„Серафим“ е един от най-кратките разкази на Йовков, в който почти нищо не се случва, но пък е изключително богат на послания за добротата, безкористната щедрост, милостта и любовта към ближния.
Още заглавието насочва към представата за светостта на героя, за неговата различност от баналния ежедневен свят на останалите хора. „Серафим“ означава шестокрил ангел, въплъщение на праведност и духовна красота, невидим и безплътен пратеник на Бога. Такъв е и героят – „чудноват“ и способен да извърши чудото на милосърдието и грижата за ближния. Повествователят избира да го представи през погледа на другия герой в разказа – Еньо. Ако Серафим се скита по селата без дом, колкото да припечели, за да преживява, Еньо е от ония, които, „кога имат пари, къщи правят“. Така още началото на разказа противопоставя кафеджията на „тоя чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан“. Най-силно впечатление от портретната характеристика на Серафим прави палтото му – старо, „оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено“. Това не е просто дреха, а видим материален знак на невидимата духовна същност на героя. Всяка кръпка по него е едно добро дело, сторено заради „другите“, заради хората. Затова и Еньо не го разпознава. Свикнал да вижда реалността, кафеджията не успява да зърне истинската същност отвъд видимото, не успява да съзре богатата душа, скрита зад парцаливите дрипи. Затова го определя като „таласъм“, „плашило“, „изпаднал германец“. А скитникът му прощава с така характерната си усмивка.
Кроткият поглед, тихият говор, вниманието към мъничките врабчета и техния дял от хляба му издават благия характер на Серафим. Ненадейно обаче той става неволен свидетел на разговора между Еньо и неговата кръщелница Павлина. Странникът чува разказа на жената за страданието на семейството й, за бедността и болестта. Чува гласа на болката, на търсеното съпричастие, на плахата надежда за спасение. Става свидетел и на грубия отказ на Еньо да помогне на своята сродница. Неговите викове и крясъци са ясен знак на бедната му душа. Серафим не го съди, но думите „Сиромашия до шия“ разкриват милосърдието му, от една страна, и прокрадналото се недоверие към кафеджията, от друга.
Нови характеристики към образа на странника добавят епизодите, в които повествователят насочва вниманието към труда на героя и към мястото, което избира за нощувка. Серафим подрежда разхвърляните пред кафенето камъни, премита, донася вода, а когато се стъмва, отказва да нощува под покрива на кафенето, а си постила легло „точно по средата на мегданя“, под безкрайното Божие небе. Там се чувства свободен и щастлив.
Оказва се обаче, че свободата и щастието на Серафим са неговата човешка същност. Това са свободата да даряваш на другите и малкото, което имаш, и това да те прави щастлив. Щастие и свобода, непознати за Еньо. И тук повествователят избира интересен похват. Самото действие на героя – даването на парите за лечението на болния Павлинин мъж, не е представено пряко. То не се случва „пред очите“ на читателя. За постъпката на Серафим научаваме от думите на Еньо. И това е най-важният момент от разказа, в който най-ярко звучи идеята за безкористното добротворство, за вярата в човека и любовта към човека. Кръстникът отказва да помогне на бедната си роднина. Серафим дава припечелените за ново палто пари на непознатата жена. И не иска никакви гаранции за връщането им. Този момент е важен и с нещо друго освен с щедрия жест на бедняка. Оказва се, че именно той, окъсаният, парцаливият, „изпадналият германец“ може да се превърне в нравствен пример за Еньо. Мълчанието и прехапаните устни на кафеджията са знак, че преживява някакво духовно просветление и че може би е разбрал урока по човечност и доброта.
Във финала на разказа за пореден път се откроява мотивът за палтото на Серафим. Тук, на земята, то може би ще се сдобие с нови кръпки, но там, в отвъдното, в пространството на Бога и на ангелите, може би ще бъде заменено с ново, „златно, тъй да се каже, скъпоценно...“. И това златно палто пак ще е знак – на златната душа на Серафим, на ангела в човека.