ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ“
ИДЕЯТА ЗА ПРЕПОДРЕЖДАНЕТО НА СВЕТА
Двадесетте години на XX век са изключително драматични за следвоенна Европа в исторически, икономически и културен аспект. Това са години на много загуби в личен и в обществен план, на тежки разочарования, разруха и революции, променили безвъзвратно живота както на победените, така и на победилите в Първата световна война народи. Духовната криза се оказва дори по-страшна от стопанската, защото предизвиква социално поляризиране на обществото във всяка страна, срутва и обезценява традиционните и неприкосновени дотогава ценности и добродетели и поражда стремеж за разрушаване на всичко старо, виновно за покрусата и за погубените надежди на милиони хора. България не прави изключение, тъй като след връхлетялата я първа национална катастрофа и след нанесените удари върху териториалната й цялост и националното достойнство, кризата у нас е не по-малко жестока, отколкото в останалите европейски страни.
Закономерна последица и своеобразен отдушник на набралото се ожесточение и на желанието за възмездие не само сред масите, но и сред представителите на духовния елит в цяла Европа е появата на експресионизма. Това ново художествено направление в литературата и изкуството отразява най-точно и безапелационно прелома в общественото съзнание по отношение на ценностите, традициите и на внезапно овехтелите след кръвопролитието на войната дълго уважавани принципи. Във всички европейски страни обществото все по-настойчиво възприема идеята за необходимостта от преподреждане на света, от разрушаване на старите кумири и търсене на нови идеали и посоки на развитие. Експресионистичният бунт като съпротива срещу неоправдалите надеждите на хората обществени механизми и духовни предписания се отличава с открит призив за унищожаване на всичко, което пречи на света да тръгне по нов път. Най-видният представител на българския експресионизъм — Гео Милев, е сякаш точно тази личност, от която се нуждаят в това преломно време националната ни литература и духовност. Надарен с многостранната дарба на поет, художник и мислител, високообразован и способен да възприеме най-новите и авангардни идеи на епохата, той за втори път след Пенчо Славейков приобщава българската литература към актуалните за момента проблеми и направления в европейския литературен процес. Идеята за бунта, за помитането на всичко старо, прогнило и ретроградно в световния ред и най-вече за сътворяването на негово място на един нов свят е особено близка и привлекателна за неспокойния дух на наполовина ослепелия в окопите на войната Гео Милев.
Септемврийските събития в България през 1923 г., разтърсили съвестта на голяма част от българското общество, отключват с неподозирана сила дълго набираното недоволство у Гео Милев срещу узаконеното насилие и потъпкването на всякаква справедливост спрямо хората, потърсили сметка за своите страдания. Дълбоко осъзнатите и свойствени за него авангардност и плашеща символистите крайност на възгледите се пренасят от естетическа на гражданска основа. Но не бива да забравяме, че идеята за бунта на масите, за порива на човечеството да „разгроми всички досегашни прегради и ограничения“, за времето, „когато една безумна, стихийна и стремителна революция ще раз троши досегашните зандани“ — както той самият пише в статиите си, владее неговото съзнание далече преди написването на поемата „Септември“. Визията за преподреждането на света присъства в цялото му поетично и публицистично творчество до този момент. Излезлите наяве ужасни подробности за братоубийството и за погрома през Септември 1923 г. карат Гео Милев да обобщи всичко, за което е писал в поемите си „Ад“ и „Ден на гнева“, и да го пренесе и разгърне възможно най-мащабно в „Септември“. Тази поема — последната му смайващо дръзка „лебедова песен“, в никакъв случай обаче не може да бъде считана за поетичен репортаж на случилото се или пък за продукт на определено идеологическо влияние. Точно обратното! В поемата „Септември“ Гео Милев не робува на никаква политическа идеология, а демонстрира открито и убедено своята принадлежност към естетическата платформа на експресионизма. Провъзгласеният в нея т. нар. естетически радикализъм му позволява да защити най-адекватно гражданските си позиции на демократ, хуманист и истински патриот. Изливайки негодуванието си от развихрилото се насилие в страната ни, Гео Милев не само заклеймява, но и преосмисля случилото се. Зад конкретния повод търси всеобхватния смисъл на нещата и посочва универсален от гледна точка на експресионистичната идея път към бъдещето на света — неговото преподреждане в политически и духовен аспект. Светът, който трябва да бъде разрушен, преподреден и сътворен наново, до този момент не е дал нищо друго на хората, освен безправие, страдания и безпросветно съществуване за мнозинството от тях, оказали се на ръба на оцеляването. Проблемите за живота и смъртта, за избора и правото на човека да разполага със себе си, с труда си и с благата, които произвежда, са видени не само във формалния, а и във възможно най-прекия смисъл на думата екзистенциални проблеми. Съществуващият Стар свят, в духа на експресионизма, а оттам и в интерпретацията на Гео Милев, не е нищо друго, освен една безкрайна и зловеща нощ. Още първият стих на поемата „Септември“ внушава тази мисъл и съдържа ключа към обяснението за избухването на бунта. Той е повсеместен и яростен, а към редиците на въстаналите се присъединяват все нови и нови хора от всички кът-чета на страната:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв —
величав.
Последвалото задъхано и фрагментарно изреждане на дълга редица от географски и от предметни названия убедително изгражда представата за постепенното напластяване на гнева на онеправданите и за множеството отправни точки при неговата поява. Не само фрагментарността на изображението, но и демонстративно афишираната деестетизация — с подчертаването на грозното и плашещото в надигналата се стихия на протеста, свидетелстват колко присърце Гео Милев е приел художествените похвати на експресионизма, за да внуши идеята за необходимостта от преподреждане на света.
Коя обаче е основната сила, която ще реализира това на дело, макар и с цената на огромни жертви, лишения и смърт? Гео Милев дава отговор на въпроса, увличащ читателя със своята сила и експресивност. Бунтът на хилядите измъчени „роби на труда“ лишени векове наред от достойно човешко битие, е страшен, но напълно закономерен и оправдан в своята същност, развитие и крайна цел. Той е единствената им възможност да променят света — ако не успеят за себе си, то поне за тези, които идват след тях! Борбата на въстаналите е стихийна, но в нея се съдържа силата на реакцията от отчаянието, безизходицата и на непоклатимата вяра преди погрома, че поне Бог е с тях и ще се смили над страданията им. Натуралистичните краски и механичното изброяване — все неща чужди и несвойствени за изящната лирика, са основни средства при обрисуването на картината на този неудържим поход на въстаналите към „Обетованата земя Ханаан“ като символ на мечтания свят. Всъщност това се оказва поход към неизвестността и гибелта! Внушението за народния устрем е постигнато чрез цели 89 стиха, съдържащи само определения и обстоятелствени пояснения, увенчани най-накрая от деветдесетия поред стих. Той се състои от една-единствена дума, но затова пък тя е изписана само с главни букви:
…
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни
…
полетяха напред
без ред
неудържими
страхотни
велики:/ НАРОД!
Това е силата, която поема изпълнението на свещената мисия да промени света, която се изтръгва от своето битие — „по-лошо от това на нищ и на просяк“, и търси отдавна отнетите свобода, справедливост и право на бъдеще.
Светът, в който е живял докараният до скотско съществуване народ, трябва да бъде разрушен безпощадно и завинаги. И това е „едно свещено дело“! Идеята, вдъхновяваща хилядите онеправдани, е така ясна, справедлива и нетърпяща отлагане, че е скрепена отново с волята и одобрението на Бога — все още символ на крайната надежда: „Глас народен: / Глас божи.“ В мечтите си въстаналите вече виждат преподредения свят, в който никой повече няма да бъде роб, и достигат до най-вдъхновяващата ги и обединяваща цел:
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта —
о, нека!
Смъртта не ги плаши, защото те твърдо вярват, че там — някъде в бъдещето, ги чака справедливо устроеният свят, разбиран като библейския Ханаан и като „вечна пролет на живия блян“. Така от разпилените късчета на разрушения стар свят, от изброените толкова натуралистично и дори потресаващо техни минали страдания и беди ще се роди новото, което те искат да бъде тяхно настояще и бъдеще. Колкото и да е стихиен устремът им, той все пак е единен по отношение на общата им вяра, желание и убеденост в крайната цел:
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами Бог!
Онеправданите хора, тръгнали на смърт в името на тази велика за тях цел, може и да не стигнат до нейното осъществяване, но те са неузнаваемо променени и извисени в своето просветление. След толкова дълго преглъщани мъки и безправие, те стигат до истината как да променят живота си. Лирическият говорител ни въвежда в това тяхно превращение със символно-метафоричния израз: „Слънчогледите погледнаха слънцето!“ Погромът на въстаниците и жестоката разправа с тях спира устрема им, но нищо не е в състояние да го изличи завинаги, а още по- малко — да го обезсмисли. Старият свят много бързо успява да потопи в кръв, в „трепет и страх“ дръзналите да посегнат на установените му от векове порядки. Опитът да бъде променен светът е смазан и заключението на поета е колкото лаконично в своя отново символно-метафоричен изказ, толкова и трагично: „Слънчогледите паднаха в прах!“
Септемврийските събития дават повод на Гео Милев да анализира в поемата си още един аспект на необходимостта от промяна и преосмисляне на традиционните ценности. По принцип те са нещо твърде устойчиво във времето, но когато девалвират и се изпразнят от съдържание, тяхното отстояване е нещо повече от фалшива поза — то е престъпление! Точно такава ценностна криза преживява част от българското общество пред лицето на страшните факти след потушаването на отделните огнища на бунта. Традиционните дотогава ценности, символите на националното и на постигнатата след векове чуждо владичество собствена държава — химн, знаме, понятието „отечество“, изгубват поне за определено време своята стойност и въздействие. Репликата на лирическия говорител: „Прекрасно: / но — що е отечество?“, достатъчно ясно развенчават действията, извършени уж в негова защита. Разправата, подсказана ни от „яростния лай на картечниците“, е най-неподходящият и срамен отговор на зададения въпрос, защото насилието, безнравствеността и лъжепатриотизмът нямат нищо общо със защитата на интересите на отечеството.
Много ценности предстои да бъдат преосмислени, за да се намери така необходимата граница между доброто и злото, между вярата и безверието. Неслучайно едва след всички изброени ужаси на погрома поетът пристъпва и към разнищването на последствията от сляпата вяра в Бога, прехвърляйки интертекстуални мостове от конкретните картини и събития към, увековечените в митовете и епоса конфликти по света от древността насам. Разочарованието на преследваните, излъганите и избитите в своя неуспешен порив към свободата и правдата хора обезсмисля и дори взривява тяхната искрена вяра в Бога, от който напразно са чакали закрила. С това рухва последната духовна крепост, крепяща устоите на стария свят, в резултат на което в съзнанието на човека трайно се установяват неверието и отрицанието. Според поета разрушена е не толкова вярата в самия Бог, колкото вярата в неговата любов към хората, щом допуска те да се самоунищожават. Гневен и изобличителен е викът, насочен към всички божества, познати от хилядолетната история на човечеството. Те се сливат и отразяват в образа на един многолик и жесток Бог, който трябва да си отиде заедно с несправедливия стар свят:
— Кой
излъга нашата вяра? —
Отговаряй!
ний скачаме право в небето:
ДОЛУ БОГ!
Човекът и обществото като цяло обаче не могат да останат без перспектива и без духовно упование за бъдещето си. Необходима им е надеждата за един нов свят и нови ценности, които да им служат като критерии за нравственост и като регулатор на цялата; жизнена дейност. Мисълта за новия, подреден по друг начин свят, ще даде сили на човека да превъзмогне загубата на старите ценности и да излезе от хаоса на временно изникналата пред него духовна безпътица. В последната част на поемата „Септември“, когато най-после се сляга „димът на пожарите“ и престава да звучи в ушите „викът на убитите“, лирическият говорител представя една вдъхновяваща картина на новия свят. На преден план излиза вярата в справедливостта и сбъдването на вековната мечта на човечеството, че тя най-после ще възтържествува на земята и „Всичко писано от философи, поети — / ще се сбъдне!“. Мечтаното и желаното бъдеще в подредения нов свят е нещо неизбежно:
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
— нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай —
ще бъде!
Дори и да са били илюзорни мечтите на поета за един нов свят с нови ценности, дори и да ни се струва утопия възможността светът да престане да бъде преподреждан след всеки несполучлив опит в това отношение все пак целият този стремеж към доброто и светлото в процеса на човешкото развитие има право на съществуване! Той е изначално присъщ на човешкия дух, но само на големите поети, художници, философи и въобще творци — към които с гордост може да отнесем и Гео Милев, са им отредени дарбата и честта да поддържат неговия пламък при всички превратности на историята.
Автор: Д-р Веселина ДИМОВА
@bgmateriali.com
