СВОБОДА И СМЪРТ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „БОРБА“ НА ХРИСТО БОТЕВ
Поезията на Христо Ботев е емблематична за българската литература. Тя отразява целия му вътрешен свят, в който бушува истинска буря, която може да затихне само когато свободата бъде постигната дори и с принасянето в жертва на живота.
Свободата и смъртта в Ботевата поезия са две философски категории, които са взаимносвързани и натоварени с дълбок смисъл. Свободата е не просто състояние на духа и необремененост от събитията, случващи се в заобикалящата среда. Напротив, свободата е волята на човека да променя неудовлетворяващата го действителност, да променя света, да се бори с лъжата и фалша, да търси смисъла, за да осветли пътя си. Смъртта е и край на борбата, и път към безсмъртието и вечността. Тя дава покой на неспокойния дух, има силата и властта да заличи недостойния и да съхрани във вечността истинския борец.
Безизходицата и безсилието на достойния човек е основен предмет на изображение в „Борба“. Творбата е протест срещу абсурда на света, свят, който принадлежи на силния. Погледът на лирическия герой е замъглен от мъка и негодувание, породени от обкръжаващата го действителност:
В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
Настоящето е изпълнено с несправедливост и потисничество, а бъдещето е неясно. Остават само „спомени тежки“, защото е трудно да се събуди „от сън мъртвешки“ народът. Достойните, честни и осъзнати личности са отхвърлени от обществото, защото му разкриват истината. Поради това те са заклеймени: „Свестните у нас считат за луди, / глупецът вредом секи почита.“ Това е начинът, по който масата се разграничава от различно мислещите, като ги отлъчва. Защото „свестните“ не се страхуват от силните, не търсят подкрепата и опекунството на по-висшестоящите. Те показват грешките, които обществото допуска, умеят да променят възгледите на хората. Така, както масата отлъчва различния, така и той осъжда принципите й:
„Бой се от Бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят.
Чрез оксиморона „свещена глупост“ са демонстрирани погрешните възгледи на цялото човечество. То само си създава кумири, правила и никой не може да каже дали те съдържат в себе си истината. Защо човекът трябва да се бои от Бога, след като в християнството е казано, че той е любов и следователно човекът трябва да обича Твореца, а не да се страхува от него? Защо царят трябва да бъде почитан сляпо, при положение че той е човек като всички останали. Лирическият говорител е огорчен от заобикалящия го свят:
Сетът привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра;
Несправедливостите, които са били налагани с векове на човека, са успели да се вкоренят и да деформират по такъв начин неговата психика, че всички лъжовни възгледи биват приемани за нормални. В това произведение лирическият говорител води борба за духовната независимост, за утвърждаване на моралните принципи, които би трябвало да ръководят света. Смъртта е настъпила за онези, които са се примирили със статуквото — както политическо, така и духовно. Ако го няма желанието за промяна, бъдещето не би могло да съществува.
@bgmateriali.com
