СВОБОДАТА КАТО НАСЛЕДСТВО И ИЗБОР
Литературно интерпретативно съчинение върху стихотворението „Потомка“ на Елисавета Багряна
Поетическото творчество на Елисавета Багряна може да бъде отнесено към художественото направление авангардизъм. През 20-те години на 20 век нейната поезия контрастира на доминиращия до онзи момент символизъм. Лирическият й стил е определян като необуздана първична емоционалност.
Свободата и правото на избор на модерната жена носят една от основните идеи в стихотворението „Потомка“. Заветът на дедите като духовно, а не материално наследство също е ключов елемент. С буйната си кръв и волността си, героинята на Багряна разбива стереотипът и пътят измества дома от ролята му на висша ценност.
Първата строфа контрастира на заглавието като отхвърля връзката с предците и традициите им. Отрицанията „няма“, „ни“ и „и не знам“ отместват акцента от родното и от документалната връзка между поколенията и го поставят върху заложената във втора строфа идея за духовно наследство. Противопоставителният съюз „но“ въвежда именно този смислов обрат към нематериалното завещание, което няма общо с „прародителски портрети“ и „фамилна книга“. Родовата памет героинята усеща в пулсиращата си от волност и любов кръв и евентуалната идея, но и категорична теза, че това е което й е завещано. Тя е изкушен от широките пространства и възможностите на отворения свят. Не я блазнят патриархалните ценности и уюта на дома.
Така, уповавайки се на своята емоционалност, лирическата героиня прави житейския си избор, а именно – свободата. Глаголната форма „може би“ е ключова за стихотворението и изразява едновременно условност и вътрешна сигурност. Волната жена дълбоко в себе си знае завета на дедите си, въпреки че липсват материални доказателства. Романтичната представа за авантюристичния им живот я привлича. „Сред нощ“ е времето на изкушението и риска. Тайнството и греха на екзотичната жена от миналото карата героинята да бъде непокорна, да нарушава родови ценностен ред и да следва греховните си импулси. По този начин съвременната жена стига до прозрението, че свободата и любовта са висши стойности, в името на които си заслужава да се живее, но и да се умре.
Далечните хоризонти, приласкават волната жена със своите необятност и мистика. „Крайдунавските равнини“ и „необхватните с око поля“ са картини, обрисуващи универсално, но и познато пространство, което събира волната жена с обичта й към родината. „Конски тропот“ и „волен глас“ са художествени детайли, знаци на разкрепостеността и греха, които не могат да бъдат поставени в рамки.
Във финалната строфа са синтезирани идеите за потеклото и избора. Със заключението: „Аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя“, лирическата героиня заявява, че единственото, което е важно за нея и ще следва в живота си е инстинктът на непокорния си дух на пук на всички ограничения и стереотипи. Обвързана е единствено със земята чрез кръвта като символ на истинска родствена връзка и единствена материална и духовна значимост. Категорична е, че ще следва пътя на свободата и неин дом ще бъде цялата земя.
Поезията на Елисавета Багряна разкрива пред читателя един свят на мечти и подканва те да се следват, без да има значение традиционното. Провокира, обича риска, живее живота и му се наслаждава изцяло. Модерната жена е вярна на себе си и не губи връзката с предците си, но предпочита да живее с мисълта, че следва примера на волни авантюристи, които следват гласа на сърцето, а не този на обществото.
Автор: Десислава Белева Димитрова
@bgmateriali.com
