СРЕДНОВЕКОВНАТА КУЛТУРА 
Словото и книгата в живота на средновековния човек

 

     Светът се създава със слово, оценява се със слово и се назовава със слово. Последното обстоятелство – назоваването – лежи в основата на две неща: възможността всичко съществуващо да бъде подредено в божествения ред и да бъде опознато. Защото само тогава, когато знаем името на един предмет или явление, ние можем да осъзнаем къде е неговото място и да го осмислим. Затова словото се възприема като свещено.

     Но това, което прави словото на християнската вяра наистина изключително, е неговият писмен характер. Само записаното слово е в състояние да преодолее превратностите на времето и да прекосява пространствата, така че да обхване цялата земя. Нещо, което нетрайното устно слово не е в състояние да осигури. Писменото слово е вечно, а устното – преходно. Затова християнската вяра възприема писмеността и книгите като божествен дар. Божието слово е достъпно на хората под формата на Свещено писание. Бог записва делата на всеки човек в своята небесна книга, спуска на Мойсей своите заповеди, изписани върху две каменни плочи, а разказът за сътворението и цялата история на общуването на човека с Бога е записана в книга - Библията. Тази връзка между вярата и писменото слово се отразява и на самочувствието на християните. За тях само онези, чиято вяра е записана, могат да се докоснат до истината. Затова и неверниците са възприемани не по друг начин, а като езичници, т.е. непълноценни хора, които предават вярванията си устно и затова са в плен на заблудата.

     За средновековния човек книгата е свещен предмет. Дори само докосването до нея представлява общуване с Бога. Затова и създаването на книги е извънредно важна дейност. Те се преписват грижливо на ръка, като грешки са недопустими. Ето защо тази дейност е трябвало да се извършва само от свещенослужители и то на специални места. Това са основно манастирите, в които книгите се преписват, украсяват и съхраняват. Колкото по-богато е украсена една книга, толкова по-голяма е нейната стойност.

     От друга страна, съдържанието на тези книги строго следва традицията, обичайно наричана канон. Канонът предписва не само какво да се пише, но и как да се напише - в каква последователност да се появяват отделните части, какви изрази да се използват, как да започва и как да завършва всеки текст. Авторството в днешния смисъл на думата е непозната категория. Всяка нова мисъл би означавала ерес и неподчинение на божествения ред. Ето защо освен Библията може да се пишат само книги, утвърждаващи божествената истина - богослужебни текстове, или текстове, даващи напътствия и примери за праведен живот - жития, екземплуми, похвални слова, календари, поучителни разкази и т.н. Затова през Средновековието не е важно авторството, а авторитетът. А той се осигурява от единствения възможен автор - Бог. Или както се казва в Евангелието от Йоан: „B началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ (Йоан, 1:1)

     Въпреки писмения характер на словото обаче, хората общуват с него предимно устно - чрез слушане по време на църковните служби. Точно заради това четенето се възприема като свещенодействие, то има магически характер. Пряко следствие на това обстоятелство е практиката да се търси изцеление чрез четене - когато някой заболее, свещенослужителят трябва да му чете, за да го излекува.

     В резултат на всички тези предпоставки, средновековната литература е предимно религиозна - тя служи за обяснение на света от гледна точка на християнската вяра, дава напътствия и препоръки за праведен живот, посочва човешките грешки и начините за тяхното изправяне и избягване. Другите форми на словесността, които са насочени към забавление, към изразяване на чувства или към съхраняване на натрупаната по време на земното съществуване народна мъдрост, остават извън сферата на литературата - във фолклора. Много по-късно, едва към края на средновековния период, започва създаването и на по-светски ориентирана литература - научни и учебни книги, разкази и песни.

     Както всичко в божествения ред и писменото слово е йерархически организирано. Най-горе стои Свещеното писание (Библията), след него идват книгите, предназначени за богослужение - требници, молитвеници, псалтири, Апостоли и др. Следват книгите, предназначени за поучения и даване на пример, но вече извън непосредствената богослужебна практика - житията, поучителните разкази, Шестодневите и т.н. А най-долу са книгите, изкривяващи свещената истина - апокрифите и еретическите писания. Това е позорна, забранена литература, обречена на преследване и изкореняване.

     Всички тези разлики между представите на тогавашните и съвременните хора правят общуването със средновековните текстове доста трудно за нас. Единственият начин да се доближим до тях е, като разберем как средновековният човек си е представял света, в какво е вярвал, какви са били неговите ценностни ориентири. Само тогава ще можем да се докоснем до живота на нашите предци и да осъзнаем, че те са имали своите основания да възприемат така обкръжаващия ги свят и да общуват с него по този начин.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave