Тъгата обгръща Димчо Дебелянов в мигове на изповед. Всяка негова поетична творба е отново преживян спомен, който придобива „плът" чрез приглушения стон на мъката и радостта, слели се в едно и изтръгнали се като скрит вопъл на сърцето. Затова и тъгата в стихотворението „Скрити вопли” е надбитова, акварелно просветлена от красивия спомен за миналото, което ”пристъпва" незримо, но дълбоко почувствано от поета. В смирения заник на слънцето гаснеща светлина и раждащ се спомен се срещат. Това е мигът на лиричната изповед. Всичко притихва, за да се открои скръбният вопъл на страдащия поет. Той се вглежда в себе си, открива елегичния спомен за „бащината къща". Непреодолимо е желанието за завръщане и Дебелянов изповядва скръбта си:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Започва „пътуването" към тъгата – „дом" за скръбните настроения на Дебелянов. Споменът е тайната „обител" на неговите „скрити вопли", станали „цел”  на странното му завръщане в миналото, оставило дълбока диря в паметта с образа на „бащината къща" в „смирено" гаснещата вечер. Пред нейната елегична „ласка" поетът отстъпва и разкрива тайната си, години носена като неизплакан вопъл далеч от „бащината къща":                               

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

„Черната умора" и „безутешните дни" остават в настоящето, не „прекрачват" границата на спомена и не се „завръщат" в миналото. В неговото обетовано пространство има само приглушена тъга. Поетът наблюдава нейното „завръщане" „с плахи стъпки" в родния бащин двор. За този особен ракурс на лиричния поглед на твореца недвусмислено говори използваната „ти"- глаголна форма: „ти... да се завърнеш", „ти... да събудиш...". Странно раздвоен между тъга и радост, Дебелянов наблюдава „завръщането" си в света на родното пространство и озвучава безмълвния си условен диалог със спомените от миналото. Той е участник и свидетел на изповед, по-скоро „нарисувана" с образни внушения, отколкото изречена. Затова и доминират изплувалите образи от миналото, изваяни с лиричната тъга на пробуденото усещане за щастие. Вече преживяното присъства като далечен резонанс от припомнено, красиво приглушено чувство.

Всеки миг е последен за неговото повторно изживяване и поетът бърза да го задържи, да се докосне до него, да изпита отново някогашното забравено щастие:

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Припомненият миг на щастие е свързан с майката. Нейният образ е красиво, макар и скръбно видение, дошло от миналото. След визуализирането на споменните образи на „бащината къща” и „двора" идва ред на интимното елегично присъствие на майчиния лик. Той е деликатно очертан с незримия духовен щрих на синовната обич – дълбоко скрита и притаена. Дебелянов не крие вълнението, което изпитва от споменната среща с този съкровен образ. Майката и споменът за нея са винаги живата и естествена връзка и с „бащината къща", и с „тихия двор". Пространството на родното се изпълва с „нейната усмивка блага".

Чувството на щастие е безкрайно, то е тихо блаженство за страдащия, изпаднал в унес поет. Той изживява свой духовен празник. Обзет от неземна радост, Дебелянов приема споменното видение за реалност и с трепет изрича: „мамо, мамо...". Това е вопълът на неговата измъчена душа, докоснала се до щастието, макар и за миг. Всичко е притихнало в унес, за да може поетът да се наслади на своя красив спомен. В безмълвието на почувстваната радост той пристъпва в „стаята позната", за да „влезе" в света на спомена. Дистанцията между реалност и минало изчезва. От наблюдател лирично изповядващият се творец става участник в споменното завръщане в света на родното:

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона.

В „стаята позната" на „бащината къща " влиза Дебелянов, изпълнен с тиха радост и тъга. Той е в света на скръбния, но красив спомен. Миналото припомня за себе си. „Старата икона" мълчи, но в тишината отеква като стон животът на щастливите отминали дни. Поетът чувства непреодолима тъга и сякаш „изплаква":                 

Аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

Болката, този път нескрита, е изповядана. От нея се ражда поетичният резонанс на „скрити вопли" в едноименното стихотворение на Димчо Дебелянов:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Обичта към майката е скръбен „дом” за родовото чувство на поета, дълбоко стаено в неговата емоционална памет, винаги готов да се „завърне” чрез спомена в „тихия двор" на „тихия дом в белоцветните вишни". В такива мигове на съкровен полет към родното изповедта сама се изтръгва като безмълвен „вик” на почувствано, но неизречено страдание:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните Вишни?

В глаголното повторение „помниш ли...?" е скрита тъгата на елегичния вопъл. Поетът е готов за ново завръщане в безмълвното пространство на спомена. То е притихнало в трепетно очакване, озарено от красивия, изплувал от съкровените дълбини на паметта образ на „белоцветните вишни". Той изпълва с тих покой и усещане за преживяно щастие и родния двор, и бащината къща. Неслучайно определението „тихия" е двукратно повторено и съпътства именното назоваване на родното пространство, конкретизирано с материалните среди „двора" и „дома". Споменното завръщане има точно очертана проекция на условно движение. Мисълта, изпълнена с мечти, лети към „тихия двор", бленува за среща с „тихия дом в белоцветните вишни". Дъхът на щастието обгръща поета. Той го усеща като „белоцветно" ухание. Сетивен е допирът с родното, а още по-болезнено е завръщането в действителността. Сънят свършва. Реалността пробужда съзнанието и вместо в „тихия двор" и „тихия дом", Дебелянов се озовава в тъжната действителност на своя живот. Контрастът е поразителен, а изпитаното разочарование изтръгва нов изповеден вопъл, изпълнен с горест и жал:

Ах, не проблесвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Реалността е „мрачен затвор". Изход и спасение няма. Заключени са всички врати към щастието и духовните полети на мисълта са тъжни мечти и безнадеждни блянове. Усетил се безпомощен, Дебелянов признава своя „позор". Той няма свое лично пространство, за което да се бори и да изпитва желание да го притежава. Всичко е останало в миналото. Там са „дните предишни”. В действителност  се чувства излишен, никому ненужен, дори и жалбите са „далечни” спомените - „лишни". По-дискретно изповядана духовна пустота, усещане за самота и безнадеждност българската поезия не познава. Поетът като че ли предусеща раздялата си с живота, която ще настъпи само след две години, когато е убит на фронта при Демир Хисар (1916 г.). Всяко завръщане към „дните предишни" е вик за щастие, който остава скрит в душата на Дебелянов, винаги болезнен и скръбно красив:

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни?

Споменът за отминалия живот остава свързан с „белоцветието" на радостта. Това е особената витална сила на Дебеляновата тъга, от която идва и неистовото желание за живот. За това говори и приглушеният звук на „шъпот и смях”. Вътрешният свят на поета е просветлен, изпълнен с гласове, слели в едно радостта и мъката, но над всичко се издига сладкогласната музика на щастието. Това е поетично музицираната представа на Дебелянов за хармонично щастлив живот. Тя е още по-красива и желана, защото е безнадеждно неосъществима. Но тъжен вопъл изплаква душата на поета негова единствена спътница в тъжното му пътуване към миналото:

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор...

И споменът, и завръщането в „тихия двор" са трагичен блян на „заключеник в мрачен затвор". Щастието е невъзможно. Животът е по-силен от мечтата. Нейното „белоцветие" безнадеждно потъва в мрака на действителността. Контрастната черно-бяла гама на поетичното съзвучие избледнява. Остават да доминират мракът и скръбта. Това е реалният символ на живота, срещу който безсилно се съпротивлява вътрешният свят на поета, потънал в „Жалби далечни" и „спомени лишни". Всичко е сън и „дните предишни", и „тихия двор", и щастието, обещавано от „белоцветните вишни". Надеждата е безкрайна, а тъгата - реална. Тя е единствен „пристан и заслона" за Дебеляновата изстрадала душа смирено приела своята „казън". Финалният акорд на стихотворението е лирично озвученият вопъл на поета, прощаващ се със спомена за ..дните предишни" и с мечтата за щастие:

Сън е бил, сън е бил тихия двор,

Сън са били белоцветните вишни!

@bgmateriali.com

Изтеглиsave