ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
СМЪРТТА НА ЗНАМЕНОСЕЦА – СТРАДАЛЧЕСКА И ГЕРОИЧНА
Странджата се превръща в опора на българските хъшове в мрачната и неприветлива Браила. Докато е здрав, той осигурява храна и подслон на своите събратя, обединява ги, лекува ранените им от страданието и ежедневните изпитания души, крепи ги с патриотичната си гордост и сила на духа и им показва техния свят дълг към отечеството. Но когато болестта напредва и старият знаменосец започва да губи физически сили, кръчмата опустява и това братско гнездо на родолюбиви мъже осиротява.
Странджата страда от самотата, но достойно приема края си. Смъртта на Знаменосеца е мъченическа поради физическите страдания, потискащата обстановка и съзнанието за неизпълнения докрай дълг към отечеството. Но тя е и героична със стоицизма на стария хъш, с мисълта му за миналото и бъдещето на България, със завета, който оставя на младия Бръчков, призван да продължи патриотичното му дело. В срещата със смъртта се открояват духовното извисяване и величие и така тя се превръща в последния подвиг на Странджата – мъченик и поборник на националната кауза.
Когато болестта сваля стария знаменосец на легло, братята хъшове остават гладни и един след друг поемат нанякъде, за да търсят спасение. Огнището – ярък образ на дома, уюта, топлината във взаимоотношенията и общуването между хората - загасва. Това е мрачният знак на разрухата и запустението. Шумната и многолюдна преди кръчма вече е глуха и празна.
Единствен Бръчков остава при умиращия герой. Тази постъпка на младия идеалист е продиктувана от уважението и благоговението пред стария хъш. Състрадателният младеж не желае да остави Странджата сам и болен, без духовна опора и „нравствено подкрепление“ – най-важните неща за един човек, отдал живота си на България.
Страданията на умиращия стават все по-мъчителни и поставят отпечатъка си върху героя – отслабналото, смъртнобледо лице, хлътналите очи, потъмнелите белези по бузите. Болестта отнема от физическите сили, но увеличава стоицизма, твърдостта, волята и духовната му енергия.
Въпреки болката старият знаменосец е с бистър ум и в пълно съзнание. Мислите му го връщат назад – към боевете, в които е участвал и които са давали смисъл на съществуването му. Спомените за юнашките дни в Стара планина облекчават мъчителната агония, успокояват донякъде страдащата душа на Странджата. Дори образите на близките му избледняват пред непрекъснато редуващите се пред героя картини на подвизи и жертвеност за свободата на България. Чакайки смъртта, старият знаменосец понася достойно и гордо мъките, но горчиво страда, че изживява последните си дни далеч от отечеството, че няма да умре в битка за неговото освобождение.
Бръчков попива всяка дума на умиращия с жалост и съчувствие, но и с благоговение. За младежа словата на Знаменосеца се превръщат в патриотично послание, в свят завет. Той е духовна опора за стария хъш в последните му часове, утешава го, успокоява болката от раздялата с родината с вярата си, че славното име и героичната жертвеност на Странджата ще живеят вечно в паметта на поколенията. Младият идеалист е убеден, че хъшът умира честит, защото достойно е извървял житейския си път. Доказателство за това са славните „резки по челото“ и хубавите „възпоминания“ в сърцето на героя.
Просълзен и развълнуван, отиващият си патриот желае да се отплати на своя другар за грижите, милосърдието и подкрепата. Не може да му даде нищо материално не само защото не притежава материални неща, но и защото за него те не са истинска ценност. Много по-голяма стойност за свободолюбивия българин имат духовните реликви, свидетелстващи за посветеността му на отечеството – мемоарът на Революционния комитет и къс от старо знаме, което самият той е развявал в битки за свободата.
Тези величествени документи, тези духовни „съкровища“, осмислящи живота, борбата и смъртта на стария знаменосец, Бръчков приема с трепетно вълнение и благоговение. Последните слова („Помни Странджата! Умри за България!“) са и предсмъртният завет на отиващия си хъш. Младото поколение борци трябва да помни своите героични предшественици, да продължи мисията им и да принесе живота си в жертва пред олтара на отечеството. Приемствеността в борбата за свобода е най-сигурният залог за бъдещето на родината. Посланието на героя е насочено и към братята хъшове. Когато настъпи часът на делото, всички те ще последват примера на стария знаменосец и ще осъществят завета му, умирайки като истински юнаци в битка срещу тираните. Така и животът, и смъртта на Странджата не са напразни, а оставят ярка следа в съзнанието на българските борци, ръководейки ги в святата им мисия за освобождението на България. Странджата си отива достойно – с мисълта за родината, с тревога, но и с надежда за нейното бъдеще. Във финалния епизод звучи идеята за самотата на героите, посветили живота си на националното освобождение, и това е своеобразен упрек към техните съвременници и към националната памет.
@bgmateriali.com
