Един от най-популярните разкази, съдържащ христоматийни истини за душевността на българина и общочовешките нравствени ценности, е “По жицата” на Йовков. Проницателност, състрадание, бащина обич, копнеж по щастлив живот, привързаност между хората, доброта и благородство –всички тези черти са присъщи на Йовковите герои от разказа. Но още по-силно от тях е пресъздадена дълбочината и неизмеримостта на човешкото нещастие, на вечното страдание-неизменна човешка участ.
Разказът, лишен от реално действие (събитие), постига нравственото си послание с пестеливото, но образно описание на героите, с картината на безкрайното поле, с изразителните диалози, с използваните символи. Наред с Моканина и Гунчо в съзнанието на читателя оживяват пътят и телеграфните жици, натежали от безброй черни лястовици, бленувана бяла птичка на несъществуващата надежда, невидимата змия, олицетворяваща злото. Разказът носи и други знаци- на библейска символика, скрита в имената на героите и в изобразяваното време – Преображение господне, и на народни обичаи, като отпуснатите краища на ръченика на страдащата майка.
Страданието съпътства човека постоянно.То е част от неговата съдба, трайната му участ.За Йовковите герои то е изстрадана истина, докато радостта и щастието са мимолетни и недостижими. Йовковите страдалци населяват един по-различен свят, в който нравствените и духовните стойности заемат първостепенно място.Страданието е белязала живота на Гунчовото семейство. Това е предадено от автора чрез различни точки в повествованието и чрез външните белези на мъката. Още от първите думи на разказа насочват към страданието – основната тема. През проницателния поглед на Моканина (една от гледните точки) читателят достига до съприкосновение с неизмерната човешка болка, която прозира от целия вид на приближаващия беден селянин -“човек планина”, но в същото време “от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват”. Мъката на Гунчо е свързана не с бедността, която е изписана на външността му, а със съдбата на близките му. Моканина съзира болката в душата на другоселеца в блуждаещия му поглед, в треперещите пръсти, в краткото прозрение, че “го гони някаква беда”. Гунчо е човек обикновен, примирен с живота си, приел страданието като част от него. Разказът за съдбата му, така обикновен, но дълбоко затрогващ, разкрива благостта на характера му и дълбочината на страданието. “Не ни траят децата”- с тези лаконични думи започва изповедта си селянинът, разкриваща жестоката и несправедлива орис на семейството му, която тежи като прокоба върху него и която омаловажава материалната бедност. Тези хора са много далече от егоистичните стремежи за богатство или благоденствие. Те се нуждаят само от здраве и радост, копнеят болезнено по тях, стремят се към живота и този стремеж създава трагичното напрежение в разказа. Гунчо разказва съдбата си без всякакво озлобление към света, който му е причинил такова нещастия. Неочакваната и необяснима болест на Нонка, отгледана с безкрайна грижа и страх за бъдещето, носи поредното, безмерно страдание за родителите. Тревогата им се превръща в отчаяние и безнадеждност, които ги подтикват да тръгнат по безкрайните пътища към неизвестността. В този смисъл пътят /теля/ и телеграфните жици са символ на огромното страдание, което изпълва безкрай човешкия живот. В разказа на бащата, пропит с безверие и примирение, особено впечатление прави случката със змията по жътва. Никой реално не я вижда. Тя се явява незнайното зло, изневиделица. Змията трайно присъства в българския фолклор като образ на злите сили, които преследват човека. Тя само доказва, че над семейството тегне неизменно нещастие. Родителите са загубили надежда. Те са търсили изцеление и спасение, но не са ги открили. Разказът на съселяните за бялата лястовица не събужда вярата им, но те тръгват да я търсят, подтикнати от огромната си обич, от желанието да извършат дори невъзможното, за да помогнат на болното си чедо, от чувството на обреченост и безизходица, от родителския си дълг. Гунчо нито за миг не вярва в чудотворната сила на бялата лястовица. Съмнение и недоверие изпълват думите му: ”На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е…” Същите думи повтаря героят към края на разказа. Това повторение е израз на силното му колебание и раздвоение между съзнанието за обреченост и желанието да повярва в една измислица. Бащинската обич и безнадеждността го повеждат по добруджанските пътища. Здравият разум отстъпва на вярата в чудеса тогава, когато липсва реална надежда. Бялата лястовица в разказа е един прекрасен символ на изцеление, щастие и надежда. Но тя присъства като невиждано чудо, плод на човешкото въображение.
Неслучайно вестта за бялата лястовица в повествованието е предадена чрез несвидетелски разказ: ”те казват, че в Манджилари се явила…”;”Нали ти казах, че тук се явила, в Манджилари!” Бялата лястовица е недостижим блян, в който могат да се уповават само измъчените до краен предел човешки души. Подтикнат от безмерно отчаяние, бащата изрича думите: ”Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката…Хайде, дано я видим и ние!” Той не е в състояние да отнеме крехката надежда, която мъждука в душата на болната му дъщеря, и която сам не притежава.Човекът тръгва по безкрайния път, прегърбен под тежестта на страданието си, от което не намира изход.
Майката също е притисната от неимоверното си житейско нещастие. Отпуснатите краища на ръченика, които Моканина забелязва, са сигурен белег на страдание: “Че беше горещо – горещо беше, но Моканина знаеше,че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго”. Превитата й фигура, видът й - “жълта и сломена от тегло жена”, допълват представата за мъката в душата й. Обнадеждаващите думи на Моканина не й носят надежда: ”Майката стисна очи и заплака.” Непоносимата мисъл, че няма изцеление за единственото й чедо, е отнела цялата й жизненост.
Страданието е белязало живота на младото момиче. Моканина го открива във вида му – “снагата му, стопена от болестта, лицето му беше като восък”; главата му е положена върху черни възглавници. Израснало в бедност, но с непрестанните тревожни грижи на родителите, то не е успяло да изживее най-простите младежки радости. Дори светналият му обнадежден поглед при думите на Моканина не променя усещането за трагизъм. Нонка, родена на Богородица, носеща чистотата и невинността, копнежа по щастие, жизнелюбието на младостта, е олицетворение на огромното страдание, което спохожда човешкия живот и за което няма разумно обяснение.
Страданието притежава пречистваща сила. За Моканина срещата с Гунчовото семейство е среща с мъката по целия свят. Притежаващ милосърдна и благородна душа, той не може да остане безразличен и безучастен. Овчарят не само внимателно изслушва непознатия селянин, но от все сърце желае да му помогне. През погледа на Моканина е разкрита болката на тези измъчени хора. Съпричастието му преминава през различни етапи, за да достигне до висша форма на съпреживяване. Отначало той наблюдава и преценява тези хора, подтикнати от мъката си да бродят по незнайните пътища; подтиква с кратки въпроси селянинът да излее мъката си; учудено поглежда към телеграфните жици с накацалите по тях черните лястовици. Думите му, лаконични, но пълни със съчувствие, разкриват способността му да вниква в душата на другите. От пълна неубеденост в чутото за изцелителната сила на бялата лястовица той преминава през искреното съмнение и стига до желанието сам да повярва, че чудесата са възможни: “Не съм … Нито съм чувал, нито съм виждал”; “Пък може да има … Пък и трябва да има …” Моканина не изрича леко тези думи, защото едновременно е подчинен на стремежа към истината и желанието да не нарани и да не отчае съвсем непознатия, станал му изведнъж близък по душа. Страданието на тези хора го изпълва с много болка: “Нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.” Думите, отправени към Нонка и родителите й, девет пъти повторения глагол “видя” в различни форми, от които осем са в бъдеще време, разкриват не вярата на Моканина, а невъзможността му да уголеми мъката на тези страдалци и да остане безучастен към подобно нещастие. Той разбира, че семейството е обречено, че никога няма да открият бялата лястовица, да стигнат до радостта и щастието в своя живот. Думите му не събуждат вяра, но носят желанието на героя да убеди и другите, и себе си, че в света може да надделее доброто и мъката да бъде победена.
Последната картина в разказа – на отминаващата по пътя каруца, на овчаря, дълго гледащ след нея, остава като символ на трагична безнадеждност в съзнанието на читателя. Неверие и състрадателност изпълват мислите на Моканина: “Бяла лястовичка… Има ли я?” Този въпрос остава без отговор, но отеква в душите на всички. Остава и онова “нещо”, което подпира гърдите и мъчи героя. Остава да отзвучава във времето и възгласът “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” като обвинение към безкрайното тегло и несправедливостта в света, но и като израз на способността за състрадателност.
Страданието белязва човешкия живот. Но наред с него съществува и споделената човешка болка, съпричастието към нещастната житейска участ. Такова познание за света носят Йовковите герои. Обикновени, примирени с живота, нравствено чисти и искрени, те знаят, че страданието е вечно, но са разбрали, че най-голямата ценност в човешкия живот са обичта и състрадателността, добротата и благородството, които помагат да се понася по-лесно действителността и които осмислят безнадеждното им съществуване.
@bgmateriali.com
