзката с отечеството, дават представа за смисъла на живота им като предани български синове. Те вярват, че отечеството им има нужда от тях и че скоро ще настъпи часът, в който ще могат да проявят своя героизъм и всеотдайност в борбата. Самият Знаменосец е особено развълнуван от мисълта, че може би наистина е близо мигът, в който още веднъж ще издигне „левското знаме" в Балкана и ще умре геройски, както подобава на истински хъш. Затова с особен патос звучат думите му: „нашите ръце няма да останат празни, и нашите сьрца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода ! И ще умрем със слава и в борба... Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!" Думите му подчертават неговата собствена и обща за всички хъшове мечта да умрат славно в битка за свободата на родината, а не да издъхнат„като кучета" в чуждата страна. Възторжените възгласи на хъшовете в края на речта му изразяват тяхното безпрекословно съгласие и благодарност, че са чули потвърждение на най-съкровените си чувства и мисли.

Като още едно потвърждение на това, че Странджата изразява действителните настроения и желания на хъшовската емиграция, е страшният и въодушевен вик, който повтаря последните думи на Знаменосеца. Неговата вдъхновена реч довежда до едно внезапно разбуждане на духовете и до прилив на особено благородство и решителност. Преобразяват се не само лицата на хъшовете, променят се тяхното настроение и самочувствие. Неслучайно във възприятията на Бръчков в този величествен миг революционерите изглеждат като „ висши същества, родени за страдания, за борба и за слава - не като другите смъртни..." В дълбоката смислова значимост на речта на Странджата откриваме ключ към истинската същност на тези всеотдайни синове на България, които изцяло са посветили най-скъпото, което имат - своя живот - на нейната съдба и на потребността да бъде свободна.

С речта на Странджата Вазов ни прави съпричастни към възвишената духовна същност на революционерите, на които безспорно отечеството дължи признание. Сред тях особено място заемат хора като Знаменосеца, обичан и уважаван от хъшовете. Той единствен се отнася бащински с тях в трудните дни на емигрантския им живот. Благодарение на неговата подкрепа те успяват да съхранят у себе си ненакърнена силната си любов към поробеното отечество и готовността за саможертва в борбата за свобода.

Тежката болест на Странджата обаче безмилостно отнема силите му. Смъртта
без време го застига, преди да е осъществил докрай възвишения си идеал. В последните мигове от живота на стария знаменосец Бръчков дава най-вярната оценка на делото му. Той се възхищава от него и с преклонение стои край смъртния му одър. Той разбира, че героизъм е не само проявеният в славни битки, но и непрестанното мъченичество и жертвоготовност в името на отечеството. Повествователят убедително и затрогващо показва стоицизма на стария хъш, когато болестта го поваля съвсем. Единствено спомените поддържат духа му. Те са най-хубавото в неговите мъчителни последни дни. Душевното му благородство го заставя да благодари със сълзи на очи на Бръчков. Носталгията по България го спохожда още по-болезнено в тези последни за него часове: „Юначе, благодаря ти... благодаря..., че не ме остави. Ще умра при българин и ще има кой да ми затвори очите... А това е добро на чужда земя. О, отечество!"

Дълбоко затрогваща е картината на смъртта на Странджата. Драматизмът в нея се гради върху няколко особено ярки детайла. Най-ценните реликви за стария знаменосец са не пари, а „мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет", както и „къс вето знаме", на което са останали само думите: „или смърт!". Странджата се прощава с тях като с нещо много скъпо. Такъв изразителен и жертвоготовен патриотизъм, видян и съпреживян от Бръчков, предизвиква душевното му вълнение. Оттук и спонтанната искреност на признанието му:  „Не, твоето име ще остане славно. Ти си един герой!"

Мъченическата съдба, както тази на Странджата, е само част от героичната саможертва на множество поборници за национална свобода. С повестта „Немили - недраги” Вазов навлиза в най-съкровените пластове на българската историческа памет и възкресява от пепелта на забравата героичните примери на доблест и себеотрицание. Той е убеден, че с това изгражда националното самочувствие на българина и утвърждава високи примери за родолюбие и безкористна служба на родината.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave