„СЛАВКИ СИ РОЖБА НЕ ТРАЕ“ – МИТИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ

Митическите народни песни съставят най-старинния дял в българския песенен фолклор. Те разкриват опита и наблюденията от живота на човека от една далечна епоха, съчетани с неговите религиозни представи и прастари вярвания. Реалното и измисленото взаимно се допълват в тях, както и в цялото словесно и песенно народно творчество. Любознателният човешки ум търси във всичко отговор на вълнуващите го въпроси, опоетизира реалността и сътворява чудни образи на самодиви, русалки, змейове, юди и други свръхестествени същества, които живеят в планините, реките и езерата. Идеализираните или демонизираните им понякога образи играят главна роля в митическите народни песни.

Ако се потопим в техния тайнствен и загадъчен свят, особено в света на народните балади, ще усетим живото присъствие на природата в съзнанието на човека, независимо дали е благоприятно или враждебно настроена към него. Хората, зависими и застрашени от природните сили, се опитват да ги умилостивят, да ти приближат до себе си. Затова те ги одухотворяват и превръщат в свръхестествени същества, с които често им се налага да общуват. Понякога тези същества изпълняват ролята на мъдри съветници, одобряват или прощават човешките дела, а друг път осезателно и дори грубо се намесват в живота на земята.

Един от най-често срещаните мотиви за връзката на човека с някоя свръхестествена сила е мотивът за взаимоотношенията му с главното небесно светило - Слънцето. В народните предания, а оттам и в митическите народни песни, Слънцето се явява или като неодушевен предмет (пита, тепсия), или като живо същество. Някогашният култ към Слънцето в славянската митология и разпространените из всички балкански земи древногръцки и тракийски митове и легенди за бога на слънцето - Хелиос, изиграват най-голяма роля за персонифицирането и приземяването му като герой във фолклора. Слънцето придобива божествена сила и става символ и начало на вечно възраждащата се за живот природа. Към вярванията и представите за него от митологиите на няколко народа се прибавят и наслагват и елементи от християнската религия.

В резултат на това митологическите образи на Слънцето и на Слънчовата майка много често са съпътствани от образа на Господ - Бог. Събрали всички вярвания на човека през неговото хилядолетно съществуване, митическите песни предлагат един загадъчен и все пак уютен свят, в който обикновеният земен човек и митологическите персонажи мирно или размирно съжителстват. В тях народът влага много от своите надежди и желания за доброто, красотата и хармонията във Вселената.

Митическата народна песен „Славки си рожба не трае“ е един от многото варианти на народната балада „Слънчова женитба“. Приказно красивата Грозданка е земна девойка, дъщеря на една обикновена жена на име Славка, чиито рожби „не траят“. Майката изживява истинска трагедия, защото е лишена от възможността да запази живо поне едно от децата си. Този злощастен факт я довежда до отчаяние и тя е готова на всичко, за да извоюва щастието и правото отново да бъде майка. Раждането на Грозданка е най-щастливото събитие за нея и бележи нов етап в живота й, стоплен от пламъка на майчината любов. За майката Грозданка се превръща в смисъл на живота и тя обгражда чедото си с всеотдайна обич и нежни грижи. За да я запази, майката следва неотклонно поверието, че името на човека притежава магическа сила и може да повлияе върху съдбата му, предопределяйки неговото развитие. Красивото дете трябва да се нарече с грозно име, за да бъде предпазено от лоши погледи, зли сили и да „не хваща уроки“. Славка полага изключителни усилия и осъществява своята мечта - дъщеря й оцелява и израства като омайно красива девойка. Страхът от преследващото ги зло е още жив у майката и дъщерята, затова Грозданка не се показва пред хората. В деня, когато тя за пръв път излиза „пред бащини си дворове“, я вижда единствено Слънцето и забравя да залезе:

Там си я слънце съгледа – 
три дни, три нощи трептяло, 
трептяло, не захождало.

Само миг е достатъчен на Слънцето, за да реши, че именно Грозданка ще бъде неговата избраница. Цялата жива и нежива природа, земята и небесата стават свидетели на драматичната среща, която ще промени живота на всички герои. Влюбването на Слънцето в земната девойка му носи тъга и разочарование. Небесното светило е приземено и проявява всички черти, характерни за човека: то страда, копнее и споделя съкровените си трепети със своята майка. Ако Грозданка не е близо до него, очакват го мрачни и самотни дни, а животът му би изгубил своя смисъл. Затова Слънцето е категорично в своето желание да се ожени за избраницата си:

Ако таз мома не взема, 
не ща си ясно изгрявам, 
както си ясно изгрявах!

Ако Слънцето не свърже небесния си път с представителката на земния човешки свят, то ще бъде нарушен всемирният покой и ще помръкне живителната светлина, поради което цялата природа и земята ще страдат. Любовта на Слънцето е едновременно човешко и магическо красиво чувство. Развръзката или би открила пътя към съвършенството, или би нарушила завинаги хармонията във Вселената.

В песента „Славки си рожба не трае“ се появява образът на още една грижовна майка - Слънчовата майка. Тя мисли за сина си с много обич и желание да му угоди, затова е готова да му помогне да осъществи мечтата си. Слънчовата майка стига чак до Бога и му обяснява, че Слънцето е тъжно и нажалено и че няма друг изход, освен да вземат девойката от долната земя. Влиянието на християнската религия е очевидно в този момент от песента, тъй като се зачита Божията воля, която е решаваща и властва над всичко останало.

Раздялата на Славка с любимата й дъщеря поражда тъга и отчаяние у нея, но това не й пречи да осъзнае, че нейната съдба и съдбата на детето й са предопределени от Господ. В духа на митовете и вярванията, преходът от земния, долния свят към небесния, горния свят трябва да се извърши на някой свят и запомнящ се ден. В песента изборът пада на Гергьовден, като един от най-светлите и хубави пролетни празници. Настъпва мигът, когато свръхестествената сила пряко и грубо се намесва в живота на земните хора. Слънцето спуска от висините необикновени „златни люлки" у Грозданкини. Майка й, която спазва обичаите, й разрешава да се полюлее за здраве и Слънцето отвлича красивото момиче. Според големия български поет и вещ познавач на народната песен - Пенчо Славейков, съществува голяма близост между баладата „Слънчова женитба", чийто вариант е разглежданата творба, и „старогръцките сказания за грабеж на жени от богове". Според древните гърци, красотата е ценна като дар от нейния създател - божеството, и в повечето случаи тя трябва пак да бъде извисена до него.
Грозданка е отнесена незабелязано от хорските погледи. Майката е потресена от случилото се, но съзнава че в този момент предопределението на съдбата се е сбъднало. При отвличането тя все пак не забравя да отправи последната си заръка към любимата дъщеря:

Девет си годин сукала, 
девет месеци да говейш 
на свекър и на свекърва 
на първо либе венчано.

За да спази традицията и да не прекърши майчината воля, като истинска патриархална девойка Грозданка старателно изпълнява обичая за т. нар. „говеене“ на невестата пред свекър и свекърва. Тя е задължена да мълчи определено време в тяхно присъствие. Грозданка обаче погрешно чува последните думи на майка си - „Грозданки се дочуло девет години да говей“ -и вместо девет месеца, прекарва девет дълги години в ритуално мълчание. Слънцето и Слънчовата майка мислят, че тя е „нема-немица“ и решават да вземат друга невяста, а Грозданка да бъде „кумица“. В тази част от народната песен певецът отново вплита митологичния мотив за предстоящото чудо, благодарение на което справедливостта ще победи. Грозданка е добра, предана, послушна дъщеря и Слънчова годеница, затова не бива да бъде така жестоко наказана, че точно и всеотдайно е спазвала ритуала. Божествената намеса я възнаграждава и в най-драматичния момент тя внезапно проговаря, защото времето й, определено за „говеене", е изтекло. Случва се чудо невиждано: „само е було пламнало", тъй като Грозданка е истинската, достойната избраница на Слънцето и никой не би могъл да я замести като негова невеста. Красивата и надарена с толкова добродетели девойка заема отреденото й място:

Като я слънце зачуло 
и стара майка слънчова, 
булка си назад върнали,
Грозданка с слънце венчали.

Възцарява се справедливостта, настъпват мир и спокойствие, а съдбата осъществява своите предначертания. В митическата народна песен „Славки си рожба не трае“ нереалното, приказното, митичното и земното се редуват и постоянно преплитат, сътворявайки една невероятно поетична и поучителна история. Чрез образа на Грозданка народният певец убеждава, че истински достоен и възнаграден може да бъде само този човек, който е изстрадал и заслужил с мъки, душевни терзания и изпитания своето право на щастие.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave